Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
Мария Петрова Щерева(2021 г.)
Форматиране
cattiva2511(2021 г.)

Издание:

Автор: Добри Жотев

Заглавие: От Дявола до Кибернета

Издание: първо

Издател: „Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1968

Тип: стихосбирка

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 15.10.1968

Редактор: Александър Миланов

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Катя Бижева

Художник: Стоян Дуков

Коректор: Маргарита Маркова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14581


Над парка пуст листа несметни

роеше есенният ден.

Погълнат в себе си, усетих,

че крачи Дяволът до мен.

 

Поспрях, намръщих се, а той

ръце разтвори в тишината:

— Не се гневи, поете мой,

Привет на теб и красотата!

Я виж каква стоцветна гама

край нас раздипля есента.

Ела да тръгнем тихо двама,

където кажеш, по света!

Я виж — над пъстрите била

разгаря заник, рее ято,

трептят мушици със крила,

извезани от чисто злато.

Я виж — в спокойната безбрежност,

додето поглед стига чак,

сребреят паяжинки нежни,

събрали слънчевия зрак.

Ела, вълнува есента

във тоя миг тъй нежно бледа.

Да, аз — връстник на вечността,

на мигове не се нагледах.

Ела, че всичко по земята,

веднъж родено — мре без знак

и само миг от красотата

подминеш ли, не идва пак!

 

Обгледах есенния ден,

неизбродимите простори

и безпричинно отегчен,

с най-кухи фрази отговорих:

— Е, да, Мефисто, тая есен,

е есен само за поет

и знам, ще бъде тъй чудесно

да дойда с теб… но съм зает!

Изобщо сложничко е, брат.

(Часовника погледнах скрито.)

Прости, отивам на доклад:

„Каква да бъде критиката!“

 

А той ме приближи с омраза.

Извих глава и секнах дъх.

Но пак познатият сарказъм

ме бодна с острия си връх:

— Чуй, няма нищо на света

да дава толкоз безпогрешно

представа за безкрайността,

тъй както глупостта човешка!

Каква да бъде критиката?!

Да бе помислил миг поне! —

И както ястреб нокти впива,

впи пръсти в мойте рамене:

— Иди, аз сила ще ти дам!

Иди! — раздвижих се чевръсто,

че Дявола от своя плам

ми вля през дългите си пръсти.

 

И облада ме страст безумна,

престанах аз да бъда аз,

И жест, и мимика, и дума

бе в плен на демонската власт.

Почувствах се като крилат,

преминах гърбавото мостче

и под разнежен листопад

към клуба бързо се насочих.

 

В салона къс, набит докладчик

жестикулираше с ръка

и сред покоя сънно-здрачен

се лееха слова-река:

— Под родния ни небосклон

да критикува всеки може,

но затова е нужен тон

такъв, какъвто най подхожда.

След туй, добре е да се пита,

преди да пускаме стрели —

в порядък е на критиката

да бъде съгласувана, нали?

И трето — без излишна страст,

със мярка, с такт, навреме —

такава критика и аз,

и той, и всеки ще приеме!

 

Неволно скочих зъл, задъхан,

от демонския дух обзет.

До мене някой ме настъпи,

салона зашумя отвред.

При все това надигнах глас:

— Простете, че неканен ставам,

но смятам, вече схванах аз

най-ценното от мисълта ви.

 

Най-първо, щом открия злото,

да критикувам, но с финес,

с безпримерен финес, защото

и злото има своя чест.

След туй — вежливости, цветя

и съгласуване, додето

приятничка не стане тя

и за слуха и за сърцето.

Накрая — щом я понакичим

с изисканост, с финес, със тон,

и злото ще я заобича

и ще й стори чак поклон!

 

Докладчикът смени лице.

Измънка: — Дявол да го вземе! —

И с разперени ръце

избърса мокрото си теме.

Но овладял се, замъдрува

като професор със глупак:

— Ти твърде смело критикуваш!

Прекрасно!… Но не знаеш как! —

Към сбраните възви глава

и поучително отсъди:

— На̀, вижте пример за това

каква не трябва тя да бъде! —

Извърна се към мен отново

и се изпъчи, смешно горд:

— Не пролича от вашто слово,

че критиката е подход. —

Наля си мъничко вода.

Отпи. По масата почука:

— Даа, критиката… всъщност тя

е някак си… талант… наука!

 

Пресякох го със вик: — Чудесно!

Наука казахте!… Тогаз

предлагам нещо интересно

и тъй примамливо за вас.

О, напишете тежък труд

на тема „Как се критикува“.

Така ще станете прочут

и няма много да ви струва.

А после, както често става,

един съвет, прецизно строг,

ще ви присъди титла славна —

академик критиколог.

Да, да, представям си ви аз,

в критиколожка дълга роба,

четете лекции със глас

ту смел, ту тайнствено задгробен.

Студентите критиколози

мълчат с благоговеен смут,

сред светлия и грандиозен

критиколожки институт!

 

Огледах тихия салон,

насядалите свити хора,

и без да диря стил и тон,

като магьосан заговорих:

— Каква да бъде критиката?

Да бе помислил миг поне,

ти би усетил без да питаш,

че тя е туй, което е.

Пророчица на мъдростта,

зачената сред глупостта ни.

Правдив войник на съвестта,

на пост в калта на пошлостта ни.

Безсмъртна викаща надежда,

родена в безнадежността.

Победна радост, заплодена

в страданието на света.

Любов, която ни гори

със въглена на свойта ярост.

Пламтящ сарказъм, озарил

най-чистата човешка вяра.

Оръжие на времената,

което те от страх трошат

и без оръжие в борбата

сами намират свойта смърт.

 

О, гибелен човешки страх

от истините й горчиви.

Душиш я ти, но диша тя

зад устните ни мълчаливи.

Громиш я ти, но тя въстава

в ръка с камшика на честта

и разгромена, засиява

в победната си правота.

Каква да бъде?… Няма власт,

ни смисъл нашата повеля.

не ние нея, а тя нас

какви да бъдем определя.

 

Но в миг от мене Сатаната

изтръгна демонския плам.

Опомнен, секнах по средата:

— Така е, да, но… де да знам! —

Мълчаха хората край мен.

Мълчеше бледият докладчик.

Напуснах залата смутен

и през града без път закрачих.

 

Над парка пуст листа несметни

роеше есенният ден.

Погълнат в себе си, усетих,

пак крачи Дявола до мен.

Поспрях, погледнах го, а той

ръце разтвори в тишината:

— Добре дошъл, поете мой,

привет, привет от Сатаната!

Я виж каква стоцветна гама

край нас раздипля есента —

ела, да тръгнем тихо двама,

че вече пада вечерта.

А вечерта във твойта гръд

ще влее сила непозната,

че има още много път,

да, много път до красотата!

 

И Дяволът очи притвори.

Огледа тихата земя.

Понечи още на говори,

но сви уста и онемя.

Зави се в плаща си и пак

до мен замислено закрачи.

А над ромонещия парк,

като по знак сгъсти се здрача.

Звезда, политнала в простора,

умря сред звезден океан.

Потърсил в Демона опора,

опрях на рамото му длан.

 

А той, безмълвен, сгънал гръб,

бе скрит от мрака и не виждах

дали го мъчи адска скръб

или пък промисли и грижи.

Дали душата му се гърчи,

отровена от пошлостта.

Не виждах нищо — само бръчки,

вдълбани бръчки от нощта…

Край