Добри Жотев
Маскарад на Лъжата

В живота си нивга не бях се надявал,

но както класика поет,

Покани ме Дяволът, стария Дявол,

в дома си на чашка абсент.

 

Не исках да вярвам — пред мен Мефистофел,

все същите влажни очи,

смолистият плащ, очертаният профил

сред ивица златни лъчи.

Пред мен Мефистофел бе сякаш от камък,

а в камъка — скулптор велик

бе ваял не с мъртво длето, а със пламък

на мъката немия вик.

Бе тежко и душно! Сред малката стая

отвън наваля здрачина:

„Прости за въпроса, но искам да зная

какво те гнети, Сатана?“

 

А Дяволът светна кибрит и запуши,

все тъй углъбен, несмутим,

издуха обратно поетия пушек

и рече през облаци дим:

„Какво ме гнети? На бедите в пожара

гнетът ми е стар и познат.

Но тъй като липсва ни ново, то старото

все ново е в стария свят.

 

Безброй векове проживях на земята

и виждах, дори замижал,

как ловко минава за Истина свята

прастарата грешна Лъжа.

Безброй векове със лъжата в двуборство

не сведох аз никога врат.

А тя ми плати за това непокорство —

направи ме чер и рогат.

Така и не сетих как времето вплете

и вашия век в своя зной.

Какво ме гнети? Нищо ново, поете —

минутна почивка пред бой!“

Замлъкна, отметна коса черногрива,

приведе над масата гръб

и пи от абсента с гримаса горчива,

погълнат от мисъл и скръб.

 

В прозореца длани опря тъмнината.

Досегна ме тиха печал:

„Разбирам, че ти във война със Лъжата

и чест, и сърце си отдал…

Но, Демоне, времето в бързей потече,

човешкият ум натежа

и мисля си, друго е може би вече

с прастарата грешна лъжа!“

 

Мефисто повдигна надвесени вежди

и стрелна зеници във мен:

„До дъно, поете, за твойта надежда,

по-стара от първия ден!

Да, друго е вече и другото също е!

Лъжата до тебе върви,

през ден етикетите само обръща

и ти я почиташ, уви!“

 

„Почитам? Лъжата?!“ — А Дяволът стана,

погледна към нощния град,

обърна се с някаква няма закана

и бързо закрачи назад.

Попътем почукна със гъвкави пръсти

по вехт и старинен атлас:

И рече със жестове странно чевръсти

и глух от вълнение глас:

„Почиташ! Пред нейното зло хитроумие

изпитвал съм почит и аз!

Но нека оставим излишните думи,

че цял си във нейната власт.

 

До тебе е тя. Тя е дребен началник.

Работи, не знае покой.

През ден и през два получава похвали.

Ти мислиш си — ето герой!

На чашка коняк, оглупял от възхита

споделяш със някакъв свой:

«Да, има човешка черта — упоритост,

и виж, притежава я той!»

Да, да, «упоритост» във сто досиета

е вписал по кадрите спец

и оня, с чертата, додето усетиш,

добрал се до пост големец!

А някой, такива ги има, те бута:

«Комай кариера плете!»

Отвръщаш му малко учуден и с укор:

«Не думай, човека расте!»

 

Но ето я пак! Тя е стар подведомствен,

в очите те гледа, мълчи

и всичко ще стори по твоя угода

с доверчиви, кротки очи.

Поискаш ли, сам ще замества седмина,

запява, речеш ли му пей,

и ти от възторг се топиш: «Дисциплина!»

Каква дисциплина — лакей!

О, знам, разбереш ли го, с гняв и отврата

ще плюеш в лицето му пръв.

Не бързай! Не зная човек на земята

от хубаво станал такъв.

Не бързай да плюеш лакея в лицето!

Не, страшното сам проумей

и плюй върху себе си първом, задето

направи човека лакей!“

 

Настръхнах. Но Дявола, гневен и страшен,

припряно протегна ръце,

отмести встрани недопитите чаши

и сведе над мене лице.

Пих нервно абсент, отговорих му нещо.

Но целият воля и власт,

той сви рамене и от своите плещи

отметна смолистият плащ:

 

„Спокойно! Лъжата отрано предвижда,

изкусно гласи всеки ход.

И пак е до теб! Тя е твоята грижа

за вкусната плячка — народ.

Да, първата грижа за теб е човека.

На него би служил и век.

Но ето че грижата става полека

невяра към твоя човек!

И с грижа-невяра ти все го насочваш:

«Бъди не какъв си, а друг!»

С лъжичка го храниш, тъкмиш му наочник:

«Не там! Не направо! Не тук!»

А той те поглежда изниско под вежди

и клати глава угнетен:

«От мисли за моето щастие светло,

забравил да мисли за мен!»

 

Поете, човека докосна Луната.

С големи дела възмъжа.

Но днес, както вчера, не казва Лъжата —

на̀, вижте ме, аз съм Лъжа!

Потайна и веща, с изкуство привично

умело ти дава консулт

и ти почитта към човешката личност

превърнал си лекичко в култ.

И ти, вечно мислещ и все без да мислиш,

наричаш под слънце и дъжд:

еснафа — стабилен, педанта — изискан,

бездушния — принципен мъж.

Наричаш с любов подлостта — предвидливост,

палача — велик генерал,

прастарото — новост, мъстта — справедливост,

най-долния донос — сигнал.

Наричаш с възторг формализма — прецизност,

самата измислица — факт,

хитреца — мъдрец, сухостта — деловитост,

притворството мерзостно — такт.

Прости на Мефисто за простите истини,

отдавна открити в светът.

Отдавна открити и все неоткрити,

все прости и сложни до смърт!“

 

С прекършени сили Мефисто замлъкна.

Но бързо повдигна чело —

в очите му старата, вечната мъка

завря като адско врело.

И сякаш намислил с безкрая да спори,

той в миг извиши своя ръст,

отвори прозореца с демонски порив

и вби във пространството пръст:

„Да, друго е вече и другото също е!

Лъжата до тебе върви,

през ден етикетите само обръща

и ти я почиташ, уви!

И с твоята почит, като друговерка,

дошла от съмнителен порт,

Тя чака спокойно от теб презаверка

на своя подправен паспорт…“

 

Обхвана ме ярост: „Това е безверие!

Аз искам да вярвам — млъкни!“

Мефисто замлъкна, чело начумери

и стисна десница в пестник:

„Убий слабостта, що наричаш безверие!

Убий и в сърцето си виж,

че твоята сила е твойто съмнение,

и вярващ, ще се усъмниш!

И вярващ, ще видиш, че всякоя вяра

съмнение все е била,

че смелото вечно съмнение дава

на вярата вечни крила!“

 

И Дявола седна. Наля от абсента.

Погледна притихнал нощта.

Трептяха звезда до звездица в небето.

Тежеше покой над света.

И както бе писал отдавна поета,

сърдечно се чукна със мен

и пускайки пушек на синкави ленти,

прониза ме с поглед зелен.