Добри Жотев
Дон Жуан

Ти беше истинният, Дон Жуан,

сред хиляди неистинни.

 

И те не ти простиха за това.

Превърнаха те от човек в плашило,

за да се плашат помежду си,

да се гордеят, че не са такива,

и тайничко да ти завиждат.

И ти остана вик без ехо,

обилен изгрев над пустиня.

И ти остана сам.

Тежеше ли човешката ти истинност,

платена с единачество?

 

Мълчиш.

Отвесно през челото ти вдълбава,

тревожния си път една печал.

Самотнико безсмъртен, Дон Жуан,

как искам да навляза в неизбродното

на твоята вселена неизследвана

и да открия извора на тайната,

да можеш като себе си да бъдеш.

Да можеш с непресъхващо сърце

свободно да раздаваш красота,

свободно да я вземаш и твориш.

Отде и как да вляза в твоя свят?

Кажи ми, Дон Жуан!

 

Мълчиш.

Една усмивка само на устата ти

като наченало разсъмване

роди се и умря.

Но тя ми отговори вместо тебе:

„Най-тежки са оковите, в които

сами се оковаваме!

Разокови се по-напред!“