Добри Жотев
Балада за единака

Изсмука слънцето снега от урвите.

Пропъди на веявиците воя.

Дъхти на пръст, на размразена пръст,

на корени, на злак, Вълчице моя!

 

Усещаш ли? В земята бродят сокове.

По жилите пробягват жадни тръпки.

Бъди добра — не ме оставяй сам,

сред нощите ме мамят чужди стъпки.

А идат нощи, нощи! Неочаквано

замайват ноздрите нивя орани.

Далечно биле с неусещан дъх

гори гърдите като прясна рана.

 

Не чуваш ли? От бездната на нощите

долитат гласове. Зове усоя,

зоват листа. Не ме оставяй сам,

не ме оставяй сам, Вълчице моя!

В такива нощи сплетените повици

притягат гърлото ми в огнен спазъм,

изтръгват вой, сто века неумрял,

изтръгват зов, сто века неизказан.

 

На моя зов вълчица нейде в тъмното

отвръща премаляла и ме мами.

Отвръща друга, трета… И към тях

като насън повежда ме кръвта ми.

 

Тогава ти ме спри с милувки-мълнии!

Не спра ли, оглушал от повика и воя,

при себе си със нокти ме задръж,

със зъби ме задръж, Вълчице моя!