Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alexis ou le Traité du vain combat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Маргьорит Юрсенар

Заглавие: Алексий или трактат за напразната борба

Преводач: Мария Георгиева

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Пулсио“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман (не е указано)

Националност: френска

Печатница: Скала

Редактор: Валентина Бояджиева

Художник: Здравко Денев

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 954-9490-08-4; 978-954-9490-08-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13888

История

  1. — Добавяне

На самия него

Предговор

Алексий или Трактат за безплодната борба излезе през 1929 г.; това съвпадна с определен момент в литературата и нравите, когато една дотогава поставена под възбрана тема за пръв път от векове насам намери цялостния си писмен израз. Близо трийсет и пет години изминаха от публикуването му: през този период идеите, обществените навици и реакциите на публиката се промениха, но между другото недотам, колкото се смята; претърпяха промяна — или поне можеха да го сторят — и някои от възгледите на автора. Следователно не без известно безпокойство разтворих отново Алексий след подобен дълъг интервал: очаквах, че ще трябва да внеса в текста известен брой поправки, да отразя промените в един преобразен свят.

Обаче като се замислих, подобни изменения ми се сториха безполезни, ако не и направо вредни; освен отстраняването на някои стилови неточности, тази книжка е оставена така, както си бе, и то по две причини, които на пръв поглед си противоречат една на друга: първата се състои в извънредно личния характер на изповед, тясно свързана с определена среда, време и страна, понастоящем изчезнали от географските карти, пропита с отколешната централноевропейска и френска атмосфера, в която би било невъзможно да се промени каквото и да е, без да се смени звученето на книгата; обратно, втората се заключава във факта, че този разказ, съдейки по отзвука, който предизвиква и сега, като че ли е запазил нещо от злободневието и дори от ползата си за някои хора.

Макар този навремето смятан за непозволен сюжет в наши дни да се разработва под път и над път, и дори да се преекспонира в литературата, придобивайки по такъв начин някакво частично право на гражданственост, в действителност изглежда, че интимният проблем на Алексий днес за нищо на света не е по-малко ужасяващ или таен отпреди, нито пък че относителното безгрижие, тъй различно от истинската свобода, което цари в това отношение в определени твърде изолирани среди, е постигнало друго, освен да породи у публиката като цяло поредното объркване или враждебност. Достатъчно е да се огледаме внимателно наоколо си, за да забележим, че драмата на Алексий и Моник не е преставала да бъде преживявана и несъмнено ще продължи така, докато светът на чувствените реалности остава преграден от забрани, най-опасните сред които може би са езиковите, осеян с препятствия, които избягват или заобикалят без особено притеснение повечето от човешките създания, но връз които почти неизбежно връхлитат честните умове и чистите сърца. Каквото и да разправят, нравите не са се променили кой знае колко, за да е прекалено овехтяла основната идея на романа.

 

 

Може би не се съзнава напълно, че проблемът за чувствената свобода във всичките й форми е по-скоро проблем на свободата на изразяване. Както изглежда, с поколенията наклонностите и действията почти не се променят; за сметка на това се променят размерите на зоната на мълчанието или дебелината на слоевете лъжа около тях. Това важи единствено за забранените приключения: тъкмо в сърцето на самия брак, в чувствените отношения между съпрузите се е наложила най-тиранично словесната предразсъдъчност. Писателят, който се стреми да се докосне честно до авантюрата на Алексий, изхвърляйки от речника си формулировки уж благоприлични, а всъщност полуужасени или полуразюздани, каквито се срещат в леката и повърхностна литература, има избор единствено между два-три повече или по-малко порочни и понякога неприемливи изразни подхода. Термините от научния речник, изковани наскоро, обречени да овехтеят с теориите, които ги подкрепят, изтъркани от прекалено опростителство, което много скоро им отнема преимуществото да бъдат точни, имат стойност единствено за специализираните трудове, за които са предназначени; тези слова-етикети са пълна противоположност на целта на литературата, която е неподражаемата самоличност в изказа. Вулгарността, литературен метод, който по всяко време си е имал поддръжници, представлява шоков похват, оправдан ако става въпрос да се застави някоя целомъдрена или безчувствена публика да погледне в лицето онова, което не желае да види или поради прекалено привикване вече не вижда. Употребата й може с пълно основание да съответства и на своеобразен опит за почистване на думите, на усилие да се придаде на безучастни сами по себе си, но омърсени и опозорени от употреба, слова някаква своего рода чиста и безметежна невинност. Обаче подобно насилствено решение си остава външно: лицемерният читател има склонност да възприема неприличната дума като израз на живописното, едва ли не на екзотичното, досущ както минаващият през някой чуждоземен град пътник си позволява да посети дъното му. Непристойните слова се изтъркват бързо, тласкайки автора, който ги използва, към наддаване още по-опасно за истината от предишните намеци и недомлъвки. Словесната бруталност лъже относно мисловната баналност и (като се оставят настрана някои велики изключения) лесно може да се сравни с някакъв вид конформизъм.

Едно трето решение може да се притече на помощ на писателя: употребата на онзи строг, почти абстрактен език, сдържан и същевременно точен, който във Франция е служил столетия наред на прорицатели, моралисти, а понякога и на романисти от епохата на класицизма, за да пишат за онова, що навремето се наричало „заслепление на сетивата“. Въпросният традиционен стил за проверка на съвестта е толкова подходящ за формулирането на безбройните оценъчни нюанси по някоя тема, по естеството си сложна като самия живот, та Бурдалу или Масийон са прибягвали до него, за да изразяват негодувание или укор, а Лакло — свободомислие или чувственост. По силата на самата си сдържаност, този изчистен език ми се стори, че особено ще подхожда на замислената и взискателна мудност на Алексий, на търпеливото му усилие да се освободи, брънка по брънка, с по-скоро разплитащ, нежели разсичащ замах, от мрежата на колебания и принуди, в които се е оказал залутан, на целомъдрието му, включващо и почит към самата чувственост, на твърдата му дума да помири без низост разум и плът.

Като всеки разказ, писан в първо лице, Алексий е портрет на един глас. Трябваше да се остави на този глас собственият му регистър, собственият му тембър, нищо да не се отнема например от рицарските нотки, които като че ли идват от друго време и звучаха така още преди близо трийсет и пет години, или пък от ония нежни, почти гальовни извивки, които може би говорят по-красноречиво за отношенията между Алексий и младата му жена, отколкото собствената й изповед. Трябваше също да се оставят на героя някои възгледи, които днес се струват на автора спорни, но са съхранили стойността си на характеристика. Алексий обяснява наклонностите си с влиянието на едно пуританско детство, преминало изцяло под властта на жените, възглед точен може би, доколкото се отнася до него, значим от мига на възприемането му, който обаче (дори да е мое собствено отколешно творение, нещо, за което вече не си спомням) ми се струва понастоящем от онзи тип обяснения, предназначени да включат насила в психологическата система на съвременната ни епоха действия и постъпки, които може би нямат нужда от подобен род мотивация. По същия начин, предпочитанието на Алексий към удоволствието, вкусвано независимо от любовта, недоверието му към всяка привързаност, която се проточва прекалено дълго във времето, са характеристики на един период на реакция срещу цяло столетие доведен до крайност романтизъм: тази гледна точка бе от най-разпространените по наше време, каквито и да са, прочее, чувствените вкусове на тия, които я застъпват. Би могло да се отвърне на Алексий, че така оставеното настрани сладострастие също е застрашено да се превърне в досаден навик; нещо повече, че се съдържа известна доза пуританство в старанието да се отдели насладата от останалите човешки чувства, като че ли тя не заслужава да намери място сред тях.

Напускайки съпругата си, Алексий изтъква като причина за заминаването си стремежа към някаква по-цялостна и не така осквернена от лъжи сексуална свобода, и този довод безспорно натежава решително; но все пак вероятно към това се прибавят и други подтици, още по-трудни за признаване от тръгващия си, такива като желанието да се измъкне от предварително осигурените удобство и почтеност, в чийто жив символ Моник волю-неволю се е превърнала. Алексий окичва младата си жена с всички добродетели, сякаш увеличавайки разстоянията помежду им, по-лесно би оправдал заминаването си. Понякога ми се е искало да съчиня отговор от страна на Моник, който, без с нищо да опровергава признанията на Алексий, да осветли някои страни от тази авантюра и да ни даде за младата жена не така идеализирана, но по-пълна представа. Отказах се да го сторя засега. Няма нищо по-тайно от женското съществование. Разказът на Моник би бил може би по-труден за написване от изповедта на Алексий.

За тези, които са позабравили латинския от училище, нека отбележим, че името на главния герой (а следователно и заглавието на книгата) е заето от втората Еклога на Вергилий, Алексий, от която по същите причини Жид заема Коридон за своето вдигнало такъв шум есе. От друга страна, подзаглавието Трактат за безплодната борба се явява отзвук от Трактат за безплодното желание, тази донейде бледа творба от младежките години на Андре Жид. Независимо от горното припомняне, влиянието на Жид не бе особено съществено при написването на Алексий: почти протестантската атмосфера и стремежът да се преразгледа проблемът за чувствеността идват отдругаде. За сметка на това обаче, на не една и две страници (а може би дори прекалено често) откривам влиянието на сериозното и патетично творчество на Рилке, с което по щастлива случайност се бях запознала доста отрано. Обикновено забравяме изобщо за съществуването на своего рода закон за закъснялата разгласа, по силата на който образованите младежи от 60-те години на XIX в. четат по-скоро Шатобриан, отколкото Бодлер, а онези от края на същия век — по-скоро Мюсе, отколкото Рембо. Колкото до мен, без ни най-малко да изтъквам, прочее, случаят си за показателен, то аз преживях младежките си години в относително безразличие към съвременната литература, което се дължи отчасти на изучаването на тази от миналото (именно така един Пиндар, доста несръчен, между другото, предхожда в това, което би могло да се нарече моята продукция тази книжка за Алексий), отчасти на някакво инстинктивно недоверие към така наречените модерни ценности. От великите книги на Жид, където занимаващата ме тема бе най-сетне открито разработвана, повечето още ми бяха познати единствено по слухове; тяхното въздействие върху Алексий се дължи не толкова на съдържанието им, колкото на вдигналия се около тях шум, на това своеобразно публично обсъждане, насочено към проблем дотогава разглеждан при затворени врати, което несъмнено ме улесни да се захвана без много-много колебания със същата тема. Тъкмо най-вече от формална гледна точка прочитът на първите книги на Жид изигра безценна роля за мен, доказвайки ми, че все още е възможно да се използва чисто класическата повествователна форма, която иначе, боя се, щеше да ми се стори може би прелестна и същевременно поовехтяла, и спестявайки ми попадането в клопката на романа по същество, чиято композиция изисква от автора твърде разнолик човешки и литературен опит, който по онова време не притежавах. Казаното дотук по негов адрес в никакъв случай няма за цел да омаловажи значението на творчеството на един голям писател, който е и велик моралист, а още по-малко да отдели този Алексий, писан в уединение от модата от една двайсет и четири годишна млада жена, от други съвременни творби с горе-долу сходна насоченост, а обратно — да им окаже подкрепа с една спонтанна изповед и автентично свидетелство. Някои сюжети се носят из въздуха на определена епоха; те са втъкани и в основата на живота.

1963