Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Владимир Колев

Заглавие: Религия за оптимисти

Издател: Еъргруп 2001

Година на издаване: 2009

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11813

История

  1. — Добавяне

… Дворец в центъра на града. Детско тържество с рошав, белобрад старец в червен кожух. Старецът е заобиколен от възторжен рой баби, довели вечно любопитните си внучета да се порадват на белобрадия и на неизбежната коледна елха. По алеите на парка, притиснати една до друга, сергии и павилиони се надпреварват да предлагат неизброимо количество щастие.

За допълнителен колорит към зимната картина двама трябва да долетят от небето. Не с ангелски крила, а с парашути — стилистиката не може да бъде спазена докрай. Любо и аз сме тези, двамата.

Последните три дни термометърът се закова на минус 18 градуса. Сух, хаплив студ. Когато пресичаш струята на самолета при такава температура, усещането е сравнимо с напъхването под зимния водопад на селски яз. От мястото, където трябва да се отделим, огромният дворец изглежда като детска къщичка, потънала в мътилката на залеза. Палещите се фарове на колите проблясват като светулки в сумрачния следобед.

Самолетът навлиза в курс. Споглеждаме се с Любо. Оттук нататък всеки играе соло. В парашутизма е така — от определен момент нататък оставаш сам със себе си. Няма кой да те подсеща за простите здравословни истини, които трябва да съблюдаваш, за да стоиш здраво закрепен между земята и небето. Всъщност, думите за здравото закрепване, са метафора. В небето никога не можеш да се закрепиш здраво. И безопасно.

Този поглед дава някаква сигурност. Взаимно, последно, малко абстрактно напомняне: „Стегни се и си отваряй очите!“. Един необходим поглед. Отделям се, стиснал плътно устни. Ледено е бледа дума, а друга, по-точна и по-студена не мога да си спомня. Ако знаех ескимоски, вероятно нямаше да имам проблем — при тях имало двадесетина думи само за нюансите на студеното.

Никой не може да го отрече. Ескимосите са експерти по студа.

С усилие удържам необходимите секунди, преди да дръпна ръчката. Куполът се напълва нормално, но вървите са навити на сноп и трябва да се развия пет-шест пъти, преди да мога да разблокирам управлението. Въртя се като пумпал над жилищните блокове, а в това време вятърът ме отнася встрани. Поставил съм дебели ръкавици, които не успяха да ме опазят от целувката на студа, но правят пипотенето още по-бавно. Захапвам дясната и успявам, макар и с премръзнала ръка да разблокирам управлението. Бързо се намествам в курса. На земята под себе си гледам като на географска карта, макар че залезът вероятно е красив. Няма време за съзерцание… Има студ! И едно наежване, което няма нищо общо със студа.

Докато се взирам и съобразявам, ще успея ли да наваксам относа, опитвам да сложа пак ръкавицата. И я изпускам. Тя потъва към земята, люлеейки се насмешливо.

Куполът притрепва и стремително ме носи към алеите на двореца. Между стадиона и реката до него, за последно, бързо, трябва да преценя — ще успея ли да достигна до черния обелиск, или да си търся място за приземяване някъде тук? Участъкът между стадиона и двореца трябва да бъде прескочен. Той е… минно поле. Улици, опасани с тролейни жици, залени от плътния поток на колите. Покрай улиците — блокове с островърхи покриви. Да се разхождаш по тези улици през юни, когато се носи тръпното ухание на липите, е чиста радост. Сега те са капани.

Ще успея… Тръгвам! Трябва да възпламеня димка, която да пусна на дебела връв под себе си. Гледан от земята, куполът ми сигурно се губи в притъмняващото небе. От земята няма как да видят проблемите ми. А и не е необходимо. Достатъчно е да покажа, че ме има. Моята тръпка и тръпката на тия, които ме гледат отдолу, са две различни марки адреналин.

Димката избухва с такъв силен електричен пламък, че прегаря ръкава на якето ми. Освен болката от леденото, усещам и болка от прегорено в лявата си ръка. Боли, но ще мисля за това после, на земята. Изхвърлям бързо димката. Пламъкът й може да подреже вървите на парашута. Би станало толкова интересно, че господ да ми е на помощ… Горещата напаст се премята и прегаря връвта, с която е вързана. Изфучава към земята. Добре, че взех мерки и я запалих над коритото на Перловската река. От удара с каменната облицовка изригва фойерверк.

На запад, далеч и надолу, слънцето все повече затъва в локвата от сиво червеникава мъгла. Под мен бързо се изнизват познатите улици. Костенурките на колите и тролеите стават все по-големи. Гледана отгоре, с тези фарове — очи, върволицата им напомня мрачен кадър от филм за нашествие на извънземни.

Ще достигна до обелиска в парка на двореца. Но не чувствам ръцете си. Коства ми усилие да ги карам да не изпускат управлението на парашута. Мърморя им някаква песничка и им обещавам, че ако не ми извъртят номер, ще им купя най-хубавите ръкавици. Последният завой на 180 градуса правя около обелиска. Рязко придърпвам командите и меко докосвам земята. И краката ми са премръзнали. Даже мекото докосване се възприема като неприятен удар. Към мен дотичва дванайсетгодишно момиче, на годините на дъщеря ми и ми поднася букет. Свалям очилата и бонето. Завирам ледения си нос в бузката му и го целувам.

— Интересно ли беше, чичко?

— Не моето момиче…

— Сигурно е било… приятно… така да си летиш…?

— И това не е…

— А какво беше? — Гледа ме вече доста разочаровано.

— Студено, моето момиче! Студено…

След половин час, в купето на тролея, когато топлината приятно ме унася, ми минава през ума, че не постъпих добре, като охладих тази крехка хлапешка романтика. Давам си сметка как съм отреагирал на краткия полет. Пресякох омагьосана градина, пълна със сецесионни къщи и реки в каменни корита с очите на егоист, който положи грижи само да си опази кожата. Ала пропусна магията на един залез. Но може би, все пак постъпих правилно… Не тръгнах да лъготя със сладки думи тия очи. Както не лъготя и дъщеря си.

Постепенно достигам до някои прости истини.

Разбира се не става въпрос само за ледено приключение, траяло две минути и половина. Като физическо изживяване, то може да бъде определено с една разбираема дума — студ. Натрупванията — студено, много студено, непоносимо студено, общо взето не могат да уплътнят картината. Тя би се объркала още повече, ако в бялата й тоналност опитам да вместя червеното от залеза и болката на прегорената ръка.

Рискът на изживяването също не тежи чак толкова много. Има професии, свързани с риск. Упражняването им предпоставя варианта животът ти да бъде подложен на внезапна оценка. С монетата на тази оценка, корпорацията, към която принадлежиш, може да плати кръвния си данък. Несъществени се оказват материалния интерес и суетността да бъдеш сам пред мнозина.

Привидно, липсва мотивът, който да ме накара да сменя бюрото с компютъра с неустойчивото закрепване в небето. Ако изживявам живота си като примерен служител, също имам възможност да знам как изглежда небето на привечерния град. Върху екрана на най-обикновен монитор може да ми бъде възпроизведено всичко това, което видях при моето ледено приключение.

Но това би било… изживяване на възможното изживяване. Имитация. Затворени в огромния задушен търбух на една топла цивилизация, ние все повече възприемаме света през прозореца на някакъв монитор.

Има една дума, която наистина уважавам. „Трябва!“ Постоянно възприемам категоричността й, подчинявам й се, без да се почувствам засегнат. Тя ме прави съпричастен с истински свят на истински връзки, проблеми и изживявания.

Трудно ми е да обясня какво търся. Или може би не… Търся живота, а не имитацията му.

Край