Владимир Колев
Ограда с благороден характер

… Идва ред на четвъртия скок. Когато снощи минах край сградата на аероклуба, постоянното присъствие бе там. Там бе и инструкторът спускач на самолета. Капо ди тути капи, шефът. Подаде ми ръка и ме попита, искам ли да се включа в списъка. В кой списък? — Ами, за продължаване на обучението след петия скок. Дали искам?! — Едва ли има на планетата земя някой, който повече от мен иска да продължи да скача с парашут…

През нощта спя лошо. Доскоро се хвалех, че имам сън на младенец, закрилян от добрите сили. Но се хващам, че в нощите преди скоковете май не се получава точно така. Газят ме разни предчувствия, съмнения… Породени, най-вероятно, от обикновеното съчетание на страх и неувереност.

Но утрото е толкова чисто и лъчезарно, че бързо забравям нощните терзания. На автобусната спирка се засичам с Тони и половин час си говорим. За летището, естествено. Отстрани, може би изглеждаме досадни и скучни перушани, които едно знаят, за едно си баят. Но заразата ни е хванала здравата…

Все пак, съм неспокоен. Ей така, както се смея на чуждите майтапи, стараейки се да участвам в произвеждането на шегички, нещо ме ръфа отвътре. От друга страна, ме гази приятно и адреналиновата тръпка. Тая, със скачането, явно е по системата на мацката, когато й се случило първото върховно женско изживяване: сърби ме, боли ме, хубаво ми е…

Преди да тръгнем към самолета, спускачът и старите кучета нещо обсъждат южния вятър. И май имат някакви терзания?

Какво му е на вятъра? Лек, едва-едва подухващ, топъл, галещ. Не вятър, а мечта. Освен това, днес ми предстои да скоча в първа двойка, с Даниел. Дани има сини, ококорени очи и мощна фигура на тежкоатлет. Можеш да му се подиграваш колкото искаш, той те гледа лъчезарно и не му пука. За оптимизма му се ражда нещо като легенда: саксия да му счупиш о главата, той пак ще ти се усмихне…

Четвъртият скок не е първи. Вярно е. Но боботещата струя си е същата. Самонавивам се, че няма проблеми, но отвътре нещо ме подпира. Почти като първия път. Отделяне, разлюляване под опашката на самолета, куполът се пълни бързо. Всичко е наред.

… Ама не е чак толкова наред. Скоро установявам, че южният вятър доста се е засилил. След минута вече знам, че няма да падна на поляната на летището. След две, че това вероятно ще се случи някъде между сградите на военното поделение. Когато слизам под сто метра, направо ме хваща страх. Вятърът е много силен, доста над разумните граници. Ще се бухна здраво в земята, после куполът ще ме повлече. Ако съм счупил крак, което е много вероятно, влаченето няма да е от приятните изживявания… В последните секунди очите ми вероятно са ококорени като на Даниел. Тази ласкава земя… Предишният път беше ласкава, ама днес хич не е…

… Ударът разтриса и тяло, и мозък. Нещо изхрущява в десния ми крак, куполът моментално ме повлича, но само няколко метра. След това се залепва за някаква ограда. Продължава да пърпори яростно, но оградата няма намерение да го пусне.

Ограда с благороден характер. Готова да помогне на човека. А някои я наричат с презрителното име тараба. И казват, че била неодушевен предмет. Колко глупаво тенденциозни могат да бъдат хората понякога… Присядам и поемам дълбоко дъх. Добър си Господи, благодаря! Благодаря на теб и на тарабата…

… Добър си господи, ама не чак толкова. Защо ти трябваше да изпращаш този вятър? — Да де, знам. Обичаш да изпитваш любимите си чада. Май невинаги е на далавера да си точно любимо чадо Божие?… Мърморя си някакви глупотевини, реагирам на напрежението, което все още ме блъска отвътре. Опипвам ударения крак, после събувам обувката. Диагнозата е почти успокояваща: само съм го навехнал. Все пак ставам внимателно. Размърдвам се. Не, че е добре, но можеше да бъде доста по-зле. Дотичват двама войници.

— Тоя май е здрав…

— Абе, не те ли е шубе?

— Шубе ме е, ама мина. Защо казваш, че тоя май е здрав. Знаете ли нещо за приятелчето?

— Приятелчето ти пътува на аванта с линейка към травматологията. Счупил е крак. Влачи го едно може би двайсет-трийсет метра. Беше страшно за гледане, а на него какво му е било… Вие сте хора без акъл! — Последното изречение е произнесено с категорична убеденост. Диагноза. Може и да е прав, човекът…

Усещам неприятен хлад в стомаха. А здравият ми крак леко се разтреперва. Весела история. Имам си два крака: единият навехнат, а другият — треперлив… Само дано тия край мен не се загледат прекалено внимателно в долните ми крайници.

— Този ли е вторият откаченяк? — с разсеяно любопитство пита прислонилият се на завет до портала капитан.

Военният измисли интересна производна дума. Ако ти я прикачат като определение не можеш да се чувстваш любимец на съдбата. Щом и неодушевеният предмет ограда ти помага да останеш сред умеещите да се измъкват сухи от водата.