Дино Будзати
Свлачище

Събуди го звънът на телефона. Главният редактор.

— Мятайте се на колата и тръгвайте — му каза. — Във Вале Ортика е станало голямо свлачище… Да, във Вале Ортика, край Горо… Цяло село е затрупано, сигурно има загинали… Впрочем това вие ще кажете. Не губете време. И умната!

За първи път му поверяваха важен репортаж и поетата отговорност го смути. Но като си направи сметка на времето, с което разполагаше, се успокои. Пътят беше около двеста километра, за три часа щеше да стигне. Оставаше му цял следобед да разследва случая и да си напише материала. Просто е като фасул, помисли си, и лесно може да се изяви.

Замина в студената февруарска сутрин. Пътищата бяха почти безлюдни, удобни за бързо каране. Докато се опомни, и очертанията на хълмовете взеха да се приближават, а после — сред воали от омара — видя и снега по върховете.

Междувременно си мислеше за свлачището. Може би ставаше въпрос за истинско бедствие със стотици жертви — тогава щеше да се наложи да пише на две колони в течение на поне два-три последователни дни (мъката на толкова много хора не го натъжи, нищо че по душа не беше лош). Сетне му хрумна неприятната мисъл за конкуренцията, за колегите от другите вестници — представи си, че са вече на мястото, много по-чевръсти и оправни от него, и събират ценни новини. Взе тревожно да оглежда всички коли, които се носеха в неговата посока. Несъмнено отиваха към Горо заради свлачището. Като забележеше кола в края на правата пред себе си, често даваше газ, за да я настигне и да види кой е вътре; всеки път беше убеден, че ще зърне някой колега, но неизменно се оказваха непознати лица, повечето селски хора, разни с вид на арендатори и изкупчици, даже един свещеник. Изглеждаха отегчени и сънени, сякаш не придаваха на ужасното нещастие ни най-малко значение.

По някое време напусна асфалтовия път и зави наляво, в посока към Вале Ортика, по едно тясно и прашно шосе. Макар да беше вече късен предобед, нямаше белези за нищо извънредно — никакви военни части, линейки, камиони с помощи, каквито си беше представял. Всичко тънеше в зимна летаргия, само тук-таме някой селски дом пускаше димна струйка от комина.

Крайпътните камъни съобщаваха: Горо — 20 км, Горо — 19 км, Горо — 18 км, но никъде не се виждаше нито суматоха, нито тревога. Очите на Джовани напразно се взираха в отвесните склонове на планините, за да открият поражението, бялата рана на свлачището.

По пладне пристигна. Горо беше едно от онези странни селища, които се срещат из затънтените долини и сякаш изостават с поне столетие — свъсени и неприветливи, похлупени от невзрачни възвишения без гора през лятото или без сняг през зимата, където от немай-къде карат почивката си не повече от три-четири семейства.

Малкият главен мегдан в момента пустееше. Странно, си каза Джовани, възможно ли е след подобно бедствие всички да са избягали, или да са се заключили вкъщи? Освен, помисли, срутването да е станало в съседно село и всички сега да са там. Бледо слънце огряваше фасадата на хотел. Джовани слезе от колата, отвори стъклената врата и чу оживена гълчава, като от весела компания, събрана около масата.

И наистина — хотелиерът хапваше с многобройното си семейство. Клиенти през този сезон очевидно нямаше. Джовани се извини, представи се като журналист и се осведоми за свлачището.

— Свлачище ли? — попита хотелиерът, народен, сърдечен мъжага. — Тука няма свлачища… Но вие може би сте гладен, заповядайте, заповядайте. Седнете с нас, ако обичате. Трапезарията оттатък не я отопляваме.

Настоя Джовани да се нахрани с тях, а в това време, без да се съобразяват с госта, две петнайсетинагодишни момчета разсмиваха до сълзи сътрапезниците със семейни шеги. Хотелиерът много държеше Джовани да седне, уверяваше го, че трудно ще намери готов обяд другаде в долината през тоя сезон. Обаче той взе да се напряга: би обядвал, разбира се, но първо искаше да види свлачището, как така в Горо нищо не знаеха за него? Главният му беше дал съвсем ясни указания.

Понеже двамата не успяваха да се спогодят, хлапетата около масата започнаха да надават ухо.

— Свлачището ли? — обади се по някое време едно дете на около дванайсет, като схвана за какво става дума. — Ами да, да, по-нагоре е, в Сант’Елмо — развика се, доволно да покаже, че е по-информирано от татко си, — в Сант’Елмо е станало, Дългия вчера разправяше!

— Абе какво му знае на Дългия главата? — отвърна стопанинът. — Я млък. Много знае Дългия. Веднъж само се изсипа земята, когато той още беше малък, ама много по-надолу от Горо. Може би сте видели, господине, на десетина километра оттука, където пътят се…

— Ама честно бе, тате! — не се даваше момчето. — В Сант’Елмо е станало!

Щяха да продължат да спорят, ако Джовани не ги беше прекъснал:

— Добре, отивам до Сант’Елмо да проверя.

Стопанинът и челядта му го изпроводиха на площада и видимо се заинтригуваха от автомобила, скорошен модел, какъвто горе в планината не се бе мярвал друг път.

Някакви си четири километра деляха Горо от Сант’Елмо, но на Джовани му се сториха безкрайни. Пътят се катереше в стръмни и толкова тесни серпантини, че честичко се налагаше да дава заден. Клисурата ставаше все по-усойна и враждебна. Само далечният камбанен звън донякъде успокои Джовани.

Сант’Елмо беше по-малък и от Горо, по-занемарен и окаян. Часът беше едва един без петнайсет, но човек би рекъл, че скоро ще се мръкне — било заради плътната сянка на надвисналите планини, било заради неловкото усещане, което подобна запуснатост буди.

Джовани вече го гризеше безпокойство. Е, къде беше станало това свлачище? Нима главният го беше изстрелял така спешно, без да е сигурен в произшествието? Или е объркал името на мястото? Времето летеше и имаше опасност да не успее да си прати кореспонденцията във вестника.

Спря колата и помоли за упътване едно момче, което явно веднага се сети за какво става въпрос.

— Свлачището ли? Горе — отговори и махна към високото. — За двайсет минути и сте там. — А после, когато Джовани понечи да се върне в автомобила си, предупреди: — Няма да минете с колата, трябва пеша, дотам е само пътечка — и се съгласи да го заведе.

Излязоха от селцето и запъплиха по една разкаляна козя пътека през гребена на билото. Джовани с мъка следваше младежа и не можеше да си поеме дъх да зададе въпрос. Но какво от това? След малко щеше да види свлачището, материалът за вестника беше подсигурен и никой от колегите не го беше изпреварил. (И все пак странно, че наоколо не се виждаше жива душа — това навеждаше на извода, че жертви не е имало и помощ не е търсена. Най-много да е паднала някоя необитавана постройка.)

— Ето тук — каза най-сетне момчето, когато стигнаха до нещо като контрафорс. И посочи с пръст. Пред тях, на отсрещния склон на клисурата, наистина се виждаше гигантско изсипване на червеникава пръст. От върха на улея до дъното на долината, където се бяха струпали най-едрите скални отломки, имаше може би триста метра. Но не беше ясно как там въобще може да е съществувало селище или дори паланка. Освен това му се сториха съмнителни някакви растения, попълзели нагоре по канарите.

— Виждате ли моста, господине? — попита момчето и посочи останките от рухналия градеж на самото дъно на долината в хаоса от червени камънаци.

— Ама никой ли няма? — попита Джовани сащисан, че не вижда жив човек наоколо, колкото и да се оглежда. Пред него — само оголени скалисти ребра, стърчащи зъбери, влажно цъцрене на водни вадички, каменни дуварчета, заградили малки парчета обработена земя, навсякъде безрадостен ръждив цвят… Небето бавно се пълнеше с облаци.

Момчето го изгледа недоумяващо.

— Но откога е това? — настоя Джовани. — От поне няколко дни, нали?

— О, кой знае! — отвърна момчето. — Едни казват триста, други даже четиристотни години. Но и досега от време па време отново се откъртва по някое парче.

— Абе магаре! — ревна Джовани вбесен. — Сливи ли имаше в устата преди малко?

Бяха го завели на свлачище отпреди триста години, геологическата забележителност на Сант’Елмо, вероятно указана в туристическите пътеводители! А парчетиите от зидария на дъното на долината като нищо бяха руини от римски мост! Ама че тъпо недоразумение, а скоро ще се стъмни. Но къде тогава, къде е истинското свлачище?

Спусна се на бегом по козята пътека, следван от хлапето, полуразревано от страх, че ще си изтърве бакшиша. То страшно се разстрои: не разбираше защо се ядосва Джовани, та подтичваше жално след него и се надяваше да го умилостиви.

— Господинът търси свлачище! — казваше на всеки срещнат и правеше знак към Джовани. — Ама аз не знаех, аз мислех, че иска да види развалините на стария мост, а той друго търсел. Да знаеш някъде да е ставало свлачище? — питаше наред мъже и жени.

— Чакай, чакай! — най-сетне откликна на думите му една лелка, която се суетеше пред вратата на дома си. — Чакай да повикам мъж ми!

След малко, с шумно тракане на налъми, на прага се появи мъж към петдесетте, но вече съсухрен, с навъсена физиономия.

— О, да погледат са дошли! — развика се, като зърна Джовани. — Не стига, че всичко е тръгнало да се скапва, а и зяпачи са се навъдили! Ами да, да, заповядайте, погледнете! — крещеше той към журналиста, но беше ясно, че избликът му е насочен повече към ближния като цяло, отколкото към него конкретно.

Сграбчи Джовани за ръката и го помъкна по една пътека, подобна на предишната, затворена между два зида от неодялани камъни. Тъкмо тогава, докато си загърдваше палтото с лявата ръка (ставаше все по-студено), Джовани неволно хвърли поглед към часовника на китката си. Бе пет и четвърт, след малко щеше да падне нощта, а той продължаваше да не знае буквално нищичко за свлачището, дори къде е. Дано поне противният селяк го отведе където трябва!

— Доволен ли сте? Ей ви го на, гледайте си проклетото свлачище — рече по някое време селянинът, спря и с брадичка посочи, с ненавист и презрение, омразното нещо. Пред Джовани се откри нивичка от няколко ара, късче земя, в което нямаше да има съвършено нищо забележително, стига да не беше кацнало на склона на непристъпна планина, ръчно добито, отвоювано с мъка педя по педя и укрепено с дувар. Поне една трета от разчистеното място обаче бе засипана от разкаляна маса пръст и камъни. Явно дъждовете или прекалената за сезона влага, или Господ знае какво бе смъкнало върху нивицата малък участък от планината.

— Гледайте де, сега доволен ли сте? — пенеше се селянинът, всъщност възмутен не от Джовани, за чиито намерения нямаше представа, а от злополуката, която щеше да му коства месеци къртовски труд. И Джовани наистина смаяно се втренчи в свлачището — просто драскотина в планината, дреболия, нищо и никакво. И то не е, си рече отчаяно, станала е грешка. А времето си вървеше и преди да се е свечерило, той трябваше да се обади в редакцията.

Заряза селянина, втурна се обратно към мегданчето, където беше паркирал колата си, и нетърпеливо се обърна към тримата местни пройдохи, които му опипваха гумите:

— Къде ви е свлачището бе? — викаше, сякаш са му виновни. Планините се загръщаха в мрак.

В същия момент един върлинест и нелошо облечен тип се надигна от стъпалото на църковното стълбище, където седеше и пушеше, и тръгна към Джовани.

— На вас кой ви каза? Кой разнася такива работи? — осведоми се безцеремонно. — Кой говори за свлачища?

Питаше с двусмислен тон, с едва ли не заплашителен подтекст, сякаш му е неприятно дори да чува темата да се зачеква. И ненадейно на Джовани му хрумна утешителната мисъл, че сигурно има нещо гнило и престъпно в историята със свлачището. Ето защо всички се бяха наговорили да отклоняват търсенето му, ето защо властите не бяха уведомени и никой не се бе притекъл на мястото. О, де да можеше вместо обикновена хроника за природно бедствие, обречена на редовните клишета, съдбата да му бе отредила да разкрие някой заговор като по романите, още по-интригуващ именно там, горе, в това откъснато от света кътче!

— Свлачище! — додаде типът презрително, преди Джовани да успее да му отговори. — Не бях чувал по-голяма глупост! Ама и вас си ви бива, дето се връзвате! — заключи, загърби го и бавно се отдалечи.

Колкото и да го тресеше въодушевлението, Джовани не посмя да го последва.

— Какво искаше да каже този? — попита после единия от тримата местни, който не изглеждаше чак толкова заспал, колкото другите.

— Е — разсмя се младежът, — хайде пак същото! Ама аз съм гроб! Не ща главоболия! Грам не знам.

— Да не те е страх от оня бе? — заяде се един от двамата му другари. — Той като е мошеник, ти също ли ще си трайкаш, а? Свлачище ли? Разбира се, че има свлачище!

И обясни цялата работа на копнеещия най-сетне да узнае истината Джовани. Върлинестият тип имал два имота за продан, непосредствено оттатък Сант’Елмо, но там земята не държала, рано или късно стените щели да рухнат, даже вече се били напукали, и за да се поправят, щял да е нужен дълъг ремонт и голям харч. Отначало малцина знаели, но се разчуло и вече никой не искал да купува.

Ето защо типът държал да опровергае слуховете.

Това ли беше голямата мистерия? Унила планинска вечер сред ограничени, непонятни същества. Стъмваше се, духаше леден вятър. Хората, неясни сенки, се стапяха един след друг, вратите на къщурките се затваряха със скърцане; по едно време и тримата пройдохи се измориха да разглеждат автомобила и изчезнаха.

Няма смисъл повече да питам, си каза Джовани. Всеки ще ми дава различен отговор, както досега, всеки ще ме води на различно място, от което не става репортаж. (Явно всеки си има свлачище — на един скатът му се смъква в градината, на друг му се сляга торището, трети пък ще се сети за непрестанното ронене на някой престар сипей: всеки със своето си мизерно свлачище, което все не е онова, дето вълнува Джовани; онова, чудовищното, което да изкара на три колони във вестника и може би да се прослави.)

В необятната тишина се чу далечен камбанен звън, сетне всичко замлъкна. Джовани се върна в колата, запали двигателя, пусна фаровете и със свито сърце потегли обратно.

Жалко, си мислеше, кой знае как се стигна дотук. Новината за някакво незначително събитие — примерно нищожното срутване в нивата на избухливия селянин — странно как, по неведоми пътища, бе стигнала до града, след като постепенно се беше изкривявала до пълното си превръщане в трагедия. Подобни истории не бяха рядкост и в крайна сметка представляваха част от нормалния ход на живота. Само дето сега потърпевшият беше Джовани. Вярно, той нямаше вина, но се връщаше с празни ръце, което щеше да направи ужасно впечатление.

— Освен ако… — но се усмихна, като осъзна колко е нелепо. Автомобилът вече беше излязъл измежду къщите на Сант’Елмо и шосето с главозамайващи серпантини пропадаше в черните дълбини на долината. Не се виждаше жива душа. Колата слизаше с лек пукот на чакъл, двата лъча на фаровете опипваха наоколо и от време на време попадаха върху насрещното било, върху ниските облаци, неприветливите канари, мъртвите дерета. Колата се движеше бавно, сякаш задържана от някаква последна надежда.

Сетне двигателят замлъкна, поне така се стори на Джовани, и зад гърба му се чу, халюцинация може би, а може би и не, началото на едно огромно сриване, което сякаш разтърси земята. Сърцето му се изпълни с неизразимо вълнение, удивително подобно на радост.