Неделчо Драганов
Два пищова и едно куцо магаре (1)

Колко струва едно магаре

Най-важното беше да си набавим два пищова. Как ще тръгнем без оръжие! Или неприятели ще ни нападнат, или вълци. А ако имаме пищови — пан! пан! — и край, продължаваме пътя си.

На главната улица, по която се отиваше право на пристанището, се намираше голям магазин за оръжие. На витрината бяха изложени различни пушки и пистолети. Всеки ден ходехме с Минчо да ги гледаме. Много се чудехме какви пищови ще ни трябват. Продаваха се едни хубави, лъскави, с патрони, но за тях искаха много пари, не смеехме да мечтаем за такова нещо.

Веднъж влязохме в магазина и попитахме има ли някакви пищови, които да са мощни, но да не струват много пари. Продавачът, дебел човек, с гола глава и дълги черни мустаци, закривени нагоре, рече неочаквано:

— Искате да бягате, нали?

Уплашихме се, но продавачът се засмя и каза добродушно:

— Не бойте се, няма да ви издам.

— Ама ти отде знаеш? — запита го Минчо и той като мене изненадан донемайкъде.

— Ехе-е! — рече дебелият и замаха ръката си. — Бай ви Васил Шошев всичко знае. Само ми кажете колко лева имате?

— Петдесет лева — излъга Минчо и даже не се изчерви.

— А, малко са. Я вижте какво ще ви покажа. — Той измъкна изпод тезгяха голяма дървена кутия и като я отвори, ние ахнахме.

В кутията лъщяха наредени нови, ама съвсем новички пищови с дълги цеви.

— Само от тези! — извикахме едновременно с Минчо и грабнахме по един пистолет.

— Не пипай! — скара ни се бай Васил и аз като опарен изтървах пищова върху тезгяха. Побягнах уплашен към вратата — ами ако гръмне!

Минчо ме удари по врата:

— Пъзльо! Щом си такъв страхливец, не тръгвам с тебе.

Тогава аз му викнах да не знае много, защото ще кажа на бай Васил как по-рано се изприщи от страх, когато го гонеше кучето.

Той ме ритна и рече, че вънка ще ми счупи зъбите, и аз го ритнах и му казах да не се перчи много, защото всички знаят, че в класа съм най-силният. Минчо Гаргата беше една година по-голям от мен, ама ако е за инат и аз не му се давах лесно.

Бай Васил каза да си обираме крушите, че ще ни издърпа и на двамата ушите.

— Пък като съберете пари, тогава елате. Двуцевният пищов струва осемдесет лева. Тъпкалник му казват. Хайде сега, марш да ви няма!

Излязохме от магазина, увесили носове. Много пари ни трябваха, за да купим два тъпкалника, а ние нямахме не осемдесет, ами пукнат лев в джобовете си. Отде да съберем пари? Казах на Минчо, че ако тръгнем по главната улица и по „Богориди“, дето се разхождат богаташите, можем да намерим много загубени левове. Той рече, че съм най-хитрото момче от цялата махала, и ние тръгнахме по главната улица да търсим пари. Търсихме цял следобед, до мръкнало, и не намерихме даже половин лев. Като се върнах, майка ми ме нашиба в двора с една пръчка и викаше, че съм уличник и ще я уморя, ще я изпратя в гроба. Колелето гледаше от оградата и квичеше от смях. Хванах пръчката, издърпах я от ръцете на майка си и изскочих на улицата. Видях Колелето на чешмата с две стомни.

— Ти на кого се смееш бе, очет такъв! (Вместо оцет той казваше очет и майка му казваше така!) — викнах му аз и го шибнах с пръчката по краката. Тогава Колелето замахна с празната стомна и я стовари върху главата ми. Тя се пръсна на парчета и той като запищя:

— Олеле, майка ми ще ме пребие, дето счупих стомната!

— А така, много се радвам! — весело заподскачах аз по улицата. (На главата ми нищо не й стана, даже не се пукна.)

Колелето, дребно, но мускулесто момче, се пердашеше добре. Учехме в едно отделение и ни викаха Крачун и Малчо. Винаги се биехме заедно срещу другите. Понякога се биехме и помежду си, но по-рядко. Къщите ни бяха съседни и дворовете — разделени с дървена ограда. Колелето се качваше на оградата и пееше (той пееше хубаво): „Ой, Маро, Маро, Марче, ти мой си одеал…“. Знаеше таза песен от майка си, която често си я пееше в двора, и аз чух как веднъж майка ми й каза:

— Не одеал, мари Стоянке, ами идеал.

— В нашето село си го наричаме одеал, вие гражданките все много знаете.

Леля Стоянка се разсърди и не пускаше Колелето да играе с мен. Но после майка ми й каза, че няма значение идеал или одеал и даже одеал е по-хубаво, защото с него човек може да се завие и стопли, а с идеал нито може да се наядеш, нито да се стоплиш. И Колелето пак започна да идва в нашия двор да играем на топчета, а вечер се качваше на оградата и си пееше: „Ой, Маро, Маро, Марче, ти мой си одеал…“.

Минчо живееше срещу нас. Викахме му Гарга, защото имаше голям и закривен нос, като човка. Той тръгна на училище по-късно и вместо в първи клас учеше като мен — в четвърто отделение. В някои дни Минчо беше най-големият ми приятел. Друг път, като се скарвах с него, казвах на Колелето, че той ми е пръв приятел. Имах и трети приятел — Таско. И с него бяхме в едно отделение, но той живееше в съседната махала. Много го беше яд, когато му викаха на прякор. Аз го наричах на име и само като се разсърдех, казвах му „Мандарина!“, и тогава започвахме да се бием, ама май нито веднъж истински, защото или ни разтърваха, или пък прекалено дълго се канехме да почнем боя.

— Мандарина! — казвах му. — Само ме пипни с пръст!

Той стоеше насреща ми, заплашително стиснал юмруци, и отвръщаше:

— А̀ ти ме пипни де! Като ти пукна една.

— Таско, пукни му една по мекицата.

— Нека само да ме пипне.

— Аз пръв ти казах, хайде де, опитай се.

Мандарината се приближаваше и ме буташе с ръка по рамото.

— А̀ по-силно де, ама не ти държи!

Насърчаван от виковете на съкварталците си, Таско ме блъскаше още веднъж. Тогава аз се хвърлях върху му и се опитвах да го съборя на земята, защото в борбата бях по-силен, а той се мъчеше да ме удари по лицето. Така оставахме вчепкани един в друг, докато минеше някой голям човек и ни разтървеше. Случваше се и друго. Ние да се хвърлим върху някое момче, което ни насъскваше да се бием. Тогава то здравата си изпащаше. Веднъж заради Пеньо Кривата глава Таско ме удари по носа, а аз го цапнах по гушата и му прекъснах глътката. За малко не се задуши, заведоха го на училищната чешма и той едва си пое въздух. След училище причакахме Пеньо Кривата глава и му теглихме такъв бой, че сигурно още го помни.

С Минчо решихме никому да не казваме за нашето бягство. Нито дори на Колелето и на Таско. Пълна тайна. За да бъдем сигурни, че никой няма да издаде тайната, заклехме се и целунахме три пъти нашия кухненски нож. Ножът силно миришеше на лук и Минчо се сети, че като тръгнем на път, непременно трябвало да вземем най-малко десетина глави лук, защото предпазвал от болести.

Заклехме се, връщане назад нямаше! Най-важното беше да съберем пари за пищовите. Зад нашата къща започваше малка полянка, дето обикновено надвечер се събирахме на игра. Изкопахме една дупка до зида, закрихме я със стъкло и отгоре пак я зарихме с пръст. Това щеше да бъде тайната ни каса. Но откъде да намерим пари? Понякога в празник ни даваха по левче и ние веднага тичахме зад къщата, внимавахме да не ни види някой, изравяхме пръстта, махахме стъклото и пускахме монетите в дупката. После пак я заравяхме. Направих сметка, че ако чакаме на тия левчета, не ще съберем парите дори за сто години. А за пътуването ни трябваха не само два пищова, ами поне и едно магаре. Отначало мислехме да тръгнем с кон, но кон така лесно не се купува. Минчо ги разбираше тия работи. Баща му беше каруцар на пристанището и техният кон се казваше Червенко. Минчо все се хвалеше с коня: бил много як и бърз като вятър. Всички знаехме, че Червенко е стара и тромава кранта и когато искахме да ядосаме Минчо, повтаряхме като в народна песен:

Минчовото конче

конче-вихрогонче

бяга и топурка

като костенурка.

Тези песнички съчиняваше Колелето. Той си ги измисляше по някоя позната мелодия и цялата махала ги научаваше наизуст. Колелето с това се и занимаваше по цял ден — да измисля смешни песнички за децата.

Щом Минчо спомена за кон, дойде ми наум познатата песничка, искаше ми се да я изпея, но се сдържах, защото щеше да се разсърди и можеше да се откаже да бяга с мен.

— Знаеш ли, Любо — рече Минчо, — не можем да купим кон, скъпо струва. Най-добре е да си купим магаре, ама не какво и да е, а куцо магаре.

— Защо пък куцо! — учудих се аз.

— Защото куците магарета струват по-евтино. Чувал съм от баща си, че куци крави, куци коне и куци магарета се продават по-евтино. Магарето ще ни носи багажа, а ние ще вървим пеша.

Но и Минчо не знаеше колко струва едно куцо магаре. Уговорихме се да отидем на птичия пазар, където всеки петък освен мисирки, патки и пилета се продаваха коне и магарета.

Птичият пазар се намираше чак на другия край на града. Трябваше ни доста време, за да отидем дотам, а в петък бяхме сутрин на училище. Без много да му мислим, след първия час избягахме от клас. Мразехме да ходим по улиците с ученически чанти, затова ги затулихме в един изоставен, буренясал двор и продължихме безгрижно пътя си.

На птичия пазар беше весело и шумно като в празник — не можеш се размина от народ. Тъкмо се вмъкнахме между хората, изведнъж чухме стражарска свирка и видяхме едно босо момче с патка в ръце. Патката крякаше и пърхаше с криле, но то продължаваше да бяга с всичка сила. След него тичаше дебел стражар с червено потно лице. Хората се хилеха зад гърба му. Той викаше:

— Дръжте го бре, открадна патката!

Ала никой не препречваше пътя на момчето. Като стигна до нас, то се спъна, падна на земята и изпусна патката. Птицата запляска с криле и хвръкна над главите на хората. Изглежда, момчето се бе ударило лошо, защото едва се вдигна. От коляното му потече кръв. То пак се опита да побегне, но само закуцука силно. Още малко и стражарят щеше да го стигне. Тогава някой незабелязано сложи марка на стражаря и той тупна в праха. Всички се закикотиха с глас. Стражарят се вдигна от земята и отърси праха от униформата си. Коланът му се бе изкривил и пистолетът висеше отпред, на корема. Като не знаеше какво да прави от яд и срам, стражарят изведнъж се нахвърли върху мен, хвана ме за яката на ризата и ревна:

— Ти открадна патката!

— Пусни ме бе, олеле, нищо не съм откраднал — нарочно виках силно, сякаш ме колеха, защото се уплаших, че могат да ме заведат в участъка.

— Я го пусни бе! — каза някой от хората. — Не е същото момче.

— Същото е, познавам го аз! — Стражарят здраво ме хвана за ръката: — Хайде, тръгвай с мен в участъка.

— Не е той бе, чичо, ние бяхме двамата с него… — плахо се обади Минчо.

— Щом е тъй, идвай и ти! — каза стражарят и посегна да хване Минчо, но той навреме отскочи.

Стражарят пак се вкопчи в мен.

— Тръгвай! — строго заповяда той. — Като ти ударим един бой в участъка, всичко ще си кажеш.

Аз се дърпах и крещях. Насъбра се още народ. Завикаха на стражаря:

— Ей, фанте, пусни момчето, то не е виновно.

— Гледай го, какъв тъпанар! Докопа невинното момче и хайде в участъка.

— Да си оправдае службата!

— Не му давайте да отведе момчето.

Фантето се ядоса и ме задърпа още по-силно. Парче от ризата ми остана в ръката му. Аз пак заревах, а някой извика:

— Бийте стражаря!

Събориха фуражката му, той се обърна, но тогава го пернаха по тила и стражарят падна на земята. Както си бе проснат, започна да разкопчава кобура си и закрещя:

— Ще ви науча аз!

Стиснаха го за лактите, извадиха поясока му и тъкмо се мъчеха да вържат ръцете му…

— Бягайте! Полиция… — викна тревожен глас от тълпата.

Шмугнах се между хората и побягнах.

Тичах с всичка сила. По едно време чувам, че бягат след мен. Затичах още по-бързо.

— Чакай бе, Любо, аз съм!

Ама че съм страхливец! Минчо тичал след мен. Спрях се. Сърцето ми — туп-туп, биеше тъй силно, сякаш всеки миг щеше да изскочи навън. Едва дишах.

— Видя ли как натупаха фантето — каза на пресекулки Минчо. — Ама знаеш ли — възбудено продължи той, — като падна и взеха да го удрят, аз му фраснах един…

Знаех, че се хвали, но нищо не рекох, защото още не можех да си поема дъх от уплахата. За мен стражарите бяха големи страшилища. Когато арестуваха баща ми, а това се случваше често, заедно с цивилните винаги идваха по един-двама стражари. Сега, като набиха дебелия стражар, мед ми падна на сърцето. И колко беше уплашен той! Тогава разбрах, че не всички полицаи са страшни, а някои от тях дори са големи пъзльовци.

Тази история със стражаря ни попречи да си изберем магаре. Кой знае щяхме ли пак да се престрашим да отидем на птичия пазар. Още бе рано и нямаше за къде да бързаме. Децата от нашето отделение щяха да излязат от училище след два часа. Вече съжалявах, дето за някакво глупаво магаре избягах от училище. Навярно учителката ще изпрати вкъщи бай Кунчо да провери защо не сме в клас. Тогава нашите ще ни ударят голям бой. Пък и не беше честно да губим от уроците. Мама все ми повтаряше да се уча прилежно. „Ние сме бедни, казваше тя, а на бедните най-голямата сила е в учението. Богатите и да не учат, пак са си добре, защото имат много пари, а беднякът без образование е съвсем загубен.“

Бавно крачехме по улицата умърлушени и гузни. Щом стигнахме запустелия двор, където скрихме ученическите си чанти, видяхме едно магаре кротко да си хрупка тръни и бурени. То беше вързано с дълго въже за единственото дърво в двора.

Минчо предпазливо погали магарето по шията. То дори не помръдна. Изглеждаше много добро магаре.

— Дано само е куцо — рече Минчо.

Искахме да проверим как върви, затова хванахме въжето и го задърпахме. Магарето се инатеше, дори не помръдваше. Беше мъничко сиво магаренце, ала много яко. Дърпахме, дърпахме, а то си стоеше на мястото като заковано. Тогава Минчо взе една пръчка и го заудря отзад. Магарето се инатеше още малко, после се размърда. То тръгна, но не като другите животни, а някак смешно заподскача.

— Ура-а-а, куцо магаре! — извикахме едновременно с Минчо.

То куцаше с предния си ляв крак.

— Тъкмо магаре за нас — рече Минчо, скачайки от радост.

Магарето много се учуди на нашите весели крясъци, разлудува се неочаквано, заподскача из полянката и се озъби, сякаш се хилеше.

— Идеално магаре! — рече Минчо. — По-добро и на оня свят не можем намери. Дано стопанинът му да го продава.

— Ей, не закачай магарето, ша вземем тоягата и ша ти чупим галавата.

Ето ти и стопанина! Един циганин, изскочил като изпод земята, стоеше до оградата и заплашително размахваше дълга чепата тояга.

— Чакай, чичо Яшар, ние искаме да го купим.

— Я не ме баламосвай — рече циганинът. — Аз не Яшар, аз Тартату.

— Добър ден, чичо Таратор — закикоти се Минчо.

Циганинът се разсърди.

— Тартату, не таратор, бунак такъв! Айде разкарвай се или ша затепам с тоягата.

— Ама наистина бе, чичо Тартату, искаме да купим магарето. Колко го продаваш?

— Ша купиш магаре! Я бягай бе. Ти нямаш мангизи.

— Ами, нямам! Имам аз — каза Минчо. — Кажи колко искаш за него?

— Защо ти е на тебе магаре бе, керата?

— За екскурзии в планината, чичо Тартату.

Циганинът свали каскета си и се почеса по черната гъста коса. Ноктите на пръстите му бяха дълги и закривени като на хищна птица.

— Нямаш ти толкова мангизи. Мое магаре екстра магаре. Илядо лева струва.

— А, хиляда! Че то магарето е куцо.

— Куцо ли! — престорено се учуди циганинът.

— Ето виж, куцо е — обадих се и аз.

За наш късмет тъкмо тогава магарето тръгна към другия край на двора, дето имаше гъсти бурени и тръни.

— А! — възкликна циганинът. — Нищо му няма, ша му мине.

Минчо се наведе над ухото ми и прошепна: „Ще го даде и за по-малко. Аз разбирам от пазарлък“. Каза на висок глас:

— Двеста лева, ако искаш, плащам веднага! — Минчо безсрамно се пипна за празния си джоб.

— Дувеста лева! — кресна циганинът. — Ти се подиграваш с мен бе. Като съм циганин, да не съм будала!

— Двеста лева, повече нито грош — отсече важно Минчо като стар търговец.

Но циганинът нищо не отвърна и се затича към магарето. Като погледнахме след него, ахнахме от изненада. Магарето беше изровило чантите от буренака и ги буташе с муцуната си. Затичахме и ние, но циганинът ни изпревари, грабна чантите и здраво ги стисна с двете си ръце.

— Дай ни ги, наши са! — извиках и посегнах, но Тартату ги стисна още по-здраво.

— Лъжеш! Щом мое магаре намери, чанти на мене.

Държи циганинът чантите и не иска да ги дава. Ами сега! Ревнахме и двамата:

— Дай ги, чичо Тартату, че вкъщи ще ни съдерат от бой.

Но той излезе по̀ инат и от магарето си: не ще и не ще. Решихме насила да ги вземем. Минчо грабна тоягата, която той беше захвърлил на земята, за да вземе чантите, вдигна я над главата му и рече сериозно, като възрастен човек:

— Хей, дай ни чантите или ще ти счупя главата.

Тартату хвърли чантите на земята, аз ги грабнах и ние хукнахме, та дим да ни няма.

Нищо не излезе от нашето ходене на птичия пазар.

Все пак научихме колко може да струва едно куцо магаре: бащата на Минчо казал, че най-много триста или четиристотин лева, и то ако е не само куцо, ами и старо.

Веднъж седнахме с Минчо и си направихме точна сметка колко пари ще ни трябват. Ето сметката:

Два пищова по 80 лева = 160 лева

Едно куцо магаре, да речем 300 лева

Храна за из пътя 100 лева

Или общо: 560 лева

Голяма сума за нас! Да се съберат 560 лева, а за по-сигурно — 600 — не е шега работа. Как да си набавим тия пари? В дупката зад къщата ни имаше всичко на всичко дванадесет лева — а ги бяхме събирали цели два месеца. Така доникъде нямаше да стигнем. Щом за два месеца събрахме 12 лева, ако в дупката пускахме само левчетата, които понякога ни даваха в неделя, да спестим шестстотин лева, ще ни са нужни цели осем години и даже малко повече. Дотогава щяхме да остареем и нямаше да ни бъде интересно да обикаляме света. Ако можехме да измислим нещо, та по-бързо да си набавим парите!

Една вечер, тъкмо се готвех да си лягам, чух познатия сигнал: късо-дълго-късо-дълго-късо изсвирване с уста. Тихичко, се измъкнах от къщи. Минчо ме чакаше на улицата.

— Измислих — рече възбудено той, — ще ловим риба и ще я продаваме!

Добра идея наистина! Знаехме едно тайно място в старото пристанище — малка лагуна, която гъмжеше от попчета. Сечеше му пипето на Минчо за такива работи. Неслучайно по едно време той беше главатарят на бандата от нашата махала.

След няколко дни започваше лятната ваканция — по цял ден ще сме свободни. Какво по-хубаво време за риболов от лятната ваканция!

Още щом ни разпуснаха, започнахме грижливо да се готвим. Взехме от „касичката“ четири лева (нямаше как!) и си купихме въдици. Аз намерих вкъщи здрав канап, а Минчо изскуба косми от опашката на Червенко. Усуквахме няколко косъма: на единия край закрепвахме въдиците, а другия връзвахме за канапа. Конските косми не се навиват като конците и стърчат във водата. Така рибата по-лесно налапва въдицата.