Кузма Прутков
Моят сън

Заря се запали; и слънце се скри.

И виж, че небесния покрив гори

        елмазно.

Бих искал да гледам през цялата нощ

високия, чудния звезден разкош

        напразно!

 

Очи съм притворил, но още търпя.

Боя се, о музи, че в миг ще заспя

        сън вечен!

Кой моята лира ще вземе тогаз?

Венец кой ще свие в най-скръбния час?

И кой ще заплаче над гроба ми с глас

        сърдечен?

 

Ах, ето те, страж мой! Любезна луна!…

Изгряваш и тръгваш, над кръг светлина

        въззета!…

Душата ми, нощна царица, мълчи,

отстъпил пред своите морни очи,

насън вече виждам сред ярки лъчи

        поета.

 

И себе си виждам във този поет,

в човешки сърца или страсти поред

        се вглеждам.

И мислите виждам, закътани там,

и цяла вселена мълчи като храм

и слуша как трепетни звуци едвам

        нареждам.

 

И моята слава фанфарно звучи,

тълпата замира и пули очи

        с боязън.

Но ето… умирам и лягам смирен,

засипан от пръст, от сълза оросен,

във гроб — с седемнайсет колони над мен

        белязан.

 

Пред Феб появявам се, чуден певец.

И Феб на главата ми лавров венец

        постави.

И нимфи край мене въртят хоровод

и Феб ме ласкае от синия свод;

пробуждам се — жалко! — кипя от живот

        и здраве.