Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
19 октября 1837 года, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция и форматиране
NomaD (2013 г.)

Издание:

Заглавие: Заветни лири

Преводач: Ана Александрова; Александър Миланов; Андрей Германов; Василка Хинкова; Григор Ленков; Любен Любенов; Надя Попова; Добромир Тонев; Димо Боляров; Янко Димов; Петър Алипиев; Георги Мицков; Петър Велчев; Стоян Бакърджиев; Николай Бояджиев; Никола Попов; Рада Александрова; Кирил Кадийски; Иван Теофилов; Иван Николов; Иванка Павлова

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: Антология

Националност: Руска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: декември 1983 г.

Редактор: Иван Теофилов

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/784

История

  1. — Добавяне

Блажен е, който падне повален —

като Ахил — прекрасен, мощен, славен

в зенита на победите изправен,

с несъкрушима сила надарен!

Лицето му с руменината млада,

огряно от безсмъртна свобода,

сияе като слънчева балада,

като спокойна вечерна звезда.

 

А аз сред чужди хора — страшно сам —

стоя в нощта, отпуснал слабо рамо.

Пред мен надежди не поникват — само

приятелски гробове виждам там.

От мълния сразен, във гроб изчезна

последен и любимия поет…

Лицея помня. Младостта ни звездна.

Но Пушкин е завинаги отнет.

 

Не ще ви носи нови стихове

и трепета им няма да ви стигне.

Той пълна чаша няма с вас да вдигне —

с приоблачни приятели снове

сега навярно. С Делвиг той пирува,

а с Грибоедов — тих, играе шах.

За тях, за тях душата ми тъгува.

Ръката си протягам аз към тях!

 

За мен е време! В тоя труден свят

понасям ударите на съдбата,

руши у мен тя тази дарба свята,

с която моя дух е тъжно слят.

Понесох гнет на злоба настървена,

изгнание и мъка с мъжество,

но под щита на обич вдъхновена,

защото знаех — имам божество!

 

А време е! От мълния не бе

убит духа ми; в блато днес се движа —

притискат ме сурово нужда, грижа,

загубих поетичното небе.

А някога — във моя свят предишен

на песните ми ангелът бе жив.

Нима без него днес не съм излишен?

Нима ще бъда някога щастлив?

Край