Пенчо Славейков
Секул Скъта ^[0]

Син на богат търговец, живящ в Пирея^[1], Скъта е завършил своето академическо образование в Париж^[2], дето по-напред е минал през чистилището и на знаменитото Ecole Normale Superieure^[3]. Той и сега живее повече в Париж, во всякой случай повече отколкото в родния си край, от който и с чувства и с мисли и живот е откъснат. Това личи от цялата дейност на Скъта, най-вече от темите на неговите творения. Той е автор на две от капитална важност изследвания на елинския мир — Погребалните обичаи в Омирово време и Как да разбираме по-добре Омира — Париж, 1897 и 1907. В тия трактати той разглежда един от най-интересните въпроси от класическата история (не филология!) — разницата на античната от съвременната душа. Бележа в скоби „не филология“, защото би било кръвна обида да нарече някой автора на горните съчинения филолог, както правяха едно време да смесват изследвачите на древния живот, па и сегашния, с ония „учени“, които пощят дрипите на въпросите на човешката култура. Един изследвач като Erwin Rohde се е ползувал от изследванията на Скъта за своето съчинение „Das Seelenleben der Griechen“^[4] и се отзовава най-лестно за младия учен. Скъта е издал и един том Студии. Сега работи върху обширна история на гръцката лирика, поради което живее в Лондон, да му са под ръка съкровищата на Британския музей^[5].

Колкото и да е важна научната работа на Секул Скъта, него тя не задоволява и той твърде малко време от своя живот й отделя, особно в последне време. Особно откакто се е оженил, 1905, за хубавицата испанска поетеса Кармен Барес^[6], която събужда лъвът на поета в пустинята на историка. В 1909 Скъта издаде първа книга песни и поеми, повечето в антична форма^[7], с които показа, че и на езика на Острова на Блажените, бедният и първобитен наглед, може да се твори като на някой европейски културен и най-изискан език, с нюанси в мисълта и образите, каквито преди никой не е мислил, че се крият в него. А от езикът може да се извлече всичко, стига да има майстор, комуто да е отръки. В поезията на Скъта нерядко личи културата на учения, но има в тая поезия такива цветя на наивно чувство, каквито се срещат само у най-невинни деца на природата, като френския поет Франциск Жам^[8]. Например предисловието на втората му книга, Църквата обрасла в бръшлян, като че ли е писано от едно дете или от майстор като Жам: „Боже мой, ти ме призова между хората. И ето ме. Аз страдам и обичам. И говоря с гласът, който ти ми даде. Аз пиша с думите, с които ти настави баща ми и майка ми, които ми ги предадоха. Натоварен с нещата на тия думи, аз минавам по пътя като едно магаре, привело глава, на което се смеят дечурлигата, не знаейки, че то носи твоята воля. Края на пътя наближава… Вече звъни вечерния звън. Секул Скъта.“ И нищо повече — това е цялото предисловие на една книга, в която има дивни и за жалост непреводими неща, както Пътувах за Лурд^[9], в което е изобразена една процесия богобеснуеми, между които се влачи и прегърбен старец с болната си дъщеря — с бледни изтощени ръце. Тя е на деветнайсет години и е на умиране, държи една бяла роза в ръка и се усмихва. И поета, който гледа тая процесия богобеснуеми да се мъкне и реве „Спаси! Спаси ни!“ и облечената в бяло бледна девойка — с бяла роза в ръка, — поета стисва зъби да не заплаче. Знаменитата у немците балада на Хайне „Кевларски богомолци“, една от най-дивните у него неща е тром лепет^[10], в сравнение с тая песен, за лурдските богобеснуеми… От поет, който съединява в себе си такава висока култура и изпръвна наивност, е в право всякой да очаква много нещо и поезия, в която има такива певци, е непразна с бъдаще. Скъта е написал и една драматическа поема, Полифем^[11], в която е възпяна тъгата на усамотеният едноок грозник, в чиято тъмна душа, с лучът на хубостта, се вмъква и любовта — за да изтръгне от нея воплите на свръхчовешко отчаяние. Мой един млад приятел се е заел да преведе тая поема, при който превод аз ще напиша биография и етюд за поезията на онзи, който може би чува вече да звъни вечерния звън, но няма да замине — че има още да върви.