Пенчо Славейков
На кръстопът ^[0]

На кръстопъти спре се уморен

свети Иван. Зел сбогом, летний ден

прибираше се вече на почивка,

на бледни устни с лилова усмивка.

Над равнини полъхва хлад нощта.

И тъмна се, като че ли мечта

недомечтана, там възправи Рила,

во небесата снежен връх побила.

 

Къде е той? Какъв е тоя кът?

Пред него се кръстосват път през път,

и всякой път в незнайността се крие.

Къде? През кой ли той да се отбие?

Над равнините легна веч нощта.

Като алмаз изгрея над твърдта

вечерницата, мрачини пробила,

и затрептя таинствено над Рила.

 

И стори му се някой в тоя миг

насреща му като да иде — лик

в сияние и тихи, кротки стъпки.

Свети Иван се отстрани и тръпки

полазиха светата му снага:

че пътника позна той веднага —

по раните останали от кръста,

по дигнатите с благослов два пръста,

по кървавий на челото венец.

И въззова смутения светец:

„О, господи, нозете си изходих,

гори, поля и планини пребродих,

да търся все спасителния път —

на истината пътя — и светът

и на светът живота що обхожда,

при теб този който води и довожда.“

 

И тъй с усмивка блага на уста,

тоз, който беше тука на света

дошел да люби, страда и се бори,

свети Ивану тихо проговори:

„Тоз, който мене дири, нека той,

в пустинята ли, в горский ли усой,

или в живота, път да си проправи —

през мислите и чувствата корави

на своя ум, на своето сърце…

Ти обърни към себе си лице,

и сам ли бил, или посред тълпата,

на своята душа през тишината

всецяло вдай в мълчанието слух —

ще чуйш тогава туй, що ази чух,

и твоя поглед ще да се отвори

за онзи път, що води през простори

 

не на живота и света отвъд —

а в тях. При мене води този път…“

И край светеца тихо той отмина,

привел глава. Во глухата долина

сгъсти се мрак и го нататък скри,

към пазвата на тъмните гори…

А дълго ощ свети Иван в тъмата

стоя там, ником паднал на земята.