Дончо Цончев
Прогнозата (1) (откъс)

I.

Крис, който чакаше тука от час и половина, прав и разкрачен, с малък спортен сак в лявата си ръка (дясната в джоба на джинсите), си помисли с внезапна и голяма изненада: ето вратата!

Той като че ли в мига я видя, въпреки че през цялото време бе стоял срещу нея, без — доколкото си спомняше — и да мигне.

Гледай ти — вратата.

Три метра висока, широка — четири. Стоманена, тритонна, с електромотори и ежечасно сменяща се кодова система. Човек не можеше да не я види даже от километър — какво по-интересно в един затвор от вратата му?

Крис, тридесет и три годишното момче, което стоеше от час и половина срещу тази врата, в момента не можеше да си спомни дали я бе видял и преди седем години, когато влизаше тук. Тогава беше в кола, беше вечер, пак така чакаха дълго. Помнеше всичко, разбира се, без тази идиотска подробност: беше ли забелязал вратата въобще?

Все едно, това е тя. Сега я гледаше.

Той носеща името на Христос, бе от неговата кръв и на неговите години — какво значение имаше всъщност името на дървото, от което е направен кръстът, или пък това дали го виждаш, когато си прикован на него?

Черният полицай му даде знак да се приближи, мълком му връчи документите и май се усмихна, бавно превъртайки дъвка в затворената си уста.

Вратата се отвори. Крис направи няколко крачки и беше вече отвън.

Много нощи през тези седем години си беше представял сегашния миг. Толкова много, че все едно беше го изживявал. Ето как:

Затича се с всичка сила, докато се загуби от очите им. Пада в тревата. Слуша птичките, гледа небето.

Или пък прави няколко измамни крачки наляво и побягва надясно. Бяга така, докато припадна от умора. Събужда го непознато, красиво момиче в гората.

А най-вероятно е да се огледа, да вдигне от земята фас, но… тъкмо се е навел, забелязва, че черния полицай го наблюдава. Отказва се от фаса, тръгва си напред, към свободата, полека.

„Крис!“ — ще извика полицая.

Крис ще спре и ще се обърне. Няма да може да си спомни дали е бил по-спокоен някога през живота си. Ще му мине любопитната мисъл, че той, Крис, всъщност съвсем не познава този човек, който е той, Крис, сега. Черният полицай ще му хвърли една дъвка. Крис ще я улови от въздуха.

„Не искам да се виждаме никога“ — ще каже полицаят.

„Няма“ — ще се усмихне Крис. Ще подхвърли дъвката в ръка и ще добави сериозно: „Няма да можем.“

А ето какво се случи наистина, след като Крис направи няколкото крачки извън вратата.

Той видя колата на уговореното място. Тя тръгна полека. Калвин му махна с ръка и спря до него. Крис влезе, на задната седалка беше картечницата във вид на детска патеричка. Калвин пусна ракета, която беше сигнал за тревога в затвора. Всички полицаи и шефове се затичаха към мястото на тревогата — там се разгъна екран и на него се появи най-големият директор на затворите във Веспучия, където ставаше всичко това.

На екрана имаше образ, но нямаше звук, скупчените полицаи и шефове на затвора се погледнаха в недоумение — тогава Калвин бясно подкара колата, а Крис сне стъклото и картечницата затрака в ръцете му.

Той ги изби до един, после остави малката картечничка на задната седалка и пое от Калвин запалената цигара.

— Има още един — каза Калвин, като гледаше екранчето вдясно от волана. — Горе, на вишката, вляво. Лазарушката е в джоба, до теб.

Крис извади от джоба на вратата нещо подобно на телескопче, разгъна му приклада и се прицели в полицая на вишката. Натисна спусък. Не се чу никакъв звук. Полицаят изпусна автомата си и падна от вишката.

Калвин насочи колата към близкото езеро.

— Хвърли си цигарата и затвори прозореца — каза той.

След което колата влезе в езерото и докато потъваше полека, от тавана й излезе малък перископ.

Но един от полицаите в затвора, макар тежко ранен, успя да се добере до таблото на главния компютър и да натисне няколко копчета.

Чуха се сирени, автоматично се завъртяха радари, след секунди във въздуха се появиха два малки хеликоптера. Единият се спусна над убитите и ранените, в другият се насочи след колата-подводница по указанията на автоматични светлинни лъчи от четирите прожектора в ъглите на затвора.

От хеликоптера забелязаха перископа и откриха огън. Перископът се оказа едновременно и бомбохвъргачка — откри огън и той.

Сражението завърши с това, че една от бомбите улучи перископа и след малко на повърхността на красивото езеро се показа част от колата на Калвин.

Хеликоптери се отдалечи.

Измама беше всичко това — Калвин и Крис спокойно следяха на екранчето вдясно от волана как хеликоптерът се отдалечава. Колата им беше на дъното на езерото, а от нея, на дълга стоманена ос, подобна на въдичарски прът, бе закрепено резервното колело — тъкмо то се подаваше на повърхността.

— Има два начина — каза Калвин. — Или веднага към гористия бряг, или да чакаме нощта.

— Веднага към гористия бряг — рече Крис.

Колата заплува нататък, но на екранчето се появи брегът, по който заемаха позиции полицейски коли.

— Остана само вторият начин — каза Калвин.

Той спря движението на колата и двамата с Крис се загледаха в екранчето. По брега на цялото езеро пристигаха полицейски коли, от тях слизаха полицаи и се настаняваха на удобни позиции.

— Дай горе — каза Крис.

Калвин натисна бутон, на екранчето се появи небето, в което голям хеликоптер се спусна над колелото. От хеликоптера се проточи дълга автоматична, стоманена ръка, която измъкна от водата измамното колело.

Този, който седеше до пилота на хеликоптера, каза в предавател, подобен на кибритена кутийка:

— До всички, до всички. Колата им е непокътната. Било е примамка. Колата им е непокътната. Докладвайте приемането по номера.

Той натисна бутони на компютъра пред себе си. На екранче се появи лице, което произнесе: „Тук номер едно, колата им е непокътната, прието.“

Водачът на хеликоптера натисна друг бутон и по екранчето за секунда се изредиха от номер две до последния номер петнайсети лица, които заявиха същото.

— Вече няма никакъв начин освен да пробиеш — каза Калвин. — Вземи неутрушката, влез в костюма и излез от колата. До оранжевата вила има алея, започва от самия кей на езерото.

Той натисна бутон и на екранчето вдясно от волана всичко това се видя. Продължи:

— Очистваш двете коли от двете страни на алеята. Чакаш ме на самия кей.

Крис извади от джоба на вратата малка пушчица с широка цев, след това мина в задната част на колата и облече специален тежък костюм със скафандър и кислороден апарат. Калвин натисна бутон и колата бе разделена от армирано стъкло на предна и задна половина. В задната, където беше Крис, се появиха отвори, през тях влезе вода. Отвори се люк, през който Крис излезе. Люкът се затвори, водата бе изпомпана навън. Накрая армираното стъкло, което я бе разделило на две половини, се дръпна, откъдето беше дошло. Крис махна с ръка на Калвин и пое във водата към кея. Калвин полека го следваше с колата.

Крис доплува до гъсти крайбрежни храсталаци, внимателно се подаде над повърхността и като се огледа, насочи неутрушката към едната от полицейските коли. Натисна спусъка.

Полицейската кола светна цялата — след малко полицаите стояха по местата си така, както си бяха, но вече мъртви.

Крис постъпи така и с другата полицейска кола, след което се измъкна от водата и бързо съблече костюма си.

От езерото се подаде колата на Калвин, излезе на алеята и в този момент от небето над нея се появи хеликоптерът.

Крис го видя и панически облече отново костюма си.

От хеликоптера насочиха неутрушка и след миг колата на Калвин светна — подобно на полицейските две, с които се бе справил Крис.

Калвин остана загледан към Крис; цял целеничък, той искаше нещо много важно да му каже, но бе вече мъртъв.

Крис изчака малко време във водата, която край самия бряг буквално вреше, след това изпълзя в храстите, примъкна се с костюма към оранжевата вила и когато успя да влезе в един от гаражите й, се съблече отново. В този миг чу стъпки и се обърна.