Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Ci z patrolu, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 2,3/1979 г.

История

  1. — Добавяне

През последните дни времето за дежурство в кабината се точеше мъчително бавно. Винаги е така, когато настъпи моментът за сближаване на кораба със Земята. Изведнъж просторните помещения се оказват тесни и само с усилия на волята се заставяш да гледаш в осеяните със звезди екрани на локаторите. Това продължава дотогава, докато корабът не застане в траверс с последната космическа сонда или сигнален буй. Лостовете за управление и мнемосхемите[1] отново стават неотменна част от живота на пилота, разговорите в столовата стават по-живи и дори изчислението на курса доставя удоволствие…

По илюминатора на космолета — звезден прах. Някъде в пространството се намира космическа сонда — последен безлюден пост на човешката цивилизация, който следи за този къс небе. Безстрастният й глас се разнася всеки десет минути: „Безопасен сектор, безопасен сектор…“

Звуковите сигнали обаче бяха само част от работната информация от Космоса и Берт често поглеждаше към екраните на бордовите локатори.

Светлото петно на централния екран — това е сондата, към която се носи ракетата. И тя е точно такава, както и в останалите сектори Всички те са натъпкани с експонирани фотоплаки и ленти в специални противорадиационни касети. На времето, когато Берт беше новак в патрулната служба, тези висящи в Космоса грамади предизвикваха у него усещане за собствената му нищожност, той се чувствуваше залутан сред милиардите звезди. Берт се усмихна на спомените си, провери датчиците на атомния реактор и се свърза с астролабораторията. Във видеофона се показа лицето на Кротан.

— Успя ли да прегледаш материалите от касетите на сондата СК–85?

Кротан кимна.

— Нищо интересно, Берт. На Земята сигурно все нещо ще измъкнат, но материала по-скоро не го бива. Макар че има нещичко. Преди няколко дни близо до сондата е минал разреден рой от прахообразни метеорити. Следите им личат на снимките — впрочем слабо. Най-вероятно роят се е преместил край границите на секторите 128 и 129 и е пресякъл линията Плутон — Юпитер.

— Да не би да е главният рой? — попита Берт.

— Хайде де, чак пък главният! — изкриви устни Кротан. — От хилядите метеоритни потоци много малко имаха изпреварващ прахообразен облак. Фотоснимките вече отправих в склада. А какво ново при тебе?

— Безопасен сектор — отговори Берт, сдържайки прозявката си. — Подготви касетите. Ще сменим каквото трябва в сондата и веднага ще продължим. Няма смисъл да си губим времето, по-добре ще го прекараме по булеварда или в парка. С какво се занимава Ортен?

— Заобиколен от автомати, проверява капсулата в стартовия шлюз.

Берт кимна, изключи видеофона и погледна екрана на локатора. Светещото петно вече се беше разположило в средата на скалата; разстоянието, както и преди, беше огромно. Ще минат много часове, преди да започне намаляването на скоростта. Още много време ще мине, преди космолетът да намали достатъчно скоростта си и от стартовия му шлюз към сондата да се отправи малка ракета с батерии, касети и научна апаратура. В най-добрия случай ще отиде денонощие за проверка на всички системи на сондата и законсервирането им. Чак след това космолетът ще може да се отправи към Земята и в течение на дълги седмици да следи как от искричката постепенно израства ярко светещ диск.

Сигнал от информатора прекъсна минутната тишина. Берт натисна клавиша за приемане и се наклони над пулта. По екрана премина знакът за телевизионно съобщение от центъра за връзка на Ганимед, после се показа лицето на диспечера. Берт не познаваше този човек — хората в района на Юпитер се сменяха всеки шест месеца, но съдейки по трите нашивки на ръкава, това беше важна личност. Появата на диспечера на екрана предвещаваше нещо сериозно.

— Патрул „Прометей“. Покрай границата на секторите 128, 129 се движи плътен поток от метеорити, в който е попаднала товарната ракета РТ–135 с курс към Земята. На борда има двама души. Повреди: авария в навигационната система и може би в атомния реактор. Ракетата се намира в потока и ако не й бъде оказана помощ, може да напусне пределите на Слънчевата система. Предлагам: космолетът „Прометей“ да промени своя курс и да се запознае с обстановката. В зависимост от нея командирът на кораба следва да вземе мерки, предвидени в инструкцията за оказване помощ на изпадналия в бедствие. Съобщавам координатите на потока и намиращата се в него товарна ракета…

На Берт му се стори, че тихото шумолене на информацията в анализатора се превръща в грохот, който се стича към него от стените, от тавана, отвсякъде. На навигационния екрана се появи триизмерна карта; на нея, на фона на далечните звезди, запълзяха светлите стрелки на векторите, засветиха цифри и условни знаци. Берт се наклони, разгледа картината на отдалечения район на небето, пронизан от метеоритен поток — един от онези роеве с неизвестен произход, които доставят толкова неприятности на пилотите на космически кораби. Метеоритният рой беше означен на картата със светла ивица. Вътре в нея блестеше червена точка, която показваше приблизителното положение на изпадналата в бедствие ракета. Зелена и извита в края си линия, започваща от левия ъгъл на картата, показваше най-краткия път за „Прометей“ до района на катастрофата, пресметнат от компютър.

Берт потвърди, че е приел съобщението, и натисна бутона за вътрешно повикване.

— Екипаж, внимание! Говори командирът на кораба. Пригответе се за промяна в ускорението. Излизаме от сектора с екстрен курс. Давам четири минути за изпълнение на необходимите действия. След промяната на курса — съвещание в командната кабина. Включвам хронометъра. Край на съобщението.

Той отново се наклони над пулта. Пръстите му заиграха по редицата бутони и клавиши, като предизвикваха върху индикаторните панели пулсиране на светещите точки, резки колебания на стрелките, караха кривите линии по екраните на осцилографите да танцуват. После, след като свърши с програмирането, Берт седна в креслото и се облегна на пневматичната възглавница. Гласът на автомата монотонно отброяваше секундите; в космолета постепенно нарастваше пронизващият вой на сирената. Берт чувствуваше как тялото му натежава — сякаш става оловно.

* * *

За кой ли път Ортен се накланяше над предавателя.

— РТ–135, РТ–135, чувате ли ни? Говори „Прометей“. Къде се намирате, къде се намирате? Съобщете вашите координати. Приемам.

Но обзорният екран, както и преди, си оставаше млечнобял. Само в десния ъгъл се преместваха искрите на метеоритите, които в широка няколко хиляди метра река се лееха в космическата пустош. Някъде сред тях се намираше ракетата с двамата астронавти на борда, затворени в бронираната кутийка-кабина и вслушващи се в абсолютната тишина на Космоса, която всеки миг можеше да се превърне в грохот от разкъсвана броня.

Берт чувствуваше болки в очите: потри ги и хвърли бегъл поглед към Ортен и Кротан. Досега той не мислеше за тях като за хора, които се намират в негово подчинение. Предишните полети минаваха гладко и, така да се каже, нито веднъж не беше възниквала ситуация, при която се налага да командува хора и едновременно да поема върху себе си цялата отговорност за отдаваните разпореждания. Разбира се, постоянно му се налагаше да взема едни или други решения, но те бяха обикновени, свързани със сложния ритуал по управлението на ракетата — старт и полет, — и нямаха характер на заповед. Сега, при наличието на метеоритния поток, предишните отношения между него и подчинените му трябваше коренно да се променят.

Лицата на астронавтите изглеждаха сиви на яркото осветление в кабината, умората подчертаваше бръчките, изостряше чертите на лицата и им придаваше аскетична суровост. Полетът в тази зона всяка минута заплашваше с катастрофа. Вече два пъти оръдието на анихилатора стреляше по приближаващи се метеорити, като ги превръщаше в облаци светлина. Предчувствието за опасност у Берт се усилваше с всяка измината минута. Онези двамата в претърпелия авария кораб бяха в по-добро положение. Берт беше убеден, че те до голяма степен са изравнили скоростта на своя кораб с тази на потока и сега се носят с него и с надеждата, че рано или късно ще им се притекат на помощ.

— РТ–135, РТ–135! Къде се намирате? Съобщете вашите координати — зовеше ги в микрофона Ортен. — Говори „Прометей“, говори…

— Вече четиридесет и осем часа ги викаме — каза Берт — и се преструваме, че се надяваме да получим отговор. Време е да приключим с това. Аз прекратявам патрулирането по полосата. Ние сондирахме целия поток. Следователно трябва или да приключим със спасителната акция, тъй като направихме вече всичко, което инструкцията изисква от нас, или да навлезем в потока и там да ги търсим. В този случай бихме могли да използуваме детектора с инфрачервено излъчване и локализатора на обекти с електрическо поле.

— А горивото и двигателите? — Ортен говореше бавно, като с мъка подбираше фразите. — Изминахме дълъг път. Имаше много ускорения. Патрулирането покрай метеоритния поток изчерпа нашите и без това ограничени резерви. Двигателите и охлаждащите агрегати са на границите на техническите си възможности.

— И все пак имаме още резерви и гориво — прекъсна го Берт. — А колкото до износването на оборудването — предвиден е петпроцентов авариен запас издръжливост.

— Това знам не по-зле от теб. Но да доложа за техническото състояние на ракетата е мое задължение.

— А да обсъдя изчерпателно проблема с екипажа е мое задължение — някак злобно отвърна Берт. — В края на краищата работата не се свежда само до задълженията ни, произтичащи от закона за оказване помощ на изпаднали в бедствие. Ние изпълнихме всички предписания и официално никой в нищо не може да ни упрекне. Обаче ако ми се наложи да взема решение за прекратяване на търсенето, то бих направил това само ако съм уверен — и аз, и вие, — че е било сторено всичко, което зависи от нас за спасяването на астронавтите. Но в това засега не съм уверен. Помните ли катастрофата на „Памир“? Никой в нищо не можеше да упрекне екипажа на „Комета“, но когато някой от тях се появеше на космодрома или в клуба — всички млъкваха.

— Потокът е много плътен — забеляза Кротан. — Измерванията показват, че средното разстояние между метеоритите не превишава хиляда километра. Освен това те имат различна скорост и, което е вече прекадено — открих още и вихрови движения. Да се навлезе в потока означава да се подложим на опасност, степента на която е трудно да се прецени. Но, разбира се, тогава резултатността на търсенето ще се увеличи…

— Какво всъщност предлагаш?

— Да влезем в потока. Шансът да открием ракетата е много малък, но не бива да се пренебрегва. При това потокът е интересен в научно отношение.

— А ти какво мислиш, Ортен?

— Карай, както си знаеш. Състоянието на кораба ти е известно. Мога единствено да те уверя, че оборудването, машините и двигателната система ще функционират нормално — разбира се, в пределите на техните технически възможности.

Берт се приближи до компютъра. Без да бърза, превключи няколко клавиша на пулта и след няколко минути от процепа на анализатора се появи лентата с резултатите. Командирът внимателно се вгледа в нея.

— Изчисленията показват — каза той, — че в потока можем да маневрираме не повече от четиридесет часа. След изтичане на този срок теоретическата продължителност на времето за завръщане на Земята ще започне да нараства. Най-близките околопланетни бази ще се окажат твърде встрани и няма да могат да ни се притекат на помощ.

* * *

В десет часа бордово време „Прометей“ навлезе в метеоритната зона.

Външно в кабината всичко остана непроменено. На екраните, както и преди, се виждаха светещи точки, но сега астронавтите знаеха, че страшната опасност се е приближила до кораба, дебне вън, зад борда. Датчиците сигнализираха за голям брой микрометеорити: те непрестанно шибаха бронята. Дългото пребиваване в тези условия можеше да доведе обшивката на кораба до състояние, което на жаргона на астронавтите наричаха „космическа вариола“. При резки промени в ускорението то заплашваше с поява на дълбоки, нарушаващи структурата на метала пукнатини. Берт гледаше брояча за ударите от микрометеорити и мислеше за онези, сякаш насечени, изкорубени космолети, които понякога им се удаваше да открият много години след катастрофата.

— Трябва да разчистим околността с анихилатора — чу той зад гърба си гласа на Ортен.

Берт не се помръдна: инженерът имаше навик да се появява в най-неподходящи моменти и да дава съмнителни съвети.

— Не мога — отвърна Берт, като се стараеше да скрие раздразнението си. — Трябва да пестя енергията на анихилатора. Ако я пилея, зарядите могат и да не стигнат, когато дойде истинска опасност.

— Ако не го направиш, „Прометей“ след завръщането ни на Земята ще отиде за старо желязо — измърмори Ортен.

— Не аз, дявол да го вземе, съм измислил този поток! — Берт с мъка потисна желанието си да изхвърли Ортен от кабината. — Ти просто не вярваш, че ще ги намерим!

— А ти вярваш ли?

— Да. Аз трябва да съм убеден в това, че нашите действия имат смисъл. А какво ще стане с „Прометей“ след завръщането ни, малко ме интересува. Ще направя всичко корабът да се върне. Ето къде е трудността — да се върнем и при това с онези двамата… Ако аз унищожа този космически боклук, то автоматически отпада възможността за търсене в инфрачервения диапазон. Всички по-едри метеорити ще придобият собствено излъчване.

Слаб, едва забележим удар разтресе корпуса на „Прометей“, после последва втори, по-силен, трети… Ударите се сипеха един след друг, зави сирена. Берт се хвърли към пулта, на който светна сигналът за включен автопилот, но в този момент чудовищна сила го отхвърли към стената на кабината, преди той да успее да се хване за облегалото на креслото. Плъзгайки се по еластичната обвивка на стената, Берт видя как Ортен се търкаля към открития стелаж със звездните атласи, като отчаяно се опитва да се задържи за пластмасовите плочи на пода; как главата на инженера се удря в ъгъла, как тялото му омеква и се притиска в редицата дебели томове.

Берт падна на колене, като инстинктивно се стремеше по-скоро да се пъхне в овалния ъгъл на кабината — по-далече от издатините. През пелената, покрила очите му, той различи безумния танц на контролните сигнали по таблото за автоматично управление. Стените на кабината бясно вибрираха, през екраните пробягваха мълнии, а навигационните устройства хвърляха кошмарни танцуващи сенки. На екраните нарастваха изображенията на огнени кълба-слънца, покрити с езици от пламък, които моментално се пръсваха в потоци светлина. Анихилаторът на „Прометей“ унищожаваше лавината от метеорити, които се носеха към него. Грохот изпълваше вътрешните помещения на ракетата, оглушителното дрънчене, което се носеше от всички страни, се смеси с тона на сирената, чу се шум и трясък от чупещи се преградки. Светлината бавно угасна.

Мракът не продължи повече от секунда. Под тавана сякаш изгря зора — компютърът включи аварийното захранване. Ракетата още минута потреперваше под ударите; после подът престана да вибрира и настъпи тишина.

Берт се изправи на крака. В ушите му звънтеше, пред очите му сякаш се въртяха черни парцали, в устата си усещаше горчилка. Като се придържаше за стената, той бавно се приближи до Ортен. Инженерът лежеше сгърчен; лицето му, закрито в последния момент с ръка, не се виждаше. Берт приклекна, с мъка разкопча скафандъра на Ортен, разкъса куртката и долепи ухо до гърдите му. Сърцето биеше. Берт внимателно започна да опипва главата на инженера. Под пръстите си почувствува малка вдлъбнатина, която минаваше косо под подпухващата вече кожа на тила. Ортен изстена, по тялото му премина тръпка.

Берт с несигурни крачки се приближи до пулта и падна в креслото. Известно време той не можеше да събере мислите си. Всичко онова, което правеше от момента, когато се блъска в стената, сякаш не зависеше от волята му — действуваше като автомат. Сега раздвоението на чувства и мисли постепенно преминаваше; той отново започна да възприема показанията на малкото останали здрави прибори, да осъзнава значението на светещите цифри. „Прометей“ държеше курс, който съответствуваше на направлението на движение на метеоритния поток: навигационният автомат беше изправил кривата траектория на полета и изравнил скоростта на космолета със скоростта на носещите се в Космоса канари и прахообразни частици. Над сектора, който контролираше третия отсек в космолета, пулсираше червеният сигнал, показващ мястото на повредата. В тази част на кораба се намираха жилищните помещения. Берт включи видеофона и се съедини с астролабораторията. Кротан, като изтриваше с кърпичка кръвта от челото си, вдигна глава при звука от видеофона и въпросително погледна.

— Отварям вратата на твоя шлюз — каза Берт, — моля, ела веднага. Ортен е ранен, трябва колкото се може по-бързо да бъде пренесен в изолатора.

— В съзнание ли е?

— Не.

Астрономът намръщи чело.

Когато Кротан влезе в кабината, Берт прекъсна наблюдението и двамата заедно отидоха при инженера. Тялото на Ортен сякаш беше от олово. Астронавтите внимателно го пренесоха в изолатора. Когато прозрачният похлупак на автомеда се затвори и главата на инженера се намери в обкръжението на гъвкавите пипала на инструментите, Берт включи диагностика. Те гледаха сменящите се една след друга светлини на екрана и стрелката, която пълзеше към горния край на екрана. Стрелката спря на цифрата пет — това означаваше, че състоянието на Ортен е тежко и се налага срочна хирургическа намеса. Включи се системата за избор на програма; температурата под похлупака започна да се понижава, чу се съскането на впръсквания кислород. Автомедът пое в свои ръце работата на сърцето, по тръбичките потече червена течност — в един ритъм с бавните движения на буталата на помпите. Операцията започна.

Астронавтите преминаха в командната кабина. Берт започна да проверява напрежението в мрежата. Мислите му обаче непрекъснато се връщаха към изолатора и Ортен, който неподвижно лежеше под пластмасовия похлупак.

После Берт се постара да концентрира вниманието си върху работата на роботите; номерата им бързо се сменяха на мнемосхемата с помещенията на кораба, приближаваха се все повече към мястото, където се намираше пробивът. Най-после яркото осветление в кабината се включи и аварийните лампи изгаснаха. Зад пулта и разпределителните щитове се чу бученето на трансформаторите, екраните си възвърнаха нормалната яркост. Възстанови се функционирането на всички сектори на кораба, от които един след друг пристигаха вече сигналите за потвърждение за изправността на системите.

Берт почувствува, че остатъкът от енергията му го напуска, изчезва волята му за действие. Сега най-малкото движение му изглеждаше невероятно трудно, невъзможно. Кротан също се беше полуизлегнал в креслото и тъпо гледаше през илюминатора. Берт глътна подкрепителна таблетка и за твори очи.

— Берт, събуди се! Лошо ли ти е?

Кротан безцеремонно го разтърси. Берт с нежелание отвори очи.

— Чувствувам се наистина отвратително. Вие ми се свят — промърмори той. — Какво има?

На черния панел на детектора за инфрачервени лъчи светеше неподвижна чертичка.

— Те са! — извика Кротан.

Берт кимна и пренесе погледа си към индикатора за горивото. Стрелката на главния уред се намираше в червената резервна зона, почти в самия й край.

— Такива ми ти работи — промърмори Берт. — Анихилаторът и автопилотът ни спасиха живота, но от три четвърти от горивото няма и помен. Сега не можем да си позволим да изразходим и грам за непредвидени операции, защото в противен случай никога няма да видим Земята.

— Искаш да се връщаме?

— Недей да нервничиш, Кротан. Нищо такова не съм казал. До ракетата ще изпратим капсулата с универсалния робот.

— С капсулата ще полетя аз — предложи астрономът.

— Не, не мога да отслабвам екипажа — отвърна Берт и веднага съобрази, че в тяхното положение думата „екипаж“ звучи най-малкото смешно. Обаче лицето на астронома си остана сериозно.

— Не искаш да ме изпратиш, защото се боиш от отговорност — да не ми се случи нещо. Предпочиташ автомат да полети. Ти винаги прекалено си разчитал на автоматите, но има ситуации, при които само човекът може да взема решения. Там може да е останало гориво и, откъде да знаем, може да се наложи да се проникне до резервоарите. Освен това бих желал да взема събраните от тях материали, документацията за срещата им с потока… Ще полетя като доброволец, за да те избавя от угризения на съвестта.

— Няма да полетиш. В съобщението се казваше, че двигателите са повредени. Ако е текло гориво, само робот ще може да влезе зад защитния екран.

— Ти все още си в нервен шок, парализира те страхът от открито пространство, не искаш повече да рискуваме, макар че всъщност постави на карта всичко — нас, себе си „Прометей“! Само горивото в товарната ракета може да осигури завръщането ни.

Берт с жест отхвърли доводите на астронома, тъй като разбра, че започва безплоден спор, а нямаше нито време, нито сили за безполезни разговори. Би рискувал година, дори две, с които ще се удължи полетът до Земята, само и само да достави Ортен на космодрома и да измъкне двамата претърпели авария от космическата пустош.

— Няма да полетиш, Кротан, това е моето решение. Ти си потребен тук. Иди в астролабораторията и приготви подробна карта на потока и разположението на метеоритите по траекторията на пътя ни към Земята. Впрочем ще разработиш три варианта за траекторията на „Прометей“. Контакт с мен ще поддържаш само по видеофона. Свободен си.

Когато вратата се затвори, Берт включи системата за вътрешно наблюдение. Астрономът се спря при разклонението на коридора към тунела за шлюза, като известно време размисляше. После с нежелание се качи по стълбата за астролабораторията. Берт почака, докато влезе в помещението, и натисна клавиша. Стоманената преграда затвори тунела и отдели Кротан от останалите помещения на кораба.

Берт повика склада и заповяда на универсалния робот да се яви при капсулата в стартовия шлюз. След това излезе от командната кабина и надникна в изолатора. Неподвижният Ортен лежеше под похлупака на автомеда, по тръбичките се вливаха разноцветни течности, помпите работеха непрекъснато. Берт взе две капсули с приспивателно от шкафа, пъхна ги в джоба си, затвори вратата и се отправи към шлюза. Зад стените се чуваше бученето на автоматите, все още заети с поправката на пробива в обшивката, от дълбочината на кораба се разнасяше почукването на пневматичните им чукчета и свистенето от заварката.

В шлюза, около капсулата, която лежеше на пътеката за изстрелване, вече чакаше роботът. Берт огледа кълбовидния му корпус и разчленените крайници, погледна вътре — там, където сгънати се намираха уредите за захващане, а също и два набора от инструменти: един за рязане, друг — за дейности с висока прецизност. Роботът беше в изправност, трябваше само да се програмира. Берт се наведе над главния панел на автомата, отвинти предпазителя, който не позволяваше на машината да докосва човек, и нагласи лостчетата на кодовата система. Ампулите с приспивателния газ постави в пневматичната тръба, сложи ги в щипците и затвори капака.

— В кабината! — заповяда той.

Роботът, клатушкайки се, влезе в капсулата, вратата се затвори безшумно; буталото изхвърли капсулата през отвора на пусковия механизъм.

* * *

— Не разбирате!? — крещеше Берт в микрофона. — Това е обикновен универ, автомат, който изпратих при вас. А с вас говори човек.

На екрана, в слабата светлина на аварийните лампички, Берт видя изтощените, обрасли лица на двамата астронавти; пот течеше на тънки струи по бузите им. На пода и по пултовете се търкаляха празни консервни кутии, парчета проводник и друг боклук.

— Говори Берт Паал от борда на патрулната ракета „Прометей“. Ще ви евакуираме на нашия кораб, който се намира на разстояние…

— Лъжеш — неочаквано каза единият от астронавтите, — вече втори месец летим и следователно ти, твоят глас и автоматът са халюцинации.

Той се наведе над пулта и почука по циферблата на хронометъра.

— Отново започва пристъпът на тази проклета болест — измърмори той. — Видения, призраци… чувствувам как всичко в мен кипи. Ей, Манас, слушай, дали да не изиграем партия шах? Винаги ни е помагало.

— Защо не? В края на краищата нищо друго не ни остава.

— Сега ще подредя фигурите. Хм, ти също ли виждаш и чуваш този робот?

— Дори и не поглеждам натам. Съветвам те да се съсредоточиш върху нещо друго.

— А ако все пак там има нещо?

— Не се вдетинявай. Там не може да има нито човек, нито робот. Ако беше казал, че виждаш жираф или кит, щеше да е по-правдоподобно. По-добре не обръщай внимание на това „нещо“, сега то ще изчезне, ще се изпари…

Берт разглеждаше на екрана пулта за управление на товарната ракета, датчиците и часовника, обградени с консервни кутии. Вгледа се в циферблата на хронометъра — цифрите на месеците и дните значително се различаваха от показанията на часовника на неговия пулт. Тези двамата бяха убедени, че летят около два месеца. Те вече са приспособили ритъма сън — бодрост към цифрите, които твърде бързо се сменяха на повредения прибор за отчитане на времето, и вече не можеха да вярват в никаква помощ от Земята. Да ги убеждава повече, беше безполезно — те се наведоха над шахматната дъска, местеха фигурите. Берт даде заповед на универа, от корпуса на автомата пръсна тясна струйка сгъстен газ, който при съприкосновението си с въздуха в кабината се превърна в малко облаче. Движенията на пилотите се забавиха, клепачите им натежаха, шахматните фигури паднаха от ръцете им; двамата замряха в креслата си.

— Пренеси ги в капсулата и се връщай в базата — заповяда Берт.

Универът протегна приборите за захващане. Той пое върху тях неподвижните тела на пилотите и закрета към вратата. Берт изключи радиостанцията. Прииска му се да затвори очи, да се притисне към меките възглавници на креслото и да заспи. Взе подкрепителна таблетка. След няколко минути вече беше в състояние да седне пред компютъра и да започне да програмира завръщането. Резултатът се оказа не особено утешителен. Горивото явно беше недостатъчно за изчисленото реактивно ускорение. Берт прекъсна за малко работата, за да посрещне връщащата се капсула. Измерванията на степента на радиоактивност потвърдиха предположенията му — индикаторите засияха в рубинена светлина, а от Гайгеровия брояч се чу бърз пукот. Повърхността на капсулата беше замърсена с горивото, изтекло от разбития резервоар на товарната ракета. Берт прикрепи капсулата към „Прометей“ и пусна робота през шлюза. Универът внесе заспалите пилоти в каютата до автомеда.

Берт отново започна да изчислява курса. Този път започна по друг начин — като изходни данни взе запасите от хранителни продукти и оставащия срок от службата на регенераторите на въздуха. В резултат щеше да получи минималното реактивно ускорение, с което можеха да се доберат до зоната на марсианския космодром, преди регенераторът на въздуха да престане да функционира…

Перфокартата най-после се появи от анализатора. Берт погледна резултата. Разликата беше от порядъка на 20 на сто от количеството гориво на борда. За да се постигне необходимото допълнително ускорение, трябваше преди маневрата за обръщане да се намали масата на „Прометей“.

Той изключи анихилатора, повика всички автомати и им заповяда да очистят складовете на „Прометей“, след което спокойно се загледа в стартовия шлюз, през който изчезваха вагонетки, пълни със сандъчета с фотоплаки и ленти, на които се пазеше информацията, зарегистрирана от стотици специални устройства на автоматичните станции. През отворените люкове роботите изнасяха тонове запасни части за машините и космическите сонди, аварийно оборудване, купища кабели, празните обшивки с оловни резервоари за гориво… Буталото на пусковото устройство изхвърляше всичко това навън, в космическата пустош. После автоматите започнаха да демонтират вътрешното оборудване на ракетата. Плазмените горелки режеха стоманените прегради, стените на шлюзовете, бронята на вътрешната облицовка. Главният коридор на „Прометей“ трепереше под тежестта на влачените към шлюза, още димящи от горещината метални плочи, гръмкото ехо се промъкваше през вентилационните отвори и изпълваше кораба с оглушителна какофония. После за Берт настъпи най-неприятния момент — принуден беше да се откаже от повечето автомати. Като помисли, той остави на борда само универа, а на останалите заповяда да влязат в кабината на капсулата, затвори шлюза след тях и натисна лоста за пускане. Ракетата се откъсна от „Прометей“ и безвъзвратно изчезна в Космоса. Берт спря пред входа на жилищните помещения и се огледа. Пред погледа му изникна огромна опустошена зала, която по-рано поместваше най-разнообразно бордово оборудване за техническо обезпечаване, в дъното на залата зад матовата стена-екран се намираше само атомният реактор и двигателните устройства. Берт бавно затвори вратата. В командната кабина непрекъснато звънеше сигналът на видеофона. Командирът се свърза с астролабораторията. На екрана се появи изплашеното лице на Кротан.

— Състави ли картата?

— Какво правиш, Берт?! Ти си полудял!

— Намалих масата на кораба.

— А изследователските материали?

— Изхвърлих всичко. Какво става с картата? Надявам се, че може да й се вярва?

— Но там беше почти цялата документация за метеоритния поток…

— Много съжалявам, обаче трябваше да намаля масата на кораба. Трябваше — разбираш ли?! Сега предай картата на екрана и провери пространството около кораба. Започвам маневрата.

Берт изключи видеофона и се усмихна. Знаеше, че след няколко минути ще се измъкнат от метеоритния поток и после ще премести лоста на пълно ускорение. А когато изгорят и последните остатъци от гориво, ще настъпи дългата поредица от изтощителни дни. Но с всеки изминат час той ще бъде все по-близо и по-близо до местата, където космическите сонди сигнализират безстрастно и без почивка: „Безопасен сектор, безопасен сектор, безопасен сектор…“

Бележки

[1] мнемосхема — мнемоническа схема — схема, основана на асоциативен принцип, който спомага правилното възприемане и улеснява запомнянето й.

Край