Пристъпваха на пръсти и двамата доста предпазливо, а когато подът поскръцваше по-силно, спираха и задържаха дъха си. В този момент, без да се замисли, Йероним натисна копчето на джобното фенерче и останаха на тъмно.

— Да не се уплашиш — прошепна след малко, като зърна някакъв нож и се опря на шкафа да не падне, докато едната от вратите се отвори бавно, със задавен стон. — Да не се уплашиш. Няма никого в цялата къща…

— Тогава защо говориш толкова тихо? — попита другият.

Йероним запали фенерчето и без да го вдигне много нагоре, освети на няколко пъти около момчето. Но нямаше нужда. Видя го достатъчно добре: бледо лице на гимназист, с невероятно хлътнали очи, тънки устни, късо подстригана коса, с нещо като бретон на челото.

— Каза, че ти викат Влад, нали?

— Да, Влад. Владимир Иконару.

— Научи това от мен, приятелю Иконару — започна, като се приближи до момчето, — че никой никога в нито една театрална пиеса, роман или стихотворение, повтарям, никой никога досега не се е осмелил да говори с нормален глас, представяйки се, при това нощем, на тавана на една чужда къща, както сме сега ние двамата с теб, с една определена цел: да открие сандъка, в който вдовицата на един герой от войната, генерал Янку Каломфир, е запазила с почит парадните униформи на своя съпруг, да открие, повтарям, сандъка, да строши катинара и да открадне двете генералски униформи.

— Но вие казахте, че сте били роднини…

— Да. Нещо повече: баща ми беше любимият племенник на вдовицата на генерал Янку Каломфир. Но какво да се прави? Влязохме в този таван с подправени ключове посред нощ, да потърсим определен предмет и дори да го откраднем. Всъщност един предмет на изкуството, може би с известно историческо значение, но все пак без парична стойност, просто две военни униформи.

— А също и една колекция от твърдокрили насекоми, или по-просто казано: бръмбари — добави Владимир Иконару.

Йероним извади отново фенерчето си — този път насочи светлината над главата на момчето, а после му даде знак да го следва. Но след няколко крачки спря.

— Не съм влизал в този таван от много години — започна с тих и равен глас. — Но си спомням добре, много добре всички неща тук, тези шкафове, сандъци и куфари — и ги посочи с фенерчето. — Да, помня много добре и мястото на сандъка с униформите, там, на около десетина метра от нас, значи не можем да го видим оттук, защото има безброй сандъци, куфари и купчини стари вестници. Но едно нещо не мога да си спомня сега, Владимир Иконару, да, Владимир Иконару, не си спомням да съм ти говорил някога за някаква колекция от твърдокрили насекоми. Казах само това, че в тази къща има много сбирки от насекоми, че има и много богата колекция от пеперуди…

— Жалко! И пеперудите са красиви, но моята голяма страст са твърдокрилите… — Йероним наклони леко глава назад и го погледна изненадан.

— Интересно — продължи след няколко мига, — трябва да призная, че не го очаквах. Ако някой ден напиша трактат за морала, ще трябва да проуча и твоя случай. Защото е доста интересен, с една дума, приемаш с ентусиазъм да станеш разбивач на ключалки заради една колекция от твърдокрили, а когато разбереш, че става дума само за пеперуди…

— Не се колебая — възрази Иконару и се изчерви. — Защото това не е кражба. Нали сте роднини… И освен това — добави като сниши глас, — всички са умрели.

— Как? Защо казваш всички?

— Всички, които са живели в тази къща — и генералът, и неговата вдовица, и децата, които са имали и които са умрели, едните на фронта, другите при бомбардировките. А ти не ми ли каза онзи ден, че всички са умрели, че къщата е празна, че никой не я е поискал, защото щяла да се срути и може би нямало да издържи до пролетта?

Йероним го погледна отново, натъжен, после угаси фенерчето.

— Така е — прошепна той. — Всички умряха. Или — добави след пауза — за да бъда по-точен, почти всички. Но какво да се прави? Не бива да губим надежда. Когато те видях онзи ден сутринта…

Запали фенерчето и го насочи право в лицето, а момчето бързо закри очите си с длан.

— Извинявай, — продължи Йероним и изгаси фенерчето. — Не исках да те притеснявам. Но исках още веднъж да видя очите ти, преди да си спомня. Не, не толкова да си спомня, а да си представя, че слушам Хора от античната гръцка трагедия, Хора, който резюмира, припомня или предсказва действията на героите и наказанието от боговете… А сега, не мърдай и ме слушай! Декорът е семпъл, познаваш го. Улица в Букурещ от петдесетте години. Началото на есента. В дъното — празно място. Отправям се към него с определена цел, като виждам да се приближава един гимназист, понесъл гълъб в ръка…

— Беше ранен…

— Моля те, не ме прекъсвай. Казах ти, че сега говори Хорът… Приближава се гимназист, с бледо лице, понесъл гълъб, който от време на време гали…

— Беше ранен и се страхувах да не го изядат котките…

— Да, така ми отговори и тогава. Но аз те познах веднага, защото носеше гълъб в ръка… И го знаех отдавна: нямаме право да губим надежда, нали? Жив ли е още? — попита след миг.

— Счупи се само лявото му крило. Някакъв гамен го уцелил с прашка. Оправи се бързо. Оправи се бързо като всички птички…

— Във всеки случай — продължи Йероним — това бе началото на нашето приключение. Защото, признай, че още от първия миг не скрих от тебе, че става дума за приключение.

— Каза ми, че знаеш за някакъв таван в изоставена къща, таван със сандъци и куфари, с всякакви неща, саби и ножници, играчки, стари илюстровани списания…

Йероним прекара нервно ръка по косата си, сякаш се опитваше да укроти нетърпението си.

— И още колко други неща, още колко… — добави — и като ти говорех, те гледах. Да знаеш само как те гледах, исках да отгатна какво ще те привлече и заинтересува… И от време на време поглеждах скришом гълъба…

— Намерих го на улицата. Някой го беше ударил с камък…

Йероним протегна ръката си в тъмното и я постави върху рамото на момчето.

— Не мисли, че исках да те изпитам. Но за мен като човек, който живее единствено за театъра, тази сцена беше изключителна, за да не мога да проумея, че все пак е част от онзи мистериозен сценарий, за който се трудя без почивка и все пак напразно, за да го възстановя, ако разбираш какво искам да кажа.

Отдръпна ръката си от рамото на момчето и продължи с друг глас: „Слушай сега: искам да мога да се кача с него, след като го видях да идва на улицата с един гълъб в ръка, да мога да изкача стълбите до този таван нощем, по тъмно, да го почувствам там до мен, когато се опитвам да отворя с някой от ключовете и един от тях стане, и вратата се отвори, скърцайки, и вляза вътре в този таван, където не е влизал никой от много години, откакто умря и последното дете на вдовицата на генерал Каломфир… Слушай сега и не ме прекъсвай, защото тъкмо сега се приближаваме до една наистина драматична сцена. Слушай и си представяй! Ще влезем тихо, полека, към дъното на помещението, там, където е сандъкът. И какво ли не би могло да се случи! Господи, какво ли не би могло да се случи! Нещастното джобно фенерче! Едва свети, пазя го от войната, когато бях разузнавач. Може всеки момент да угасне и тогава да остана съвсем на тъмно. Батерията му е на свършване. И тогава да осъмнем в този мрак, на този таван, сред тези сандъци, кутии и куфари, покрити с паяжини и прах, и да не посмея да изкрещя, да те повикам. А само да шепна: Влад, нали Влад, или Владимир ти беше името, нали така? Владимире, чуваш ли ме?… Но няма да можеш да ме чуеш, защото си останал по-назад и заслепен от тъмнината, си се отдалечил доста от мен и дори не можеш да ме чуеш. И да бях се осмелил да повиша глас, пак нямаше да ме чуеш, защото тъкмо тогава задуха вятър и тук, на този таван, пробит от бомбардировките, вятърът вие зловещо, като в театъра, когато се представя буря…“

Изведнъж замлъкна, въздъхна тежко, уморено.

— Не бих се изгубил — каза спокойно момчето. — Не бих се изгубил, защото съм свикнал с тъмнината. Като дете израснах в планината. Не се страхувам нито от тъмното, нито от вятъра…

— Значи само това си разбрал? — прекъсна го Йероним с неочаквана тъга в гласа. — Не разбра ли, че исках да те уплаша, като те оставя на тъмно? Ти, гимназистът Владимир Иконару, просто нямаш въображение. Всъщност не си единственият. Днес почти никой няма въображение. Живеем в трудни времена. Кой ще има време да си представя, че е в друг свят, с други хора, в един поетичен свят, всъщност много по-истински?…

— Ако си повярвал, че като ме оставиш на тъмно, ще се уплаша…

— Моля те, не ме прекъсвай, защото сега сме в театъра и се приближаваме до главната сцена… Накрая ще те намеря. Ще те намеря долепен до един от шкафовете и тогава ще разбереш какво се е случило, да, ще разбереш защо съм се отдалечил и защо съм те оставил да повярваш, че батерията е свършила. Там, където сме залепени двамата за шкафа, аз бих ти разказал историята на тази къща, която е всъщност историята на генерал Каломфир, истинската му история, която не знае никой, защото, както можеш да предположиш, са умрели почти всички…

— Но тогава защо не ми я разказа?

Йероним вдигна уморено рамене.

— Случи се нещо, но няма значение…

— Можеше да ми я разкажеш — продължи Владимир. — Нямаше да ме уплашиш. Можеш да ми я разкажеш и сега. Обичам да слушам, когато ми разказват другите. Тогава се питам, да, все се питам: Ами когато дойде моят ред, аз какво бих разказал?… Да, ще им разкажа какво ми се е случило веднъж през една нощ.

Йероним отново прокара нервно ръка по челото си.

— Случи се нещо и спектакълът изчезна. Пропадна! Пропадна в Небитието! Остави място на други проблеми, някои съвсем банални, други, по-точно един от тях, изключително важни, кардинални. Досещаш ли се? Ти направи така, че се яви, признавам, без да си го искал!… Една морална идея: разликата между твърдокрилите насекоми и пеперудите…

— … И бръмбарите, нали? — уточни Иконару.

— Да побързаме сега — каза и тръгна. — Започна да става студено.

* * *

Усети, че го следят и забави крачка, очаквайки всеки миг да чуе някакъв вик зад гърба си. Но непознатата се колебаеше. Тогава опря кутията на виолончелото до стената на коридора и бавно затърси кърпичка. Започна първо от пардесюто.

— Маестро! — сепна го зад гърба му нечий непознат глас. Необикновено ясен и силен, глас на истински контраалт. — Маестро, вярно ли е, че вече не давате частни уроци?

Антим се обърна и я погледна, като се опита да изглежда изненадан. Извади кърпичката и разсеяно избърса челото си, после я задържа.

— Вярно е — отговори. — Реших да не давам вече частни уроци, защото…

В този миг той я погледна, стори му се, че я вижда за първи път, изненада се и изпадна в паника. Започна да бърше нервно лицето си с кърпичката.

— Само да не помислите, че ръката ми нещо трепери — промълви тихо и се опита да се усмихне.

— Уморен сте, Маестро…

— Да, това е умора, но и нещо друго. Струва ми се, че съм виждал някъде тази фигура, вашата фигура, искам да кажа…

Момичето се приближи до него.

— Не съм пропуснала нито един ваш концерт, Маестро! Следвам ви от пет години, още от Консерваторията… От целия оркестър гледам и слушам единствено вас!…

— Не, не, нямах предвид това — прекъсна я той, като продължаваше да я наблюдава, прехвърляйки кърпичката си от едната в другата ръка. — Извинете, вие румънка ли сте? Искам да кажа, живеете тук, в Букурещ, нали?

Момичето рязко се изчерви.

— Родителите ми са от провинцията, но аз съм израснала в Букурещ.

— Ах, значи съм имал право. В известна степен сте чужденка, идвате от друго място…

Момичето поклати глава и се усмихна притеснено. В този миг Антим забеляза с вълнение, че има голяма уста и неправилни зъби и това й придаваше малко вид на екзотична красавица от някакво диво племе, при това агресивна.

— Чух, но не повярвах. Би било ужасно, си казах, ужасно, ако наистина Маестрото е решил да не дава повече частни уроци, тъкмо сега, когато си намерих работа и имам пари. Точно сега, когато мога да вземам уроци. Поне няколко. Поне един-два месечно — добави и го погледна, а той мълчеше, сякаш не я беше чул.

Сгъна картичката си и я постави в джоба си, започна да закопчава джобовете на пардесюто.

— Съжалявам — въздъхна той и вдигна виолончелото. — Реших да се откажа от частните уроци, когато си дадох сметка, че няма да изкарам. Няма да мога да изкарам още нито две, нито четири или пет години, чисто и просто, няма да изкарам…

Обърна глава и видя как в дъното на коридора светлините започнаха да угасват.

— Трябва да излизаме — добави, — защото рискуваме да намерим вратата заключена.

Тръгна бавно напред, понесъл виолончелото с лявата си ръка, като се опитваше да повдигне яката на пардесюто си с дясната.

— Разбирате ли какво искам да кажа сега? Един ден си дадох сметка, че няма да успея да й помогна, тоест да направя така, че да ме надмине…

Момичето избухна в смях и с един малко фамилиарен жест се приближи до него и улови ръката му.

— Маестро — въодушеви се тя, — не разбирате ли колко съм щастлива?… Толкова съм чувала за вас. Какво ли не се говори, какво ли не се разказва за маестро Антим Маноле?… И дори зная, че в известен смисъл дори и вие, да, дори и вие не сте имали шанс.

Антим спря, погледна я отново, доста смутен.

— Не сте имали шанс с учениците си, Маестро. Кой дойде да учи при вас? Само лауреати, носители на първите и вторите награди. И някои с трети награди. А другите, а останалите, Маестро? Другите? — повтори и подчерта думата, като се приближи съвсем до него.

— Какво другите?

— Да, Маестро, другите, онези, изтъканите от амбиция и без късмет, по-многобройните. Като например Хоря Градищяну, за когото никой нищо не чу, защото се самоуби, когато беше на осемнайсет. Или Мария Дария Мария. Тази Мария Да Мария всъщност съм аз — добави тя по-тихо. — Но в училище ми викаха Мария Да Мария.

— Трябва да побързаме, рискуваме да…

— Оставете аз да нося виолончелото…

Жестът се оказа толкова неочакван, че той не се възпротиви. Заоправя притеснен шалчето си под ревера на пардесюто.

— Ако бях с десет години по-млад, сигурно щях много да се ядосам.

— Ядосахте се и сега — прекъсна го тя, — ако бях друга, искам да кажа: друг тип жена — Но няма значение дали съм млада, или не чак толкова млада. Разликата не е във възрастта на жените, а в техните съдби.

Той изведнъж се спря, хвана виолончелото с две ръце и го притисна до тялото си.

— Маестро! — възкликна сподавено тя, сякаш готова да се разплаче. — Маестро, ако не познавахте Хоря, ще ви кажа, че сега пред вас стои най-надареното и най-саможивото, както и най-болното от амбиция същество, при това най-лишеното от късмет, което някога сте срещали. Да, имаше цели дни, в които аз не смеех да изляза на улицата. Знаех, че ще ме сгази кола. Маестро, дори усещах колата отдалече, от десетки метри, чувствах как ме блъсва и започва да ме смазва. Да, смазва първо пръстите ми, пръстите ми, Маестро, тези пръсти, които, ако не ме преследваше нещастието,… защото години наред търсих работа, която да ми позволи да взема поне няколко частни урока при вас, да си намеря работа, каквато и да е работа, колкото и обидна и неприятна да беше, само да не навреди на пръстите ми… Години наред търсих такава работа, междувременно живях по милост, тъй като и за гардеробиерка в локал не искаха да ме вземат… Е, едва наскоро, миналата седмица, си намерих работа, но каква полза? Ако не ме преследваше нещастието, щях да я намеря преди два-три месеца и тогава тези пръсти, да, щяхте да видите какво могат да направят тези пръсти. Повярвайте ми, Маестро, щеше да бъде наистина чудесно…

Антим я избута леко към вратата, опитваше се да бъде любезен и все пак безучастен. Престори се, че не вижда сълзите, които бавно и обилно се стичаха по двете й бузи.

— Лека нощ, Василе, — обърна се той към портиера. — Извинявай, че позакъснях — добави и отново заоправя яката си. — Не се почувствах много добре през антракта. Стана ми студено. Есента изведнъж дойде!…

* * *

След като разкъсаха паяжините със свитъци стари вестници, се опитаха да поизтупат праха от капака на сандъка. Но Йероним забеляза, че прахът започна да се лепи като кал и захвърли вестника. Подаде фенерчето на Иконару, извади от джоба си връзка стари ключове и започна да ги пробва по ред. От време на време разтърсваше със сила катинара, сякаш искаше да провери дали наистина е заключен.

— Бъди по-внимателен — прошепна му Иконару. — Вдигаш такъв шум, че може да ни чуе някой…

Йероним го погледна изненадан, намръщи се, поклати глава, но си даде сметка, че момчето има право.

В началото се чуваше само вятърът, но твърде скоро до тях достигна някакъв глух стон, като много дълга въздишка, която прекъсваше рязко. След няколко секунди, вече по-отблизо, стонът се разнесе отново, този път доста по-дълбок, следван от кратко пухтене. Стори му се, че някой мина бързо край тях и се отправи към вратата за тавана.

— Не, няма никой — промълви едва чуто Йероним. — Нито дух, нито призрак искам да кажа. Всички шумове, които чувам, идват отгоре, от капандурата, която не се затваря добре и се клати от вятъра…

— Шшт! — прекъсна го Иконару и го хвана за ръката. — Слушай сега!…

Отново се разнесе същият стон, но вече откъм вратата, и доста по-силен, като че ли някой се движеше с мъка по стария и изгнил под на тавана и тътреше след себе си чувал с дърва и подпалки.

— Може и да са чули — продължи Иконару и сниши съвсем гласа си — и сега да идват да ни търсят…

Замлъкнаха, дори задържаха дъха си.

— Ако ни изненада някой — започна изведнъж Йероним като се насили да не повиши тон, — просто му кажи истината. Срещнахме се случайно завчера и аз ти разказах за колекцията от пеперуди, но ти говорих повече за театъра и за тайните на драматичното изкуство. Кажи им за униформите, че съм дошъл с решението да ги взема — можеш дори да уточниш, че съм дошъл да ги взема за седмица-две, защото кой би искал да задържи завинаги в дома си две генералски униформи? Значи се разбрахме. Дойдох да ги взема назаем, но не им казвай с каква цел. За театъра им кажи. Във връзка с някаква негова концепция за театъра. Ти си ученик в гимназията — добави след кратка пауза с почти тържествен тон, — знаеш да пазиш тайна. Кажи им само това: униформите са във връзка с неговата концепция за театъра, нали?

— Напразно се опитваш да ме уплашиш — прекъсна го Иконару и запали фенерчето. — Защото ме видя да нося едно ранено гълъбче, си помисли, че съм някакво бедно и просто селско момче!…

Йероним го слушаше изненадан и смутен.

— Не говори така, сякаш си извършил жертвоприношение с този ранен гълъб!

— Тогава защо искаш да ме уплашиш, че можело да дойде някой да ни хване и да ни предаде на полицията?

Йероним се усмихна.

— Нито за миг не съм помислил да те уплаша. Исках само да ти представя една възможна сцена, а не нещо истинско…

— Ако мислиш, че се страхувам от призраци или от полицаи…

Йероним вдигна рамене и започна да разглежда ключовете един по един.

— Много добре си спомням — прошепна.

Но скоро замлъкна, разгледа един от ключовете, приближи го съвсем близо до очите си, избърса го с кърпичката си, огледа го още веднъж, внимателно, с вълнение.

— Той беше. Гледай сега…

Свали катинара, постави го върху връзка стари вестници и леко подхвана капака. Поклати глава. Иконару прехвърли фенерчето в лявата си ръка и му помогна с дясната да отвори сандъка. Той проскърца така ужасно, че и двамата се стреснаха от тези неочаквано силни, метални, зловещи звуци. Накрая все пак успяха да повдигнат капака. И останаха много изненадани от белотата на чаршафа и пронизващия мирис на камфор, нафталин и босилек.

— Както изглежда и тук личи ръката на Генералшата! Подредила е нещата в сандъка така прецизно, както в миналото са строили манастирите или в още по-далечни времена са издигали пирамидите. Я виж какъв красив, колко бял и колко изпънат чаршаф, сякаш е бил сложен тук вчера, пипни го само да видиш каква фина коприна!…

Внимателно, почти развълнувано, Йероним събра чаршафа, сгъна го и го постави в единия ъгъл на сандъка. Владимир насочи навътре фенерчето и лъчите му обиколиха от единия до другия край. Йероним не можа да се сдържи и извика:

— Само това не очаквах!… И все пак трябваше да си помисля…

Няколко мига двамата гледаха мълчаливо една светлозелена рокля с висока яка и черна дантела.

— Съвсем нова е — прошепна Йероним, — сякаш е донесена от шивачката преди няколко дни. Не е успяла да я облече за благотворителната вечер. Поръчала я специално за вечерта, защото тя, Кати, е била подпредседателка на Обществото. Но изпитвала ужас от бомбардировките и когато пуснали сирените, взела децата и ги завела до скривалището в края на улицата на пресечката с „Попа Нан“. — Той замълча и си пое на няколко пъти въздух, опитваше се да спре въздишката си. — На прах и дим станаха всички там — добави. — Същински дъжд от бомби! Не остана здрава къща от „Попа Нан“ чак дотук, където сме сега, на разстояние от двеста метра. Генералшата напразно се бори, отиде чак в Двореца да поиска специален спасителен екип, да копаят до скривалището, да ги намерят. Да открият поне дъщеря й. Искаше на всяка цена да я погребе с новата й рокля. С ей тази рокля — добави и докосна с вълнение яката. — Напразно! Нищо не намериха. Само пепел… — Вдигна роклята нависоко, а Иконару я „обходи“ с фенерчето от горе до долу.

— Да, ще трябва да си помисля — продължи Йероним, сгъна роклята и я постави върху чаршафа. — Да, генералшата я е запазила като нещо свято, тъй като само това й е било останало от Кати, най-малката й дъщеря, дотогава и най-щастливата, имала е четири деца и единствено Кати е била щастлива с брака си… Всъщност тогава, в деня на командировката си не е знаела, че мъжът й Вангеле, капитан Вангеле, е щял да умре в една болница в Яш. Другите й две дъщери нямаха късмет в брака. Едната се разведе и живееше в Крайова, заплете се с някакъв директор на банка, а другата, Войка, по-добре да не си спомням за нея, накрая сложи край на живота си…

— Господ да й прости греховете — прекръсти се Иконару.

— Господ да ни прости на всички — тихо промълви Йероним. — За всичко, и на всички — добави повече на себе си, едва чуто. — Сякаш това бе някакво проклятие от антична трагедия. Не отмина никого… — Вдигна рамене и погледна нагоре. — Но колко красиво би изглеждало всичко това в една антична трагедия. Да бъде само един спектакъл, ако разбираш какво искам да кажа. Всичко това да бъде част от една драма, която да съм измислил аз. И след като е измислена от мен, тя ще бъде по-истинска от това, което се е случило. Затова театърът е по-истински, защото можеш да излезеш от една драма и да влезеш в друга. Или можеш да излезеш дори от спектакъла. Винаги мога да се обърна към Хора и да кажа: „Сега вече стига! Достатъчно ви слушах! Достатъчно ви слушах. Това е прекалено, твърде трагично е! Да отидем всички у Кати и да й поискаме прошка: «Танте Кати, моля те, прости ми, — бих й казал, че пак те убих, този път те убих с децата ти при една бомбардировка!…»“

Намръщи се и се наведе ниско над сандъка. Започна бързо да рови, съсредоточен, да слага настрани разни селски блузи, копринени кърпи, вълнени забрадки, престилки, пояси, колани, елеци.

— Това беше тяхната голяма страст, да се дегизират като селянки. Събираха носии от всички краища на Румъния. Бяха израснали с идеята за единството на румънския народ. Затова трябва да уважаваме тази страст, колкото и да е наивна. Преобличаха се като западните аристократи от осемнадесети век, като пастири и пастирки, с надеждата, разбира се, смешната надежда, че ще могат да усетят блаженството на пасторалния живот сред природата, по-точно сред изкуствени пещери, артезиански кладенци и средновековни руини…

Изведнъж забеляза, че ръката на Иконару трепери.

— Стана ти студено, нали?

Порови из дрехите, избра две по-дебели забрадки и ги сложи на раменете му.

— Още малко търпение, като стигнем до униформите, ще ги облечем…

— Ами пеперудите? — попита Иконару и завърза една от забрадките около врата си. — Кога ще стигнем до пеперудите?

Йероним не му отговори, а продължи да рови по-бързо и нервно, слагайки настрани детски роклички, дантелени шалове, блузи и трико в различни цветове.

— Кутията с пеперудите — повтори Иконару. — Само тя ме интересува, за нея съм дошъл…

— По-точно за кутиите с пеперудите, защото са много, наистина много.

Докато говореше, Йероним откри една булчинска рокля, вдигна я нависоко, за да й се възхити.

— Тази на кого ли е била? Ако съдим по модела и материята, сигурно е отпреди моето време… Още ли ти е студено? Чакай да ти сложа нещо на гърба.

Намери престилка от Трансилвания и я наметна върху раменете на Владимир. Искаше да сложи още нещо, но зърна някакъв огромен черен паяк, изпълзял под сандъка, вдигна крак и успя да го стъпче.

— Моля те, потърси кутиите с пеперудите — настоя Иконару.

— Те са долу, в една от стаите. Там не се заключва… Само да облечем генералските униформи, да си запашем по една сабя, ако ги намерим в оня шкаф — и посочи вратата, — а после ще слезем долу. Не се страхувай, никой няма да ни изненада тук. Той, Маестрото, е мой далечен роднина, нещо като вуйчо. Вуйчо Ваня, така му викам аз. И познавам добре навиците му. Той не се прибира никога по-рано от два или три през нощта, чак когато затвори бирарията. Все пак трябва да внимаваме и да не палим лампите, че съседите могат да ни забележат. Ще се задоволим с това фенерче…

Замълча, после започна бързо да тъпче по пода — смачка три черни паяка, запълзели в разни посоки.

— Жалко — прошепна Иконару. — Не биваше да ги убиваш. Нищо не са ти направили…

* * *

Пред входа на кафенето Антим се опита на няколко пъти да си вземе виолончелото от Мария. Накрая се отказа. Покани я да влезе с него. Но каква бе изненадата му, когато тя влезе, гордо вдигнала глава, усмихната, хвърляща погледи на всички посоки. Да, съвсем не изглеждаше скромна и притеснена. Беше едва десет и в кафенето, или по-скоро бирарията (вечер сервираха кренвирши и омлети), беше почти пълно. От една по-далечна маса някой извика Антим, но той се престори, че не чува, и се отправи към дъното на салона.

— Браво, Маестро! — подразни го актьорът Илиеску, на когото през този сезон не бяха дали нито една роля и той, за да не решат другите, че страда, идваше тук всяка вечер с шумна компания от млади момичета.

Антим вдигна рамене и направи с лявата си ръка широк жест на скука и безразличие.

— Уморен съм — отвърна на поздрава. — Това е моя ученичка…

Момичето забърза към масата в дъното и седна в единия край.

— Браво, Маестро! — чу се друг вик. — Тая май ви е хванала здраво…

— Госпожицата е моя ученичка — отговори той и се усмихна горчиво. — Моята последна ученичка. Скоро ще чуете за нея…

Когато седнаха един срещу друг, Мария сграбчи ръката му между нейните длани и му прошепна:

— Благодаря ви, Маестро, много ви благодаря за всичко…

Той си отдръпна леко ръката, обърна глава и даде знак на келнера.

— Не ми благодари, защото не знаеш какво ще последва…

Усмихна се загадъчно, пооправи яката си, после потърси кърпичка да избърше очилата си. Келнерът се опита да му помогне да съблече пардесюто си, но той му отказа.

— Ще постоя малко облечен, докато се стопля. — После се обърна към момичето: — За госпожицата… като за начало…

— За мен един чай — прекъсна го Мария. — И ако може сандвич със сирене или шунка. Или с каквото и да е — добави тя и набързо се усмихна.

— А за мен заедно с чая ми донесете и един коняк. Нещо съм настинал…

Оправи си очилата и погледна съсредоточено, изпитателно момичето.

— И така: значи сте чужденка. Повтарям ви това, защото винаги досега съм знаел, че важните вести, сериозните новини съм ги научавал от чужденци, от хора, дошли от други места, не тукашни. В моите представи те идват от друг свят, а той може да бъде дори и в Яш или Плоещ, но не в Букурещ. Затова се радвам, че ви срещнах. Без да искате, без да знаете и дори да подозирате, вие ще ми донесете вест. Много съм любопитен да узная каква ще бъде тази вест.

Момичето се изчерви, после се усмихна.

— Аз ли. Маестро?

— Да, вие. Не се смейте. Не мислете, че съм някакъв стар маниак. Не съм чак толкова стар, макар да се чувствам от известно време по-зле, но е сигурно, че не съм маниак. Но това си беше моят живот, изпълнен със срещи с чужденци. Всъщност много е дълго да ви разказвам сега за всички. Но трябва да ви призная едно: всички жени, в които мисля, че някога съм бил влюбен, бяха чужденки, идваха от други места.

Момичето сведе поглед, защото му се стори, че от съседната маса започнаха да ги подслушват.

— А може всичко това да е било случайно — продължи Антим. — Все пак трябва да ви призная, че нито една от тези любови не се осъществи. Още по-лошо: по моя вина се развалиха три годежа. И всичко това заради една история. Да, Мария Да Мария — продължи той и погледна към момичето силно развълнуван, — чисто и просто заради една история. Наистина странна история и може би съчинена от някой доста мрачен автор, вече съм му забравил името, а и никой не е чувал нито за него, нито можем да наречем тази история разказ или новела, всъщност тя е доста кратка, по-скоро някаква скица или фейлетон…

Замълча, погледна замечтано, почти разсеяно как келнерът сервира сандвичите и чая.

— Благодаря ти, Петраке — кимна на келнера, който му наливаше много внимателно коняка. — Моля ви, госпожице, не се притеснявайте — обърна се към момичето, което бе вперило поглед в чинията със сандвичите. — Хапнете си, опитайте този с шунката…

Отпи малко от чая и няколко глътки от коняка.

— Мисля, че я четох в гимназията, когато бях на четиринайсет или петнайсет — започна, след като се огледа наоколо, сякаш искаше да се убеди още веднъж, че наблизо няма негови познати.

— Тогава дори не си представях, че някой ден ще стана професионален музикант, макар че свирех на цигулка от петгодишен, а след това учих и виолончело. Но по онова време се увличах от естествените науки, основно от ентомологията и на първо място от пеперудите. От тази страст не можах да се излекувам и до днес. Но след като прочетох историята, за която ви говоря сега, моят живот се промени. И аз трябваше да стана музикант. Почувствах, разбрах, че само изкуството, в моя случай музиката, ще ме избави от това натрапчиво занятие. Защото това си беше наистина нещо много натрапчиво. Видях себе си в образа на героя от разказа. Сякаш бях преживял всичките му приключения. Всъщност за какво ставаше дума? Може би ви се струва абсурдно това, което сега ви казвам, но ставаше дума за нещо, което се е случило в един предишен живот…

— В предишен живот? — прекъсна го Мария, като го погледна с недоумение и известна доза страх. — Това беше някаква история с метемпсихоза, нали?

Антим посегна към чашата с чай, но се сети за нещо и я остави.

— Има толкова случаи на метемпсихоза в света. Но този ме впечатли, защото нещата се случиха в друг живот. Това, което ми направи най-силно впечатление, бе тази подробност, наглед твърде банална, че двамата влюбени развалиха годежа си, защото той, младият мъж, без да иска, един ден направи откритие. И разбира се, хукна да го сподели със своята годеница, която се почувства оскърбена и го напусна. Аз и сега не мога да си обясня какво точно се случи и защо това момиче се разсърди…

Без да усети, Мария отново се изчерви.

— Историята, повтарям, е много семпла — продължи Антим, като вдигна очи и я загледа как, след като бе отхапала малко от втория сандвич, не смееше да продължи.

— Тази история се е случила преди няколко века, може би през Средновековието, в Западна Европа. И героят е бил жонгльор, цирков артист, нещо като фокусник или както искате да го наречете.

Прекъсна разказа си, за да пийне малко от коняка, отново избърса очилата си, после остана за миг сам с мислите си и мечтите си, загледа се пред себе си, без да забелязва момичето до него.

— И сега, като чуете историята, ще се учудите как съм могъл да се впечатля толкова от нея. Младежът, годеникът на момичето беше, както ви казах, жонгльор, просто циркаджия. Спомням си сега главната сцена: беше със съответен костюм, приготвяше си сам маската от грим и чуваше шума и смеха на публиката, която се беше насъбрала на този панаир. Самият той стоеше скрит зад някаква завеса, готов да излезе пред публиката и да започне да я разсмива със своите номера. Но изведнъж, в един момент, казва авторът, младият мъж си дава сметка за своето положение, по-точно за своето падение. В същия миг той разбира, че като жонгльор и циркаджия е определен да забавлява боговете, да ги разсмива със своите номера, трикове и фокуси, а сега и той, като всички други, трябва да забавлява простосмъртните, тоест хората…

— Нищо не разбрах — прошепна Мария.

— Трудно е за разбиране — продължи Антим и даде знак на келнера, — защото това никой не го е знаел тогава, през четиринадесети или петнадесети век и сега се питам как го е открил той, жонгльорът. Всъщност това не се знае и сега. Но е било. Било е! Всички акробатични номера, жонгльорството, шегите на клоуните, всичко това в началото е било предназначено за забава на боговете…

Прекъсна, очаквайки да се приближи келнерът.

— Повтарям поръчката, госпожицата може би ще иска коняк.

— Не, благодаря ви, Маестро. Може би само малко ром в чая. Но защо боговете ще имат нужда от жонгльорите?

— Не ме питайте, защото не знам какво ще ви отговоря. Едно е сигурно, че всички изкуства: музиката, танцът, живописта, скулптурата, всички са измислени в чест на боговете…

— Музиката, танцът, театърът — това го разбирам…

— Но не това е съдържанието на разказа — прекъсна я Антим. — Истинската драма започна, след като младежът разказа на годеницата си за откритието, което бе направил: че той, прочутият цирков артист, ненадминатият жонгльор и фокусник, беше изменил на своето призвание, което в определен смисъл бе религиозно, и се превърна в обикновен занаятчия, доволен, че може да забавлява всякакви хора, от благородниците до слугите.

— И тогава? — попита Мария. — Тогава какво се случи? Защо се разделиха?

— Тъкмо това не можах да го разбера много добре. А може би не си спомням добре края на историята. Годеницата, пише авторът, го напуска в същата нощ и тръгва по широкия свят…

— Но защо? — настоя Мария.

— Страхувала се е, че заради това откритие, в действителност трагично, той, годеникът й, няма да бъде повече, как се казваше, на висота. Няма да бъде ненадминатият, големият артист… Не знам. Не разбирам…

Замълча. Усмихна се замечтано.

— Щеше да ми е приятно да последва нещо по-драматично, дори мелодраматично, например той да бъде изненадан, когато тръгне да бяга, и тя да му каже, че ще го търси до края на живота си и ако не го намери в този живот, ще го търси в някой друг живот, да не се успокои, докато не го открие.

Замълча и погледна възхитен начина, по който келнерът постави пред него пълната догоре чаша с коняк, без да разлее нито капка.

— Благодаря ти, Петраке. Ти си чудесен!…

Приближи чашата до устните си и внимателно отпи. После се обърна към Мария.

— … Но не й каза нищо. Или във всеки случай, ако й беше казал нещо, аз не го помня. Краят на историята е доста банален. Може би затова съм го забравил…

— Жалко — прошепна Мария.

— Кого ли не съм питал! — продължи Антим и се оживи. — Когато бях млад и исках да опозная по-добре някого, го питах дали е чел тази история. И му я разказвах накратко, понякога доста емоционално, и решавах, че ако ме слуша внимателно и се старае да си я спомни, сигурно щеше да ме подсети за името на автора и заглавието или поне за края…

Отпи от чая, после взе чашата с коняка и я задържа за дълго в ръката си.

— И както ви казах, тази история ми промени живота. Не само затова, че трябваше да стана музикант. Но най-вече защото изглежда наистина толкова глупаво и абсурдно, че просто да не повярваш, защото, говоря ви съвсем сериозно, с всички жени, в които се влюбвах, очевидно не можех да не говоря за историята и за откритието, направено от героя на разказа, и те ме напускаха, не веднага, както в историята, но след кратко време…

Мария го слушаше очарована, като от време на време пребледняваше или се изчервяваше.

— Но защо да се сърдя? Можете да ме вземете за наивен или сантиментален, дори и за глупав, защото наистина кой би взел насериозно подобна история, работа на един толкова неизвестен автор, при това толкова абсурдна?

— Не е чак толкова абсурдна — тихо възрази Мария, — след като ви е променила живота…

Антим се разсмя за първи път. Разсмя се примирен и все пак горчиво, както понякога се смеят старците.

— Радвам се, че ви убедих толкова бързо — продължи той, като не спря да се смее. — Нямате представа колко сте права!… От една страна, не можах да свържа живота си с нито една от жените, които обичах и които, повтарям, ми бяха до една чужди. От друга страна, тази история ме изтръгна от моите пеперуди и ме направи накрая виолончелист, отначало в един квартет във Виена, а после тук, в оркестъра на филхармонията. Но защо само това? Защо не успях, както ми предрече самият Пабло Казалс през двайсет и шеста? Да стана един от големите, от първите двама или трима челисти в света?

— Да, Маестро — прекъсна го възторжено Мария, — вие успяхте! Вие сте един от най-големите!

— Знам какво говоря — продължи Антим и се усмихна тъжно. — Говореше ми за амбициите си, казваше ми, че си изтъкана от амбиции. До болезненост! Моите поздравления, Мария Дария! Ако вие вярвате във вашия гений, така и трябва да бъде: болезнени амбиции…

— Маестро, но в моя случай…

— Не ме прекъсвайте, защото не знаете какво още искам да ви кажа. Може би и аз бях амбициозен в известно отношение. Тъй като всъщност аз приех да давам концерти, опитах се, както се казва, да се изявя. Но това не беше достатъчно. Успехът не ме вълнуваше нито пред критиката, нито пред публиката. Не ме интересуваше по простата причина, че не можех да свиря пред публика. Онази история промени генерално концепцията ми за живота. Но тогава за кого? За боговете ли? А къде бяха те? За Господ? Но ако вярваш наистина в Господ, тогава не би трябвало да изпълняваш светска музика пред него: песни, валсове, романси и т.н. Но ако не вярваш в Него, както се боя, че е в моя случай, тогава за кого да свириш?

— За ангелите, Маестро! — възкликна патетично Мария. — Да, за ангелите!…

Антим отново се разсмя. Мария се изчерви силно и протегна ръка през масата да докосне неговата.

— Не ме разбрахте, Маестро. Когато казах за ангелите, нямах предвид ангелите от църквата и дори от небето, а също от музеите или пощенските картички. А да свирим за ангелите в нас. Защото всеки човек има у себе си по един ангел, но не ангел хранител, а ангел, скрит, затворен в тайните кътчета на душата си, когото рядко, ама съвсем рядко пуска навън и оставя да полети, и тогава, заедно с него, се пречиства и извисява душата му, нашата душа, душата на всеки един от нас, Маестро…

Антим я слушаше развълнуван, примигваше с очи, сякаш се опитваше да се пробуди от някакъв сън.

— Моля ви, замълчете! — избухна той изведнъж с променен, почти непознат глас. — Замълчете, моля ви! — повтори.

Мария отдръпна рязко ръката си и сведе поглед. В същия миг Антим си даде сметка, че го бяха чули всички и се насили да се усмихне.

— Трудно е да ви обясня сега. Не става дума за мен…

* * *

И двамата облякоха генералските униформи. Йероним се зае да подрежда нещата в сандъка, бързаше, но и внимаваше.

— На теб ти стои отлично — прошепна Владимир. — Сякаш е по поръчка. Но аз изглеждам като сгоден циганин.

— Държи топло — реши да го успокои Йероним. — Като вълнен балтон.

— Ама виж как виси! Стига почти до коленете. Я виж ръкавите!

— Казах ти: държи топло. Ще я свалиш, като слезем в салона. По-лесно е да я облечеш сега, отколкото да я носиш в ръка… Нямаме много време.

Взе да прибира булчинската рокля, но видя, че в сандъка няма място и постоя така няколко мига, без да помръдне.

— А може би ще е по-добре да навия ръкавите — каза Владимир. — Ако ми подържиш фенерчето…

Йероним го пое с лявата си ръка и започна да подгъва дантелите на роклята.

— И все пак помня много добре, че не беше сгъната нито на две, нито на четири…

Владимир нави ръкавите на униформата, пое фенерчето и двамата се заеха да изучават позицията на роклята.

— След като няма да можем — започна Владимир, — аз предлагам да я сложим както дойде… Стана доста късно…

Йероним продължи опитите си да сгъне дрехата отдолу или отгоре.

— Питам се как я е поставила Генералшата в този сандък, без да я сгъне? Виж, както и да я слагам, все нещо от нея не влиза…

— Да не губим време — повтори Владимир.

Но се уплаши, замълча и даде знак на Йероним да пази тишина и угаси светлината.

— Чувам нещо — прошепна съвсем тихо той.

* * *

След първите тактове Антим затвори очи. Стори му се, че отново сънува същия сън с Пабло Казалс от оня следобед през май на двайсет и шеста, че отива до него, Пабло Казалс, без да го е известил за визитата си, почуква притеснено на вратата и казва: „Моля, да ме извините, аз съм ентомолог…“ Може би с това успя да го обезоръжи, защото след четвърт час Пабло Казалс вече го слушаше, съсредоточен и както обикновено, намръщен, а после го поздрави. „Добре сте направили, че сте оставили ентомологията“, му рече и се усмихна. После пое виолончелото и като го погледна със симпатия, му намигна като хлапе и подхвана същата пиеса. И сега свиреше отново Пабло Казалс, свиреше опус „петдесет и шест“, и свиреше тук, в този студен и влажен салон, съвсем оскъдно осветен, запустял, полуразрушен.

— Върна се чичо Ваня — прошепна Йероним. — Не зная какво се е случило, но той обикновено не се прибира преди два-три сутринта… Но не свири той. Той никога не свири след концерт.

— Какво да правим? — със страх попита Владимир. — Ами ако ни чуе?

— Не се страхувай. Когато слуша музика, той не чува нищо друго. Дошъл е с някого от оркестъра да провери някакъв пасаж… Няма да остане дълго. Другите в кафенето го чакат. Ще се върне там. Ще играе шах…

Последните думи добави съвсем тихо, повече за себе си, но без да овладее раздразнението си. Сякаш беше чул отново Каймата, така претенциозен и покровителствен, да говори, все пак с уважение, почти с благоволение. Колкото пъти го срещнеше, не можеше да му каже друго освен това: „Напразно, Йерониме — и отпускаше тежката си ръка на рамото му. — Колкото и да е гениален господин Маноле като музикант, никой не може да го бие на шах. Би могъл да стане шампион на страната. Когато поиска! Но не желае. Не го интересува. На финалите се оставя да го бият, сякаш иска да ни прави напук на нас, неговите приятели и почитатели!“…

Антим беше отворил отдавна очите си, но не смееше да я погледне. Леко приведена над виолончелото, Мария се усмихваше тъжно, като в сън. Тези несравними акорди, подготвящи финала, без все пак да го известят, надминаваха всичко, което бе чувал дотогава, и когато ехото на последната нота замря, той рязко скочи от мястото си, приближи се до момичето, целуна го по двете бузи, а после и по ръцете.

— Имахте право, Мария — започна силно развълнуван. — Тези пръсти…

Притесни се да не се просълзи и се отдръпна няколко крачки, като започна да откопчава пардесюто си, сякаш беше решил изведнъж да го свали.

— Да не изстинете, Маестро — предупреди го Мария. — В салона е доста по-студено, отколкото навън…

Антим постоя няколко мига нерешително, с полуразкопчано пардесю.

— Имате право — сниши гласа си той. — Нямахме късмет нито аз, нито вие. Изгубихме толкова време. Трябваше отдавна да ме потърсите. Днес щяхте да бъдете знаменитост…

— Благодаря ви, Маестро — развълнува се Мария и избърса сълзите си.

— А не искате ли да изсвирите още нещо? Още една от вашите любими пиеси?

Мария го погледна и се усмихна широко, лицето й се озари, после се наведе към виолончелото и зачака.

— Можем да приберем нещата в сандъка — прошепна Иконару — и сега, в тъмното. Това са женски дрехи и няма да вдигнем много шум…

„Аз съм ентомолог, си повтори Антим, но когато бях на четиринайсет-петнайсет, прочетох една странна история, да, доста странна история, бих я определил като абсурдна и тъкмо тя ме принуди да стана музикант…“

Пабло Казалс го изслуша, като се усмихваше през цялото време, и за негово учудване не изглеждаше изненадан. „Всъщност това се случва с всички нас, с всички артисти, си каза. От една страна, изневеряваме, изменяме на идеала си, защото всеки идеал в края на краищата е нещо недостижимо. Но от друга страна…“

Момичето се стресна и уплашено погледна към тавана.

— Простете ми, Маестро, но не мога… Страх ме е! Струва ми се, че някой ходи по тавана…

Антим се разсмя, без да успее да скрие раздразнението си.

— Така се чува вечер, особено сега, през есента, когато има вятър. Тази къща е наполовина съборена… Ето, можете да видите — и посочи към дъното на салона.

В полумрака се виждаха няколко дъски, забити по стената, небрежно покрити с избелели, изпокъсани и проядени от молците завеси.

— Вече не свири — прошепна Йероним. — Това значи, че се готвят да излязат. Дай ми за малко фенерчето.

Запали го, покри с ръка светлината и тръгна на пръсти към вратата.

— Не е вятърът, Маестро, — каза Мария. — Някой ходи по тавана… Преди малко ми се стори, че чух и говор.

Антим се заслуша, после излезе и след като запали лампата в коридора, се отправи към дървената стълба, водеща до тавана, и извика с неочаквано строг тон:

— Йероним, моля те, слез веднага! Чуваш ли ме? Веднага! — повтори той.

Обърна се към него и го посочи с ръка:

— Моят племенник, Йероним Танасе. Може да сте чували за него преди десетина години, когато беше дете чудо и играеше в общинския театър. Най-младият актьор, когото сме имали някога…

Йероним се усмихна и се поклони вежливо на Мария, като й целуна ръката.

— Целуни й и двете ръце, защото е голяма артистка — добави Антим. — Мария Дария Мария, от днес вече моя ученичка, но мисля, че отдавна ме е надминала…

— Маестро — смутено прошепна Мария.

— И без съмнение, тя е чужденка. Родителите й са от провинцията. Когато се запознахме тази вечер, се попитах какво ново и интересно ще ми открие тя. Не се съмнявах в нейната гениалност…

— Маестро — отново прошепна Мария.

Йероним продължи да целува деликатно ту едната, ту другата й ръка.

— Стига вече — засмя се Антим. — Достатъчно! Достатъчно! Ще я чуеш и ти и ще се убедиш сам: тя ще стане, ако вече не е станала, най-блестящата виолончелистка в света…

Оправи очилата си и го огледа с неочаквано любопитство от главата до петите.

— Но откъде ти хрумна да облечеш униформата на Генерала?

Йероним се обърна към Мария и я изгледа продължително и строго:

— Умеете ли да пазите тайна? Поне за седмица-две, до представлението?

После, без да изчака отговора, се обърна към Антим:

— Защото след седмица-две ще играем „Хамлет“ в Експерименталния театър, в нашия театър. Аз ще изпълня ролята на бащата на Хамлет и мисля, че не бих могъл да представя по-ясно този призрак, освен с тази униформа на румънски генерал, униформа на герой от Първата световна война…

— Но това е абсурд! — прекъсна го Антим и се разсмя развеселен. — Абсурдно е, но ти наистина не можеш да ме изненадаш с нищо…

Йероним се обърна решително към Мария:

— Наистина ли е толкова абсурдно? — попита той и го погледна право в очите. — Просто защото не прилича на нищо от онова, което е било досега? Но униформата на един румънски генерал може да ни говори повече от всеки друг костюм, например от костюма в стил барок на т.нар. принц Датски, който ни казва, че става дума за един мъртвец, по-точно за смъртта, за нещо, което е било и вече не може да бъде, което е било и не може да го има вече, защото се е случила трагедията…

Мария го гледаше и слушаше усмихната.

— Ще бъде доста трудно — продължи с неочаквано спокоен глас. — Ще ви бъде трудно да убедите зрителите, че сте призракът на убития крал, бащата на Хамлет. Така, както изглеждате сега, в тази униформа на румънски генерал, млад и строен, и освен това, вие го знаете, по-красив, отколкото трябва да бъде един мъж, да, приличате повече на романтичен герой, на един Байрон или на Пушкин…

Йероним се изчерви леко и странна тъга потъмни погледа му.

— Да кажем, че само това сте разбрали: че ще се появя на сцената в ролята на призрака и ще се движа в тази генералска униформа така, както ме виждате сега!… И само уточних, че ще поставим „Хамлет“ в нашия театър, който е експериментален. А не ви ли мина през ум, че като призрак ще бъда маскиран, така че никой да не ме познае?… Но ако ви кажа, че аз ще изиграя ролята на Хамлет, и след като знаете в началото на първо действие, че ще бъдем двамата на сцената, Хамлет и призракът на неговия баща, значи аз ще бъда два пъти, и в същото време… — Приближи се до Мария, взе ръката й и я притисна развълнуван между двете си длани:

— Госпожице Мария, вуйчо Ваня твърди, че сте гениална. Тогава разберете какво ми се случи, след като толкова години бях разглезеното дете чудо на Общинския театър. Унищожиха ме, госпожице, напълно убиха таланта ми! А аз само за едно съм роден на тоя свят, госпожице, за театъра. Но те осакатиха въображението ми, унищожиха дарбите ми! Проклета скорозрелост!… Когато не можех да бъда вече дете чудо, защото пораснах над метър и шейсет, ме насилиха да поема ролите на млад любовник… Бях готов да се самоубия! Разбунтувах се, зарязах всичко, опитах се да забравя това, на което ме бяха научили, и уверявам ви, госпожице, наистина успях да го забравя. Станах по-невеж и по-наивен, и по-чист от всеки друг актьор в театъра… И след това започнах всичко отново: преоткрих театъра, драматичното изкуство.

Започна да крачи нервно, възбудено.

— Така, както трябва да постъпи всеки един от нас, днешните хора от втората половина на двайсети век, да преоткрие всичко отново, от езика до любовта към институциите, до етиката и дори до гимнастиката.

— Извинете — прекъсна го Мария. — Не исках да ви засегна. Не ви познавах и когато се опитах да си представя как ще изглеждате като призрака на убития крал… Но сега започвам да разбирам…

— Поздравявам те — каза Антим, седна в един фотьойл и се усмихна благоразположено. — Макар да се възхищавам от твоята интелигентност, признавам, че невинаги мога да те разбера…

Йероним спря пред него и реши да се пошегува:

— На тебе, вуйчо Ваня, не ти харесва драмата като жанр, и по-точно трагедията, макар че ние двамата с тебе я познаваме както малцина от нашите съвременници. Защото сме я преживявали. Не ти харесва трагедията, а пък продължаваш да живееш тук, в тази къща — и Йероним посочи с ръка дъното на салона. — Затова обичаш толкова много шахмата. Когато играеш шах, мислиш, представяш си, правиш верни или погрешни ходове, а грешките винаги се заплащат и тогава губиш партията шах. Но това не е трагедия…

Антим продължи да си усмихва.

— Добре, добре, убеди ме! — опита се да го прекъсне. — Всъщност ти знаеш защо играя шах: играя от отчаяние. Като всички — добави и сниши глас.

Йероним се приближи с леки стъпки до него и потърси погледа му.

— В това те упреквам и аз, че постъпваш като другите. Но какво общо имаме ние с другите? Защо оцеляхме само ние, двамата с тебе, от фамилия с трийсет и двама членове?

Антим се опита отново да го прекъсне и вдигна и двете си ръце, сякаш се готвеше да спре отдалече някакъв буен жребец.

— Сега те моля от този момент нататък, аз те умолявам, не се опитвай да разкриваш тайните на фамилията!…

— Добре, моля за прошка — извини се Йероним и се отправи към Мария, поставил ръка на сърцето си. — От време на време ме връхлитат тези моменти на най-груба недискретност. Но преди малко исках да кажа само това: ние двамата, Маестро, ти и аз, сме единствените останали живи от фамилията Каломфир. Ние, Антим и Танасе, сме единствените артисти от нашия род. И това не е случайно!

Обърна се рязко към Антим и се опита да се усмихне.

— Но това благородно призвание ни задължава, вуйчо Маноле. Остави другите, като Каймата и Замфир, да играят шах от отчаяние. Ние трябва да се борим със съдбата, да приемаме трагедията като единствен начин за оцеляването на един артист, принуден да носи на плещите си идеята за смъртта. Съдбата много ни притисна, преследват ни само нещастия…

Мария се изчерви и потърси погледа на Антим.

— Моля те, не говори сега за нещастието — отново се опита да го прекъсне Антим. — Познаваме го много добре, и Мария го познава…

— Още една причина да й се възхитя! — възкликна Йероним, приближи се до нея и целуна ръката й. — Но мисля, че не е достатъчно да познаваме нещастията, вуйчо Ваня, — продължи въодушевено той. Приближи се съвсем до Мария, погледна я строго, изпитателно — Принцесо, ако сте толкова гениална, както твърди Маестрото, не може да не се съгласите с мен. Не бива да се страхуваме от трагичната съдба и от нещастията в живота. Това са условията, в които вирее нашият творчески гений. Това важи поне за нас. И какво можем да направим? Да се радваме, че съществуваме в тези условия, след като може да бъде още по-зле. Да се примирим с тези условия, да ги приемем.

— Йероним, ти ще уплашиш момичето! — престори се на гневен Антим и дори се намръщи.

Йероним погледна към двамата, смутен и малко объркан.

— Един гений, една принцеса на Духа да се уплаши? — възкликна той. — Когато…

— Аз зная какво е нещастие — прекъсна го спокойно Мария. — Откакто се помня, то ме преследва непрекъснато, както казах и на Маестрото…

Замълча и се изчерви. На прага, с генералската униформа, стигаща му почти до коленете, със запретнати ръкави и покрито с прах и сажди лице, стоеше Владимир Иконару. Йероним направи няколко крачки и го приближи, като го хвана за рамото.

— Това е Владимир Иконару, за когото се готвех да ви говоря. Срещнах го вчера на улицата, носеше един ранен гълъб…

— Беше го ударил някакъв хулиган с прашка. Щяха да го изядат котките…

Като продължи да го държи за рамото, Йероним го въведе в салона.

— Чухте ли го? Той дори не си дава сметка, че държи в ръцете си цялата теология, че носи вярата и надеждата на целия човешки род…

— Не ми се подигравай — прекъсна го Иконару и се изчерви. — Като знаеш, че съм от село…

— Владимир Иконару! — патетично възкликна Йероним. — Как бих дръзнал да ти се подигравам, след като те видях с ранения гълъб и след като в същия миг ме обзе съмнение и си казах: ето един милостив гимназист, който събира ранените гълъби от улиците…

— Някой го беше ударил с камък…

Антим се надигна от фотьойла и започна да си намества очилата.

— Сега обяснете и на мен какво става тук? Кой е този младеж?

Иконару направи няколко крачки пред него, спря се, събра стъпалата си като военен и се представи:

— Казвам се Владимир Иконару, ученик от седми „А“ клас в лицея „Георге Лазар“. Роден съм в село Адунац, окръг Олт. Баща ми е учител, но остана инвалид от войната и почина преди една година. Искам да следвам естествени науки…

Йероним го прекъсна и го хвана за ръката.

— Той вярва и твърди, че е ентомолог, но очевидно е нещо друго, да, друго: той е момчето, което носеше ранен гълъб…

— Но защо си облякъл и него в тази генералска униформа? — попита Антим.

— Защото му беше студено и започна да трепери там, на тавана, до сандъка…

Обърна се рязко към Иконару:

— Каква добра и топла дреха! И колко е тежка! — възкликна замечтано. — Доста тежка дреха, брате Владимире, сякаш е някакво топло тяло, което те е покрило целия и те е прегърнало, за да те предпази от студа!

Неочаквано, с ловкостта на кънкьор, Йероним направи няколко бързи крачки към вътрешността на салона. Но изведнъж спря рязко и се обърна към Антим.

— Също като в „Господар и слуга“, ако си спомняш, вуйчо Ваня? Когато Василий Андреич ляга в снега върху Никита, за да го спаси от измръзване. Спасява го с цената на своя живот. Как е предсказал Толстой какво ще се случи в Русия четиридесет, петдесет години, след като написа разказа си „Господар и слуга“, че помешчиците и техните имения ще изчезнат, но селячеството ще се спаси? Как е разбрал това Толстой?…

— Не мога да разбера много тази аналогия — обади се Антим и седна в един фотьойл, като се опита да прикрие умората си.

Йероним вдигна дясната си ръка във въздуха.

— Не ви трябва да я разбирате, това е просто една социологическа интерпретация и съвсем не се връзва с нашите генералски униформи. Защото, госпожице — добави и се обърна към Мария, — тази генералска униформа, която ме топли сега, за мен е изкуство, а за Владимир Иконару е чисто и просто един маскараден костюм. Да, ще ги облечем, ще можем да играем, ще бъдем спасени!

Мария погледна Антим и се усмихна притеснено.

— Стана доста късно и Маестрото е уморен…

— Напротив! Напротив! — възрази Антим. — Едва сега се почувствах добре. Когато слушам Йероним, си спомням за младостта.

Силно развълнуван, Йероним се приближи до него и му се поклони.

— Моята младост сте вие, вуйчо Ваня — сниши гласа си той. — Но какво да направим ние, двамата, след като съдбата не е била благосклонна към нас, сега, след като и двамата имаме нужда от Владимир Иконару? Защото, колкото и добре да ви разказвам сега, пак няма да успея да ви представя тайната около неговата поява. Защото, вуйчо Манолаке, той не се страхува! Да, той съвсем не се страхува от големите черни паяци…

— Но те не са опасни — прекъсна го с усмивка Иконару. — Те си имат своето предназначение…

— И не се уплаши и когато край нас мина дядо Василе Келару, мъкнейки чувал с трески — продължи Йероним, въодушевен, — нито когато чу Вероника да стене уплашена: „Не, не искам да умра, мамо, кажете им, че не искам да умра!…“ Но може би не я беше чул, защото Вероника тичаше много бързо, бързаше бедната да стигне до вратата на тавана. А аз съм сигурен, че тя не видя никого, макар всички да бяха там.

— Не е вярно! — извика Владимир. — Измисляше си, за да ме уплашиш. Нямаше никакъв призрак. Беше вятърът!…

Йероним го погледна разсеяно, беше се замечтал.

— Бяха там, брате Иконару, но не защото не искаш да повярваш сега в съществуването на тези бедни и прокълнати духове от тавана в дома на Каломфир, а защото те просто изчезнаха, завърнаха се в Небитието…

Антим свали нервно очилата си, стисна ги между пръстите си и заплашително вдигна ръка:

— Йероним! Моля те, престани! Достатъчно!

— Прошка, вуйчо Маноле! — възкликна силно развълнуван Йероним. — Но кажи ми какво да правя, след като са ме проклели и мен орисниците да виждам, да пресъздавам, да представям?… Признавам, че нямаше никого. Да, на тавана на нашата къща няма никого. Чува се само вятърът, който нахлува през капандурата. Но, Маестро, кажете сега, няма ли да е интересно да повярваме, че там може да са гласовете на дядо Василе Келару и Вероника? И Владимир, който е още дете, да замръзне от страх, да опознае ужаса от страха в онзи миг, който е без начало и без край, когато ние, хората, всъщност разберем, че никога не можем да останем сами?

— Господи, какво болезнено въображение! — избухна Мария и с усилие задуши отчаянието в гласа си. — Един млад и надарен артист като вас да си измисля сам подобни неща!…

Йероним стана от мястото си и я погледна силно раздразнен.

— За съжаление — започна той — не съм си измислил нищо. Самият аз съм продукт на този страх… И се защищавам, както мога, играя в театъра, опитвам се да трансформирам този страх и липса на късмет в спектаклите, които правя…

Мария застана на крачка пред него и го изгледа диво, като дишаше тежко, силно разтреперана.

— С името, с което сте роден, с таланта и дързостта, с вашата хубост вие нямате право да говорите за липса на късмет! Ако бяхте понапрегнали своя интелект, а също и таланта си, когато бяхте дете чудо, сигурно щяхте да успеете да се справите сам, както сам го признахте преди малко… Да, точно когато сте били дете чудо, никой не се е опитал да ви промени дотолкова, че да не можете да играете сега в театъра! Никой! — Прекъсна съвсем пребледняла и се опита да спре една въздишка, като си пое дълбоко дъх. — Така, както правеха с мен в училище, като ме удряха с пръчка по ръцете и особено през пръстите, без малко да ми счупят един пръст… Веднъж щеше да ми се случи това с една вършачка, макар да ги молех да ме оставят на мира, казвах им, че обичам виолончелото, че то е моят живот, молех ги на колене да ми пощадят пръстите… И оттогава се будя всяка нощ и крещя от ужас, че ми режат пръстите, паля лампата и ги оглеждам един по един. И не мога да заспя от страх, плача и целувам пръстите си и от години нямам друг вкус в устата си, освен този на сълзи, на моите сълзи, които се стичат по пръстите ми…

Иконару остана с кутията на коленете си. Държеше я здраво с двете си ръце. Беше научил отлично мястото на всеки от онези приказни твърдокрили екземпляри от Централна Африка — „Fandosoma Centaurus“ с неговия ексцентричен рог беше в средата на кутията, отляво — „Macrorchinia“, зелена, с рога, подобни на еленовите, а отдясно — този „Steramtonnis virescentus“, бял със зелени черти, пред който се спираше винаги в Музея на шосето „Киселев“ в Букурещ. „Но моят екземпляр е по-добре запазен!“, му каза Антим… На втория ред в кутията имаше една „Cetonia Scarabidae“, а до нея — „Taurina Longicepts“, с ослепително зелени крилца, същински скъпоценни камъни, след това „Phryneta leprosa“, която беше виждал досега само на снимка — да, беше ги разучил всичките, но сега не вярваше, че това съкровище му принадлежи. „Аз отдавна не се занимавам с колеоптерите“, му каза Антим и го поведе към дъното на салона. „Ето, виж“, спря той, за да посочи мястото, където някога беше имало голямо огледало, високо почти колкото стената. „Но в деня, когато умря генерал Каломфир, неговата вдовица, Генералшата, го покри с кадифена драперия… Моята страст бяха пеперудите“, продължи и отвори с усилие наполовина закованата врата, после го хвана за ръката и го поведе бавно и внимателно през тъмнината. „Тук, в тази стая, отначало беше столовата, а след като продадоха мебелите, я префасонираха в кабинет, сега е почти празна, повреди се осветлението, не знам какво му е, но натиснеш ли ключа, винаги дава накъсо. И сега, като стигнахме вече, не се чуди, че няма да можеш да видиш витрините“, добави. Но в този миг светлината го заслепи, сякаш падна право от тавана и се преля в големите и високи лампи, монтирани в четирите ъгъла. Беше в средата на едно просторно помещение, със стени, върху които бяха закачени от горе до долу кутии, през чиито стъкла се виждаха най-големите, най-красивите и най-странно оцветените пеперуди, каквито не беше виждал в нито един музей досега. „Не се приближавай, защото няма да можеш изобщо да се отделиш от тях, а Мария Да Мария вече ни чака. И сега какво да ти дам? Какво да ти дам?“, се попита той и огледа масите и масичките, отрупани с насекоми. „Да започнем с Централна Африка. Централна Африка е прочута с колеоптерите или твърдокрилите…“

Стискаше кутията в двете си ръце, но не можеше да откъсне очи от пръстите на Мария. Сякаш ги виждаше за първи път как подскачаха, как леко докосваха струните или ги натискаше заплашително, готова да ги скъса. Звуците не достигаха до него. Виждаше само пръстите й и го обзе страх — всеки миг някоя от струните можеше да се скъса, да направи погрешно движение с лъка, този лък, който стискаше здраво с юмрука си, като пръчка, и тогава някой от пръстите й, особено кутрето…

Не можеше да я чуе и след няколко мига не смееше дори да погледне към пръстите й. Видя я да тича, страшно уплашена, преследвана от тази озлобена тълпа. Чу виковете й — от време на време някой спираше до него, хващаше го за ръката и го питаше заплашително: „Накъде избяга? Казвай бързо, накъде избяга? Къде се скри?…“

Като преглътна с усилие и примигна, за да отдалечи видението си, Йероним започна да моли Хора: „Разберете, това е абсурдно! Не става дума сега за нея. Кажете им, че грешат!…“

Напразно! Виждаше и чуваше все по-ясно, все по-силно тълпата, която го обкръжаваше, продължаваше да го притиска от всички страни. Всички уж говореха помежду си, а всъщност се обръщаха към него: „Търсим някого, за Бога, как се казваше? Той е познато лице, всички го знаят. Много се е говорило за него. Не си ли спомняте случайно името му? Избяга тъкмо когато започнаха да го бият с вериги и да му чупят пръстите, един след друг, пръст след пръст, а той избяга с разкървавени ръце и стана невидим…“ „Едва успяха да го разпънат, каза някой, но когато му строшиха ръцете, крещя толкова силно, че се събуди, и тогава не го видяха повече, и така можа да слезе от кръста, но с голямо усилие, защото ръцете му бяха строшени, слезе и избяга и оттогава все го търсим, но го няма…“ „Но това е абсурд! Това е грешка!“, възкликна Йероним. „Бъркате го с някого…“ „Не, не е грешка!“, дочу нечий глас. „Цял свят я познава! Толкова се говори за нея! Как се казваше, за Бога?“ „Тя няма никаква вина“, настоя Йероним. „Тя е голяма музикантка. Пощадете ръцете й, тя свири на виолончело…“ И отчаян, заплаши Хора: „Какво ви прихвана? Да не си изгубихте ума? Това е грешка! Опомнете се! Тя няма никаква вина. В началото не искаше, беше много развълнувана, ръцете й трепереха, не можеше да сдържи сълзите си, но Маестрото я помоли, настоя! Това е голям ден, каза й той, не бива да си тръгнеш от тази къща обидена…“

Вятърът като че ли се усили и той съжали преди всичко за Мария, защото някои тонове бяха изгубили чистотата си. Но през есента, когато вятърът не се чуваше, към полунощ в тази празна къща с изпочупени прозорци и където нито една врата не се затваряше добре… Да, може би никога досега не бе почувствал подобна тъга като оная, която усети през нощта, когато дойдоха да го потърсят в кафенето. Приближи се до масата, където играеше шах със Замфир, наведе се да не го чуят другите, беше Георге и му пошепна, че Генералшата умирала, че трябвало да дойде веднага, ако искал да я свари още жива. Половин час преди това Георге беше извикал свещеник да я изповяда и това уплаши всички. Генералшата беше на умиране от много седмици, откакто ослепя. И всеки път, когато се приближаваше до нея и я запитваше как се чувства, тя го изслушваше внимателно, изваждаше ръцете си над завивките, а после му прошепваше: „Какво се чува, Манолаке? Откъде идва тази мелодия? Май че не си ми я свирил досега. Добре направи, че си донесе виолончелото!“… „Не, mon General, не съм го донесъл. Но ако искаш, ще го донеса…“ „Не, по-добре стой тук до мен и слушай…“

Този път, като влезе в стаята, където, както винаги, гореше само една свещ, като видя сега как гори — сякаш с усилие и с отчаяние тази светлинка в ръцете й! — той усети, че краят й е съвсем близо. Коленичи до нея и промълви тихо:

— Дойдох, mon General. Аз съм Маноле…

Без да помръдне главата си от възглавницата, със съвсем отслабнал глас, но изненадващо ясен, тя го попита:

— Колко останахме, Маноле?

— Пет, mon General…

Помълча, сякаш се опитваше да ги преброи мислено.

— Пазете се добре — каза изведнъж с по-силен глас, — пазете се добре, защото ще ни изгасне рода…

После за учудване на всички поиска да остане насаме с Йероним. Едни по един излязоха всички — тихо, на пръсти — роднини, съседи, докторът, свещеникът. Четвърт час по-късно вратата се отвори и Йероним се появи на прага като статуя.

— Свърши се — въздъхна и погледна пред себе си, без да я вижда. — Успя да ми каже каквото имаше да казва и предаде Богу дух…

— Бог да й прости греховете! — извикаха всички, прекръстиха се и се струпаха в стаята.

После започнаха да палят свещите.

Много пъти, още през същата нощ, докато бдяха над мъртвата, той се изкушаваше да го попита какво му каза Генералшата, но не посмя. За първи път се смущаваше от Йероним, а той не бе навършил още седемнайсет! Но като че ли изведнъж се промени.

Йероним коленичи пред леглото с отворени очи, но не виждаше нищо. И стоя така дълго. Само от време на време ставаше и се разхождаше от единия до другия край на салона, мълчалив и блед, с каменно лице.

Когато няколко дни след погребението отиде при него в стаята, решен да го попита за последните думи на Генералшата, Йероним изведнъж пребледня:

— Извини ме, вуйчо Ваня, но аз се заклех, че ще направя така, както тя ми заръча. Поиска ми да се закълна, че няма да кажа на никого, освен на моя син, когато стане на годините, на които съм аз сега. Осмелих се да я попитам: „Ами ако нямам син?“… „Тогава тайната ще умре с теб“, ми отвърна тя. „Извинявай, вуйчо Ваня, добави Йероним и се усмихна тъжно. Вече й дадох дума!“…

Но той не се отказа и през двете години, в които Йероним продължи да живее тук заедно с тях (Лукиан беше още жив), неведнъж, много пъти, вечер се опитваше да го разпита.

— Разбирам, че след като си се заклел, ще трябва да държиш на думата си. Но не настоявам да ми кажеш всичко. Искам да разбера само едно: дали това, което ти каза тя, има връзка с онази история, която прочетох, когато бях на четиринайсет…

— Зная историята — прекъсна го Йероним, — разказа ми я самият ти. Онази история с фокусника от Средновековието, нали?

— Точно тя. Питам те за това, защото Генералшата си имаше своите идеи. Генералшата вярваше, че вината не е на годеницата, а е моя, искам да кажа на героя от историята. Тя мислеше, че той е напуснал годеницата си и винаги, когато станеше дума за това, се опитваше да ме убеди…

— Не, вуйчо Маноле, давам ти честната си дума, че тайната, която ме помолиха да запазя, няма никаква връзка с твоята история.

Не можа да се сдържи. Изгледа го продължително, изпитателно и добави като че ли повече на себе си:

— Странно, много странно…

* * *

Едва пристигнаха в Букурещ и Генералшата пожела да го види.

— Ти ли беше Йероним, момчето на Танасе и Марина?

— Oui, grande-mère!… Pardon, grande-mère!

— С мен говори само на румънски — прекъсна го тя. — И не ми викай нито grande-mère, нито grande tante. Викай ми като всички тук, mon General. Не ma Générale, a mon General, така, както ми викат тук след смъртта на Каломфир. Разбра ли?

— Oui, mon General! — Но веднага се коригира: — Разбрах, mon General.

После го взе под ръка и го заведе до голямото огледало в салона, което беше скрито под драперията.

— Марина ми каза, че обичаш да измисляш разни игри и танци, че можеш да се дегизираш и умееш да пееш и да рецитираш стихове. Вярно ли е?

— Истина е, mon General.

— А на колко си години?

— Тази есен навърших шест години.

— Значи си голямо момче и мога да разговарям сериозно с теб. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Разбираш ли всички думи?

— Разбирам, mon General.

Протегна ръка и хвана с два пръста края на драперията.

— Предполагам, че си разбрал защо съм покрила това огледало. Но от време на време, на празници, при тържествени случаи, какъвто ще има утре, моя рожден ден, обичам да свалям драпериите… Само че, виждаш ли, като са били на тъмно толкова години, огледалата вече не са същите, позагубили са блясъка си и са се променили. Появили са се различни петна и фигури. Някои от тези фигури са рядко красиви, сякаш не са от този свят… Разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбирам, mon General.

— Докато други са по-странни, напомнят за пещери, планини или скали от дъното на морето, или на вулкани след изригване… Разбираш ли всички мои думи?

— Разбирам, mon General.

— И когато дръпнеш драперията настрани и се погледнеш изведнъж сред толкова различни и непознати фигури, и видиш как се смесваш с тях… Но много вероятно е, поне в началото, да не се разпознаеш, защото това огледало променя образа, удължава го или пък го разширява, изкривява го… Да, всъщност няма ли да те е страх?

Погледна го изпитателно, сякаш очакваше неговия отговор като нещо изключително важно. А той се усмихна леко, почти иронично.

— Не, няма да ме е страх, mon General.

— Добре. И ето каква изненада искам да ти направя. Разбира се, това е тайна и не казвай нищо у дома. Утре вечер, след като поднесат шампанското и се съберем всички тук, в салона…

Не можа да забрави никога леденото мълчание, последвало шепота, задавения смях, дискретното чукане на кристалните чаши, когато Василе Келару и Ана бавно дръпнаха драперията и огледалото отрази всички, тъй както се бяха събрали плътно един до друг, по настояване на Генералшата, в дъното на салона. И сякаш никой не смееше да диша. Тогава, зад единия края на драперията се появи той, така, както обичаше да се дегизира: с руси плитки, но с тяло, обгорено от слънцето, със скъсана и избеляла риза, през дупките на която се виждаха раменете и гърдите му, с боси нозе и къси панталони, при това запретнати, сякаш се готвеше да мине през вода. Беше се появил сякаш от някаква пещера и започна силно да се смее. Смях, какъвто не се бе чувал досега, един непрестанен хохот, стъклен, пронизителен, който дори и да искаш, няма да можеш лесно да спреш!… Йероним започна да се разхожда пред огледалото, като откриваше все нови и нови пещери и скали, лиани и непознати екзотични цветя, а сред тях невероятните силуети на поканените, с чаши шампанско (високи като ботуш, или широки като кани) в ръце, а по средата на салона в голямото кресло си отдъхваше Генералшата. Сега започнаха да се смеят всички, отначало малко срамежливо и дори уплашено, докато постепенно смехът им се усили и стана гръмък, мощен, заразителен. В огледалото можеше да се види как се смеят и как се гледат един друг, очаровани и все пак малко неспокойни, като че ли не разбираха какво всъщност се случва тук… В този момент Йероним неочаквано, без никаква подготовка, вдигна ръцете си нагоре, направи знак на всички да замълчат и започна да танцува, като запя под сурдинка някаква мелодията, която си спомни в същия миг. После се залови да рецитира, но както винаги и този път не беше сигурен дали това е някое от многото стихотворения, които знаеше наизуст, или просто импровизираше нещо, без да си даде сметка точно какво е, като следваше мелодиката и ритъма на танца, кога бавен, кога тържествен, литургичен или бърз и невъздържан, дори малко див и примитивен…

В един момент — беше на крачка от огледалото — не разбра защо спря. Наведе се, но беше уморен. Искаше му се да продължи да танцува, да измисля нови мелодии и стихове.

— Encore! Encore! Още! Още! — завикаха всички от дъното на салона и запляскаха в такт с ръце, макар и малко затруднени от чашите, които държаха.

— Браво, Йероним — извика Генералшата. — Encore! — добави и тя, въодушевена от всеобщия ентусиазъм.

Какво точно се случи, не можа да разбере от никого. Спомняше си само, че се отдръпна в левия ъгъл, хвана драперията с ръка и като я дръпна, тя започна да я люлее, а диплите затрептяха… Тогава той потъна в някакъв друг, нереален, неземен свят…

— Много ни изплаши! — му казаха по-късно. — Всички мълчахме, сякаш ни беше омагьосал и някой не посмя да те спре. Дори и Генералшата — уточни по-късно Антим. — И тя замлъкна и се вцепени, като омагьосана.

— Но какво толкова казах, вуйчо Ваня? Какво казах? — попита той.

— Кой може да си спомни? — отговори Антим. — Повтарям ти, това не бяха фрази и думи на дете, колкото и преждевременно развито дете да е, сякаш някой друг говореше чрез теб, някой полубог или митически герой, или пък някой от онези приказни персонажи, за които твърдиш, че ти били приятели и с които се срещаш където и когато поискаш, не само в огледалото… И сега мога да ти кажа — добави Антим, — преди много години ме беше страх, и не само мен, беше ни страх да не ти се случи нещо, да не изгубиш ума си, защото подобна преждевременна зрелост, дълбока и в същото време екстравагантна, се заплаща скъпо…

— И имахте право — прекъсна го Йероним и се усмихна горчиво. — Платих си с лихвите. Когато в онази нощ фамилията реши, че съм „детето чудо на века“, точно тогава се взе и решението да бъда незабавно представен на директора на Общинския театър. И за мое нещастие Теодорини беше добър приятел на директора на театъра… Платих, вуйчо Ваня, за страха, който ви стоварих в онази нощ на Свети Йоан, платих много повече, отколкото трябваше да плати едно дете, дори и да беше дете чудо…

* * *

Изведнъж си спомни, че тази ария харесваше много на Мелания, и без да се усети, се усмихна. Когато отиде да й съобщи за годежа, Генералшата си почиваше както обикновено в любимото си кресло в средата на салона.

— Казва се Мелания — започна той, след като й целуна ръка. — Без съмнение е чужденка. Излишно е да повтарям, че е много красива и интелигентна, и доколкото мога да преценя аз, който не разбирам от литература, е чела извънредно много!…

— Маноле — прекъсна го Генералшата, — знам добре какво си мислиш. Въобразяваш си или поне се надяваш, че този път това ще я Тя.

Опита се да се усмихне, но веселостта му се стори не на място и той вдигна рамене, като си придаде учуден вид.

— Как мога да си въобразя подобно нещо, mon General? — възкликна Маноле. — Как ще мога да объркам един персонаж от разказ, кажи го, ако искаш, а може и от новела, с едно живо същество от наши дни? Вярно е, че е чужденка, но е живо същество, от плът и кръв…

Генералшата го гледаше през цялото време и се усмихваше леко и дистанцирано, както умееше да го прави само тя.

— И ти очевидно си й разказал и на нея новелата с тайната надежда, че може би между хилядите книги, които е прочела, е попаднала и на историята на твоя живот…

— Не знам дали мога да я нарека историята на моя живот — започна той след пауза. — Но трябва да призная, че…

— Твоя е грешката, Маноле — прекъсна го Генералшата, — щом като не искаш да си признаеш най-важното си качество, което е и твоята най-голяма слабост: скромността. Прекалено си скромен. Един ден и ти откри, че ще бъде жалко да пропилееш живота си в изучаване на насекомите, след като си толкова надарен за музиката, и в същото време откри и че не би могъл да успееш в изкуството, ако не гледаш нагоре, към небето. Ти направи това велико откритие, заради което сме горди ние всички, цялата фамилия, още когато беше дете. Но тъй като си скромен, ти се скри зад един герой в някаква новела, който живял не знам колко стотин години…

— Mon General…

— Изслушай ме, не съм свършила. Скромността е голямо качество. Особено в наши дни и в нашата фамилия. Много добре, след като искаш на всяка цена да утвърдиш своята концепция за изкуството и живота, който си решил да водиш по един литературен модел… Това, което не разбирам — продължи след кратка пауза тя, — е връзката, която правиш между твоя художествен идеал и Нея, жената, която те е напуснала преди няколкостотин години…

— Това се случва в новелата — опита се да я прекъсне Антим.

— Все едно. Става дума за тази непозната и недостижима година, която очакваш, но която никога не си се опитвал да намериш. Това наистина не го разбирам, — добави замислено. — Да, не разбирам защо не търсиш съдбата, след като знаеш, че тя съществува някъде по света и те очаква. Не трябва да я търсиш много далече оттук. Да, тя е може би тук, съвсем близо до нас, и ако не я виждаш още, това е защото е скрита зад слънцето или сянката, или зад хората. Но ако се решиш да я потърсиш…

Всичко това го знаеше вече или се съмняваше отдавна. Беше й го казвал, понякога направо, други път — заобиколно, като се позоваваше на петимата почти легендарни братя, нейните предци, тръгнали от едно село в Пинд, всеки в различна посока, да си търсят невести. Това, което сега му се стори любопитно и дори малко обидно, бе фактът, че Генералшата го укори, че не търси съдбата си сега, четвърт час след като обяви, че ще се сгоди.

— Аз — заяви той с неочаквана твърдост в гласа — ще я потърся по моя начин. Но колкото пъти срещна чужденец, отварям очите си на четири, разговарям надълго и нашироко, преценявам добре каквото ми казва и каквото не ми казва… Тъй както се случи и с Мелания, веднага след като разбрах, че е чужденка…

— Чужденка — повтори Генералшата с лека тъга в гласа си. — Маноле, за един мъж нито една жена не може да бъде чужденка. Мъжът среща веднъж в живота си Чужденката, но винаги късно. За подобни срещи е по-добре да не говорим…

Антим продължи да си бърше очилата, без да я погледне.

— Затова дойдох — добави той след пауза. — Дойдох да ти кажа, че следващата седмица ще обявя годежа си с Мелания…

Така се случваше винаги, когато оставяше вратата отворена и слушаше как Антим се упражнява тук, в салона. След няколко минути се събуди и чу как Хорът разказва какво ще стане в следващата сцена или как би трябвало да се развият събитията в пиесата, която беше прочел същия ден.

„На брега на морето. Пустинен плаж на брега на Черно море, обявява Хорът. Ноемврийска вечер…“ „И все пак, намеси се Йероним, авторът пише съвсем ясно, че сцената представя двора на една селска къща, в едно неделно утро през юни и при вдигането на завесата отдалече се чува гласът на един мъж…“

„Пустинен плаж на брега на Черно море в една ноемврийска вечер, продължава Хорът. И дълго след вдигането на завесата се чува единствено вятърът…“

— Значи, тук си бил? — го сепна гласът на Лукиан. — Все я слушаш, непрекъснато я слушаш? И не ти ли омръзва да слушаш все една и съща мелодия?

Спря на прага, рядко влизаше в стаята. Имаше навика да каже набързо каквото имаше да каже, а след това изчезваше и продължаваше бавната си, меланхолична обиколка по всичките стаи на къщата.

— Пак сънувах Вероника — му каза в същия ден. — Чуй ме сега: няма да изкарам още дълго. Идва и моят ред. Скоро, съвсем скоро ще останете само вие двамата, сами на този свят. И тогава се питам какво ще правите без мен?…

Изчезна, преди да успее да каже нещо. И както се очакваше, Хорът отговори вместо него. „Защо те е страх от смъртта, Лукиан?“ Спомни си какво ни казваше Генералшата: „Харесва ми у вас именно това, че не се страхувате от нищо, нито от смъртта, нито от любовта. Вижда се, че сте внуци на герой…“. Каза му това още веднъж, след като ослепя: „Харесвам това у тебе, Йероним, че не се страхуваш от нищо!…“ Повтори го и на Антим.

Влезе при него в стаята му с тайнствена усмивка, озарила лицето му.

— Йероним, знаеш ли какво ми каза за теб Генералшата на смъртния си одър? Каза ми: „Вижда се, че Йероним е внук на герой!…“

— Знам, каза го и на мен. Не можех да й противореча, след като това й доставяше удоволствие. Но истината е друга, вуйчо Ваня. Не се страхувам от нищо и на първо място не ме е страх нито от любовта, нито от смъртта, защото след всичко, което ни се случи, и се случи и лично на мен, аз вече открих смисъла и функцията на спектакъла, да, и смисъла, и функцията, такива, каквито ги знаех още когато бях дете…

Искаше да продължи, но дочу гласа на Хора: „Това не са обикновени информации, от тези, които ще потърсиш и ще получиш от всяко гише в пощата, в банката или на гарата. Това е самата истина, Йероним. Истината!“

И все пак много скоро след това се опита да му обясни. Неочаквано влезе в салона и намери там Антим с виолончелото, опряно на левия му крак, да гледа с отсъстващ поглед пред себе си. Стоеше така може би от доста време.

— Започвам да остарявам — опита се да се усмихне. — Много спомени ме налегнаха…

— Един артист не остарява никога, вуйчо Ваня — прекъсна го Йероним, силно развълнуван. — Ако Господ ни е наказал с нещо, то е с младост без старост. Признавам, наказанието е тежко, но какво можем да сторим? Такава ни била орисията…

— Младост без старост — повтори Антим и се усмихна. — Лесно е да се каже на твоята възраст…

— И двамата сме на една възраст, вуйчо Ваня, — продължи Йероним и коленичи пред него. — Само че ти имаш спомени, а аз си ги измислям. Е, ако ти кажа сега, че моите спомени са стотици пъти повече от твоите, чисто и просто защото аз си ги измислям, сигурно няма да ми повярваш…

Антим остави виолончелото до стола си и неочаквано започна да се смее.

— Кажи сега и на мен как го правиш. Как си измисляш спомените…

— Първо си ги измислям, а после си ги спомням. Предполагам, че и ти си измислял доста неща през твоя живот, но си ги забравял. И сега си спомняш само онова, което се е случило, както се казва, персонално, но това, Маестро, за нас, артистите, няма тази стойност, която има за останалите хора…

Стана рязко, както обикновено правеше, когато имаше предчувствието, че казва неща, които е избягвал. Започна да се разхожда с големи крачки из салона.

— Веднъж ти признах, че ако не се страхувам от нищо, не е защото съм племенник на герой, а защото преоткрих смисъла и функцията на театъра. Но не ти казах какво означава това за мен. Да не се страхуваш от нищо, означава да гледаш на всичко в този свят като на театър. Това означава, че можем да се намесим по всяко време, че можем да променим спектакъла, както бихме поискали ние…

— Чрез въображението — повтори Антим вече в по-добро настроение. — Значи чрез нашия ум… Но това не променя действителността, която е около нас…

Йероним се спря пред него и го погледна учуден, сякаш не беше сигурен, че е чул добре.

— Зависи какво разбираш под действителност. За мен действителността е истината, цялата истина, т.е. онова, което ни е отредено да опознаем, но едва след смъртта. Но изкуството, и по-специално театърът, ни открива тази истина във всичко, което се случва около нас, и най-вече в това, което можем да си представим, че се случва. Всъщност театърът, както и философията, е една подготовка за смъртта. Но специално за мен театърът предхожда разкритията на смъртта, защото ни показва всичко, което се случва тук, на земята, в нашия, реалния живот…

— Йероним, аз просто не мога да те разбера…

Стори му се, че усмивката, осветила фигурата му, започна постепенно да гасне, и погледът му беше готов да се зарее нейде из празното пространство.

— Защото ти, вуйчо Ваня — продължи Йероним с променен глас, вече малко тържествен, — ти упорстваш и не искаш да сведеш разбирането до упражнение на ума, както е при шаха. Разбери, каквото и да стане около нас, то би могло да скрие всяка тайна, една важно разкритие, една разтърсваща истина. Например всеки гълъб би могъл да скрие…

— Значи се захванахте с философията — се обади Лукиан от прага. — Блазе ви — добави и се отправи към фотьойла на Генералшата.

Настани се и въздъхна дълбоко.

— Не знам какво ми е. Не се чувствам добре… Но вие си гледайте работата, продължавайте този диспут…

Оттогава все го чуваше! „Не знам какво ми е. Не ме боли нищо, а се чувствам уморен. Много уморен…“

Откога не се беше разхождал из стаите, по цялата къща. Харесваше му да оставя вратите отворени и да слуша Антим. Една вечер, когато Йероним се приближи до леглото му с отворена книга, готов да продължи прекъснатото преди половин час четене, Лукиан му направи знак, като вдигна бавно и уморено дясната си ръка.

— Йероним — прошепна по-късно. — Казвам ти това съвсем направо, защото, както знаеш и ти, не ме беше страх нито от любовта, нито пък ме е страх сега от смъртта. Но искам да ти дам един съвет. И също искам да те помоля за нещо. Съветът ми е следният: когато вече няма да ме има, иди да живееш в къщата на Танасе, където си прекарал детството си. Аз се разбрах с квартирантите. Те ще се радват да ти предоставят двете стаи на етажа, защото и без това се притесняват, че някой друг ще ги заеме, и очевидно предпочитат теб, който в известен смисъл си собственик…

— Ами вуйчо Ваня?

— Няма да остане и той задълго тук, защото работата е решена: къщата ще се събаря. През пролетта или есента, или най-късно през следващата пролет, не знам точно, но сигурно ще се събори. И тогава Маноле ще дойде при теб, ще му отстъпиш едната стая. Иначе остава на улицата… Обещаваш ли ми? Мога ли да разчитам на теб?

Вече се чуваше как Хорът викаше: „Йероним, бъди силен, бъди твърд като кремък! Не плачи! И гласът, Йероним, и гласът да не ти трепери, защото всъщност нищо не е станало… Смъртта, смъртта и любовта…“

— Мога ли да разчитам на теб? — повтори Лукиан.

Йероним се усмихна, пое ръката му и я погали.

— Обещавам ти, Лукиан. Можеш да разчиташ на мен…

— Тогава ще те помоля нещо. Това е последната ми молба…

Известно време помълча, приковал поглед в тавана.

— Какво ти каза Генералшата тогава, преди да умре, когато останахте само двамата?…

Йероним направи крачка назад, сякаш се опита да го види по-добре.

— Лукиан! — възкликна той. — Знаеш какво обещах: че ще запазя тайната и ще я кажа на моя син, когато навърши седемнайсет.

— Знаех това — прекъсна го спокойно Лукиан. — Но мене вече можеш да ме зачеркнеш от списъка на живите…

Йероним се приближи отново до леглото.

— Лукиан — започна той, като се опита да овладее емоцията си, — аз, от онази нощ, когато ме извика Генералшата, не правя нищо друго, освен да ви говоря за онова, което ми разкри тя. Но след като се заклех, не мога да ви предам точно нейните думи… Откакто почина тя, аз не правя нищо друго, освен да ви разказвам, макар и завоалирано, чрез образи и метафори тайната, която ми беше поверена. И не само на вас, на моето семейство и на приятелите ми, но и на тези, които срещам случайно. Понякога се изкушавам да спирам хората по улицата, разбира се, не всички, а определени хора, в които ми се струва, че откривам определен знак. Всъщност това е една друга история. Но Лукиан, аз само за това говоря! Ако не говорех, сигурно щях да си изгубя ума!…

Лукиан го слушаше разстроен и все пак се усмихна.

— Тогава трябва да се насиля да те слушам с най-голямо внимание — каза тихо и продължи да си усмихва, — да се опитам да разгадая загадките. Но не знам дали ще имам време. Много съм уморен…

— Младост, младост без старост! — повтори Антим.

Едва успя да го целуне по двете бузи, и Иконару с кутията под мишница застана право пред него. Благодари му, като му стисна ръката и наведе почтително глава.

Но на вратата Йероним го настигна и спря.

— Как? Искаш да си ходиш?

— Може би ще намеря Борбан да ми отвори…

— Искаш да си ходиш? — прекъсна го Йероним. — След като още не сме стигнали дори до средата на проблема, не сме дискутирали дори за съществуването на Бога?

— Късно е и домакинът ще се ядоса, ако го събудим…

— В никакъв случай не можеш да тръгнеш по улиците сега, посред нощ, при това облечен в тази генералска униформа! Ако те срещне някой сержант, веднага ще те арестува. Трябва да ти намерим други дрехи…

Чуха го да се качва на бегом по стълбата за тавана, после го чуха да се връща и след няколко минути го видяха да носи една камара дрехи. Като въздъхна облекчено, той ги остави на канапето. Носеше куп престилки, забрадки и кърпи, които беше разгледал подробно преди два часа, заедно с тях и сватбената рокля.

— Това е за теб. Принцесо — обърна се към Мария и разгъна роклята на пода, пред краката й, като килим. Това е направо музеен експонат. Била е ушита някога за невеста, но през тази нощ с малко въображение от твоя страна ще те стопли…

— Йероним, пак ще я разсърдиш! — опита се да се пошегува Антим.

Мария избърса последните си сълзи с опакото на дланта си и се усмихна.

— Не се сърдя, Маестро — каза тихо тя. — В ден като този не мога да се разсърдя…

Иконару продължи да рови без особено желание из купчината дрехи.

— Всички тези ги зная — каза разочарован той. — Те са само за жени…

— Но доста топлят — прекъсна го Йероним и като извади една от вълнените престилки, я разгъна и я постави върху раменете на Владимир. Отдолу няма да се види…

Излезе в коридора и скоро се върна с една пелерина.

— Отгоре — продължи той — ще сложим тази пелерина. Вярно е, че е малко овехтяла и прашна, ако няма и молци…

Започна да я тупа и оглежда отблизо.

— Става доста късно — каза Иконару и отново взе кутията под мишница. — Не живея далече и ако избързам, няма да настина…

Йероним сякаш не го чу и сръчно наметна пелерината върху престилката, която покриваше раменете му.

— Ще го заведем първо у тях — обърна се той към Мария, — да видим дали можем да влезем…

— Ако Борбан не е изключил осветлението — прекъсна го Иконару, — ще ни отвори отзад…

— А ние — продължи Йероним, — ние ще си тръгнем след това и ще се поразходим. Имаме толкова да си кажем…

С кратки бързи движения тя уви около раменете си булчинската рокля като голям шал и всички избухнаха в луд смях.

— Младост! — възкликна отново тя.

Като затваряше вратата, чу гласа на Йероним:

— Принцесо, ако наистина вярваш в Бога…

След като седна във фотьойла на Генералшата, си спомни, че забрави да им предложи в миниатюрните чашки, пазени само за специални случаи, от знаменития коняк „Гран Арманяк“ от 1908, от последната бутилка, която му беше останала.

— Младост без старост! — повтори на себе си с ирония и поклати глава. — Без старост…

Искаше да се надигне, да го потърси из шкафа, да напълни поне своята чаша, да пие сам, да пие за тяхно здраве, но усети, че краката му тежат като олово, и реши да си почине малко, поне за няколко минути. Усмихна се, отпусна глава върху облегалката на креслото и притвори клепачи. Трябваше да действа както в тържествени случаи, т.е. да вдигне за няколко секунди кристалната чаша пред очите си, да погледне през златистата напитка, после да я вдигне по-нависоко и да пожелае „наздраве“, да я приближи до устните си и да отпие колкото може по-бално.

Малко след това отвори рязко очи, изненадан от светлината в салона. Видя Мария Дария, която идваше към него, и се надигна уплашен от фотьойла.

— Какво се случи? — попита. — Забрави ли нещо? Или отново се скарахте с Йероним по пътя?

Момичето спря на крачка от него, погледна го и се усмихна тъжно. И едва тогава той забеляза колко е хубава и каква необикновена светлина излъчваше фигурата й.

— Мария Дария — започна развълнувано той, — станала си изведнъж много хубава. Какво се е случило с теб?

— Не ме позна, Маестро — отговори му съвсем тихо тя. Наистина, мина много време… — Помълча за миг, после започна да рецитира:

Маноле, Маноле,

Майсторе Маноле…

— Мелания! — възкликна Антим. — Какво правиш тук? Защо си тук?

Девойката хвана ръката му:

— Маноле, Маноле, майстор Маноле, ти забрави не само годеницата си, но забрави и годежа… Трябва да побързаш, че ни чака…

Остави се да го поведат като дете. Питаше се какво би могъл да каже сега, след толкова години.

Стигнаха до края на салона и той видя очите си в огледалото, които примигваха от светлината на десетките свещи. Спря се щастлив, но и малко уплашен. А момичето продължаваше да го дърпа след себе си.

— Къде искаш да идем? — извика възторжено той. — Искаш ли да минем през огледалото?

Момичето са засмя и се обърна.

— Огледалото е зад нас, Маноле. Не виждаш ли?

И му го посочи, като леко протегна ръката си.

Обърна се и той. Огледалото беше наистина там далече, на другия край на салона, и когато момичето го дръпна рязко след себе си, той не се възпротиви и премина през него като през рамка от светлини.

— Да побързаме — чу отново гласа й, — че ни чакат…

Остави се да го води и скоро разбра, че влязоха в голяма, силно осветена зала, и момичето го теглеше все по-бързо. Отправиха се към внушителна мраморна стълба, извита като спирала.

— Мелания — прошепна притеснено той, — не мога да вляза тук с моето пардесю…

Тя му отвърна нещо, но той не разбра отговора и, защото в този момент последните посетители се струпаха при главния вход, а от залата се разнасяше силният говор на гостите и звуците на инструментите, които музикантите настройваха.

— Мелания! — прошепна отново той, когато стигнаха до последните балкони и галерии, но момичето продължаваше да го тегли след себе си по мраморната стълба, извиваща се нагоре като безкрайна спирала.

И повече нищо не се чу. Вратите се затвориха, шумът от залата утихна, дочуха се само кратките звуци на някакъв тромпет.

— Мелания! — извика и поиска да я спре.

Усмихната, девойката се обърна към него.

— Non sono Melania. Maestro… Не съм Мелания, Маестро!

В същия миг я разпозна и си спомни всичко, от срещата им пред гарата, когато й помогна да качи куфарите си в корабчето, до вечерта, когато, като стискаше ръката й между своите длани, и каза: „Ti voglio bene, Laetitia. E adesso, je te dirai le reste en roumain… Обичам те, Летиция, и сега ще ти кажа останалото на румънски: Искаш ли да се сгодим? Сега? Точно сега, в тази градина?“

От тази вечер бяха минали точно деветнайсет години.

Гледаше го със същата тъжна усмивка на Мария Дария и Мелания.

— Трябва да побързаме, защото ни чакат.

Тогава започнаха да се чуват аплодисментите. След няколко мига цялата зала запази почтително мълчание. Развълнуван, Антим чу как палката почука кратко три пъти по пулта.

— Късно е — продължи момичето, като се опита да го дръпне след себе си. — Очакват ни…

— Само минута — помоли я шепнешком Антим. — Само минута, да видя какво ще изпълнят сега…

— Очакват ни, — повтори момичето с глуха безнадеждност в гласа.

Опита се отново да го дръпне след себе си, но с рязко движение Антим успя да освободи ръката си. Отново чу трите кратки удара на палката по пулта, после същото мълчание на стихналата зала, продължило сякаш безкрайно.

— Но защо не започват? Какво чакат? — учуди се той.

До него вече нямаше никого. Уплашен, Антим се обърна на всички страни. Тогава иззад една мраморна колона се появи Генералшата.

— Маноле, това ли беше тя? Твоята годеница? Чужденката?… Тя ли беше? — повтори след пауза.

Стори му се, че усети лека ирония в гласа й. И сведе свенливо очи.

— Да, тя беше, mon General.

Край

Мирча Елиаде Генералски униформи

Метаданни

Данни

Младост без младост

Информация

История

Сваляне / Връзки

Мирча Елиаде
Генералски униформи