Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Дончо Цончев. Звезден прах

ИК „Партиздат“, София, 1981

Рецензент: Камен Калчев

Редактор: Стефан Поптонев

Художник: Веселин Павлов

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Сашо Георгиев

Коректор: Надя Въргулева

История

  1. — Добавяне

Старецът остави копанката, с която промиваше пясъка, и изтри ръце о крачолите на избелелия си дочен панталон. Каза си: „Не ще днес и туй то“ — сипа в парчето вестник щипка тютюн и тогава чу зад гърба си предпазливите им стъпки. Не мръдна. Само хартийката трепна и част от едро нарязания тютюн побягна с веселата вода на дерето.

Месеци наред бе очаквал да го хванат, подробно си го представяше. Затова сега с тила си виждаше дулото и чакаше да чуе:

— Горе ръцете, дядка!

Той — какво? — щеше да ги вдигне полека, те щяха да го шипнат за яката и… Погледът му подскочи към хвойновите храсти, където бе скрил торбата. Оттук не се виждаше нищо. Зад гърба му пак изпука съчка, сега съвсем ясно. Почуди се какво още има да чакат, но реши да продължи преструването — допълни тютюн, без да се обръща, сви цигарата, удари й тегела с език и я запали. Загледа се в шарените камъчета, над които бързаше плитката кристална вода. Тук беше подходящо място за смъртта. Гората наоколо бе смълчана и тъмна. Огромни и мрачни, гранитните късове натискаха плешивите си чела едно в друго, заслушани в глухия брътвеж на дерето. Този брътвеж приличаше на шум от влак, който все приближава и никога не пристига. Много неща в живота на старика бяха като този влак — шумяха, но не пристигаха. Попита се дали и свободата, жертвите за която ставаха все по-скъпи и по-големи, няма само така да си боботи в главите им, без да пристигне наистина. Вездесъщ и вечен, шумът напълни мозъка му с въпроси, отговорите на които не знаеше.

По-нагоре, към извора на същото това дере, бяха убили големия му син. Сега беше неговият ред. Какво още чакаха? Сигурно първо щяха да го мъчат, докато разберат какво им носи, къде точно им го носи и още сто подробности. Пак изпука съчка и старецът трескаво засъчинява лъжата, като едновременно се подиграваше на собствената си сляпа надежда.

Знаеше, че няма да вярват нито на лъжата, каквато и да е тя, нито на копанката и на златния прашец в стъкълцето от аспирин. И децата от махалите наоколо знаеха, че промиването на златото е само повод да се лута из тази част на Родопите, а истината — че носи хляб на партизаните. Хляб! Най-простото и най-важното.

Смукна за последно от угарката, цопна я във водата пред себе си и реши да се обърне.

Нямаше никакво дуло. На четири-пет крачки от него, навела съвсем ниско главата си, една мечка го гледаше с кръвясалите си очи. Голямото й, рунтаво тяло бе мършаво за този сезон. Беше червена като прегоряла тухла, в козината й се преплитаха репеи и суха шикла. Стояха така и се гледаха. Изведнъж старецът почувствува как страхът от полицията го напуска, но не изпита никакво облекчение. Потъна в друг, див и първичен страх и в един миг се смали на мястото си. Звярът улови този невидим миг и като подви неестествено предната си лява лапа, скъси разстоянието с още една крачка.

„Ще скочи — помисли старецът. — Ей го на, готова е вече. Като не върви, не върви. Да се отървеш от едно и да те изяде друго. Лесно ще й бъде, стар съм аз вече, за нищо не ме бива.“

Мечката още не се хвърляше. Примъкваше се полека напред, мълчеше и държеше очите си встрани, малко надолу.

„Ще ти забия ножа за едното чудо, кучко! Може кокалите ми да са стари, ама душата ми е млада. Ще го ръгна в корема ти, щом се дигнеш, и ще го завъртя вътре. Ако е речено да се мре, и ти няма да останеш!“

Животното кривеше лявата си лапа по странен начин, пускаше лигав конец с езика си и не предприемаше нищо сериозно. Женска беше, но не по-малко от сто и петдесет килограма. Старецът беше прекарал целия си живот тук, в Родопите, и трудно можеше да се излъже в теглото на една мечка.

„Ще се наядеш с мен като на курбан, твойта мамица мръсна! Едно добро барем ще направиш: ще ме отървеш от тормоза. И от страха. Можех да нахраня още веднъж-дваж момчетата. То толкова е и останало. Хайде, скачай вече! Право в пъпа ти ще го забия, тъй да знаеш. Решил съм влака да дочакам аз.“

Той беше измъкнал незабелязано ножа си, усети сърцето си да бие като в онези, отдавна забравени години. Тогава мечката се сви назад като пружина, сбърчи джуката си и през жълтите й зъби се провря слабо, кратко ръмжене. Старецът втренчено се вгледа в очите й. Тя нямаше вид на стръвница, която напада. Погледна лапата, която тя помръдваше неестествено и видя отеклото ходило. Виолетова и жълта — гнойта почти бе пробила дебелата кожа, в средата на подутината се чернееше трън.

„Хайде помогни ми — говореха му кръвясалите от болка очи. — Ти си човек, вие хората можете всичко.“

Преглътна на сухо и полека посегна към протегнатата му лапа с една ръка. В другата стискаше ножа. Щом я докосна, мечката се отпусна на земята. Той остави ножа до себе си, опипа забралото място и го натисна. Мечката изръмжа, дръпна се, но след това пак му се предостави.

— Полека, бабо — говореше й той, докато изстискваше гнойта. — Само полека и умната, да не се скараме. Виж ти каква била работата.

Когато всичко беше готово, старецът скъса един парцал и с него, и с превезлото на копанката превърза лапата. Погали я. Тя го близна по крака и го гледаше умно като човек.

— Хайде! — каза той. — Поемай!

Животното сякаш го разбра, наведе глава и като издаде тих, гърлен звук, полека изчезна между вековните клонести ели.

След една седмица старецът минаваше по същото място. Спря се и остави торбите на земята да си почине. Мислеше си за мечката и тъкмо се усмихваше, чу някакъв шум. Притули торбите в хвойната и изтича няколко крачки встрани. Само сега не трябваше да го хванат. Носеше цели десет самуна, бели и бухнали, освен тях пита кашкавал, сланина, шише гроздова ракия и аспирин. Във въображението му се разигра за сетен път срещата с полицаите. И видя отново мечката.

Позна я. Тя се посуети на десетина крачки от него и после потъна в гората. Старецът продължи пътя си и на това място, където я беше видял преди малко, почти стъпи в голяма, полугнила коруба, пълна с бистър пчелен мед. Корубата бе оставена точно на пътеката.

— За мен — гласно каза той, от благодарност! — Грабна корубата, близна от меда и невероятна сладост се разля по цялото му тяло. Избиваше го на смях, на плач, но сега нямаше време за такива работи и той продължи пътя си. „Много поздрави от мойта приятелка — щеше да каже на момчетата. — Тя се чувствува добре, кракът е в ред, праща ви малко медец!“ Голям смях щеше да падне — момчетата не му повярваха историята със забралата лапа. Но сега щяха сериозно да се опулят. Нищо, нека не му вярват. После, като му дойде времето, той ще им разкаже подробно и ще ги заведе на мястото, и може пак да се видят с нея. Хората наистина много по-лесно вярват на простите лъжи, отколкото на чудноватите истини. Бързаше нагоре както преди петдесет години, когато тичаше подир козите. Като малко старо влакче, което ще пристигне. Не усещаше тежестта на торбите.

— Стой!

Старецът не повярва на ушите си.

— Не мърдай!

Всичката му кръв се качи в слепоочията и вратът му се поцепи. Все пак успя да види насочените в него дула и част от фуражките им. Знаеше този миг наизуст, имаше готови разрешения в ума си. Вдига ръце, хващат го, и после колкото и да го мъчат, той ще ги заведе на друго място. Щеше да им каже, че е получил бележка, не знае кой я е оставил, и в нея пише да занесе това и това там и там. Бележката захвърлил. Страх го било да не го убият някоя нощ и решил да изпълни заповедта им. И щеше да ги заведе на друго място, далеч от истинското в обратна посока. Но сега за несравнимо по-кратко време реши, че не може да им остави сланината и кашкавала. И десетте хляба. И меда!

С един скок старикът се озова зад храста и хукна с торбите и с корубата. На пет-шест крачки бе от голямата скала. Там в каменистия бряг на дерето можеше да се скрие и от бога. Мястото беше такова, а и той беше порасъл в тези гори. Отзад стреляха, но не го улучиха. Чу как куршумите свирнаха край ушите му. Оставаше му само още една крачка, един скок до голямата скала. Златотърсачът не чу точно този изстрел — той само се изпъна назад и брадата му се вирна нагоре. Небето го удари в лицето, голямо и синьо, тъмносиньо, черно. В него се появиха гладните брадясали лица с трескави очи. Те викаха.

— Пази се, старо! Пази се много, ти си ни животецът сега!

И лицето на големия му син, който късаше гърлото си:

— Тате, татко! Убиват ме, татеее!

И сухата уста на неговата баба, която все мълчеше, мълчеше.

И шумът на един невиждан влак, огромен и страшен, който щеше да прегази всичко и да отмъсти за всички.

И падна по очи. Хлябовете се разпиляха. От устата му потече кръв, корубата се захлупи отгоре му. По мръсните разпрани дочени крачоли потече мед, жълт като злато.

Край