Дончо Цончев
Асфалт

Беше студено. Вечерта излезе тънък ветрец и още към седем мъжете от обекта седнаха в кръчмата. Тя беше топла и бъбрива, всеки се виждаше с всекиго; опашките на важни думи, които денем машините лесно отрязваха, сега можеха да се галят полека на масата.

Стойчо имаше внуче и трябваше да почерпи. Три килограма и сто и петдесет грама, момченце, на всичко отгоре записано Стойчо.

— Няма таквоз, викаш, Стайничок, Майничок, а? — кимаха неговите приятели с удоволствие. — Стойчо като Стойчо.

— А бе Стойчо, нали ви казвам, ето я телеграмата!

— Не е като Михо, горнооряховският, и внучката му Марчела, дето му викаха „айде, честита ти булка“.

Новият дядо гордо показваше листчето (жалко в големите му ръце), там пишеше ясно, без грешка: „Честит ти внук, записахме го Стойчо, Милка“.

— Ама тука не пише за килограмите нищо, ти откъде знаеш, че било толкоз и толкоз?

— Три и сто и петдесет, казах! И е дълго петдесет и един сантиметър. Нали ти извиках следобед, че отивам на телефона.

— Не съм те разбрал, машината много бучеше. За детето разбрах де, ама че си говорил по телефона…

— Не бях още говорил. После отидох. И бабата вика: „Стойчо са го записали, три кила и сто и петдесет грама, здраво и право и… тъй“.

— Ха да ти е живо името!

— Айде, дядо Стойчо, наздраве!

Смешно им беше това „дядо“ към него, той беше млад като тях. Скоро, пак тук и така, те бяха се черпили за медала. Връчиха му го за петдесетте, за добрата му работа в пътното толкоз години — идва голямо началство на обекта и даже държа реч. Купешки думи, но истина, хората от сърце ръкопляскаха. „И онзи велик шум на моторната песен — заяви голямото началство — по нашите стопански вени и аутостради, който украсява живота на другаря Стойчо Стойчев!“

На Стойчо му беше тъжно тогаз, когато получи медала. Не плака, но се напи много. Беше помислил за всичко в живота дотук и то му се видя нищо. Каза го вечерта, като седнаха, само че другите взеха да възразяват.

„Дай боже всекиму такова нещо, бай Стойчо — каза един от по-младите. — Смятал ли си поне колко километра асфалт само ти си постлал за държавата, а?“

„А бе асфалт — каза той и се замисли. — То… на човека не му стига само асфалт. И таквоз…“

Той искаше да им каже: „И медал не му стига в душата, медалът остава отвън, на ревера“, но приказка като тази му се видя кекава и дълга, та само махна с ръка и си млъкна. Те продължиха така да приказват, виното скоро заля скритата мъка, той се повлече по техните думи и старият, вечният, жив сън за асфалта отново изплува.

Работеше по шосетата бай Стойчо от малък. Макадам, калдъръм и паваж — всички кьошенца в България. А от Девети насам — по асфалта. Първо с лопата разстилаше, возеше го с количка, после се изучи и на машината. То беше единственото учение в неговия живот — просто така беше му тръгнало. Между другото, както на целия им Стойчовски род. За дядо си знаеше една песен, в нея се казваше как „Стойчо хайдутин умира в Балкана“ — стари жени от селото можеха и днес да я изпеят. Баща му беше чирак, всички живееха в една плевня. Той все си мълчеше, баща му, ходеше по гората и се връщаше, докато един ден пристигнаха полицаи, взеха го и го биха до умирачка. После — в началото след Девети — потръгна, бащата получи хубава пенсия и Стойчо щеше да спира работа по шосетата, за да се учи. Но, докато се нареди всичко това, как стана така, че баща му пак яде бой до умирачка. След това си отиде човечецът по реда и момчето остана завинаги до лопатата. Макадам, калдъръм и паваж. Асфалт с количка и на машина. Жена в бараката, на село, в бараката. Дете на село, в бараката, на село. Накрая той в бараката, а те на село — това се оказа най-дългият период. Детето трябваше да учи и да живее постоянен живот — така искаше той непременно. Можа да го осигури, защото печелеше. Направи и къща, в която прекарваше с тях зимите. Но летата бяха по-дълги, те почваха от март, за да свършат декември, и той не виждаше своите през това време. Впрочем само ги виждаше, от дъжд на вятър, без да живее при тях. Беше му станало болест това — мисълта да живеят наедно. Особено след четиридесет и петдесет. Ама и това четиридесет-петдесет как се изтъркаля, ще речеш — една седмица… Иначе беше пълно с големи събития: сватбата на сина, после медала, ето сега и внучето…

— И най-важно — силеше се същият онзи младок на масата, — че през ръцете на бай Стойчо са минали колко ли километра асфалт. Казах ви и тогава, когато получи медала, това е най-важното от всичко.

— Стига бе — сръфа го друг, — я остави тия приказки за някое събрание и си пий сега виното като човек. Най-важно от всичко е, че бай Стойчо си има внуче! Това е най-важно!

— И че то се казва Стойчо!

— И е три килограма и сто и петдесет грама!

— Айде наздраве!

— Да бъде як малкият Стойчо, работлив и добър като дяда си. Наздраве на всички!

— Я дай още една кана, бе! Тя пък да бъде от мене!

Кръчмарят носеше каните, кротко усмихнат (той имаше по-хубава къща от всички и неговите си бяха при него), носеше и мезета; вечерта в чест на новороденото много добре се разгаряше. Мъжете, изпод чиито гьонени ръце оставаха гладките пътища на България, пиеха бавно, мислеха и за това, и за всичко, те имаха друго голямо богатство — несравнимо с това на кръчмаря.

Те имаха живия, истински сън на асфалта, по който летеше животът сега — техният собствен асфалт, от ръцете им, — гледаха вечер, преди да заспят, през прозорчето на бараката как ярките снопове от лъчи бягаха, бели, червени и жълти, като слънца и звезди, и луни, носеха някъде някого, бързо и удобно, закарваха свои при своите, побеждаваха дългия път до една селска къщурка, до проблесналите от мрака очи на жената, до люлката на едно мъничко внуче; слушаха дълго мъжете в бараката онази песен на колелета; веднъж иначе мълчаливият бай Стойчо беше прошепнал в тъмното на съседа си:

„Как вият, а? Пътят е станал добър.“

„Съскат“ — каза подир малко другият.

Те помълчаха, послушаха — сияния от лъчите шарваха по тавана.

„Тътнат“ — обади се трети, който не беше заспал като тях.

„Отдалеч вият, после съскат край теб и като заминат, вече тътнат“ — определи бай Стойчо и сам се зарадва на определението си.

То беше така, както го каза. И заедно със светлините им в нощта го караше да разбира, че не е бил тука напразно. Че е оставил с труда си нещо прекрасно. Че даже тъй неусетно да мине животът — ето ги петдесет, — човек може и да си отиде достойно.

— А бе, бай Стойчо — каза един, — аз ако съм, значи, няма да мога да се стърпя! Ставам и тръгвам, внук е това, име е, ще знаеш, че няма да се стърпя, ама никак!

— Колко му е — сви устни друг. — Два часа по влака.

— Влак, ама влакът замина — каза младокът, който погледна часовника на ръката си. — Преди е-хе-е… двайсет минути.

Стойчо нищо не обясни, бригадирът и другите старши от машинистите сами знаеха всичко. Обектът се бърза, много важен, участъкът спираше цяла артерия. Сутринта щяха да дойдат разни началници, всичко отрано трябваше да е в хода. Премиалните бяха в опасност — за всички, срокове и планове се спасяваха тук с часове.

— Тръгвам, та ако ще… не знам какво да стане! — клатеше онзи глава. — Ако ще, значи… каквото ще бе, аз при това положение ставам и тръгвам!

Стойчо си спомни сина си — тогава, в цедилката, преди двайсет и седем години — едно розово, сгърчено нещо с очи, нос и уста, с толкова смешни ушета, а и онези червени фъстъчета, които щяха да стават по-късно пръсти на мъж и ръце…

— Добре де — покашля се той, — като е заминал влакът как ще тръгнеш? Човекът ти каза, колко е сега?… Ей го на, влакът си е заминал отдавна. Къде вече да тръгваш?

— Я! Много важно, че влакът заминал. Не мога ли да изляза на шосето и да спра някоя кола. Колко народ тъй си пътува.

— Дигнеш ръка и някой те взема.

— Да бе, то стана мода сега, разни момчета, нали ги гледаме, тъй си обикалят света. От различни държави.

Новият дядо мълча дълго, после изля една пълна чаша в гърлото си, огледа ги един по един и се усмихна.

— Стойчо — каза другият старши от машината, — ти си помисли пак… Ако таквоз, да речем, аз мога да оставя Гецата, докато… Няма да скръстим ръце де, ако ти пък речеш да такова…

— Оставете го бе! Човекът се мъчи без това, ни насам, ни нататък, вие фитили му пускате! Внучето си е внуче, то сега е в родилното… Да се дигне Стойчо, на майната си, да му го покажат през прозореца и толкоз. Защо? Няма файда Стойчо от такива… разходки. Нашият живот си е тук, на обекта!

Гласът му беше убедителен и човекът сериозен. Около масата се установи дълго мълчание, в което двама премляснаха, а онзи повтори: „Внучето си е внуче, нашият живот си е тук, на обекта“. Мълчанието остана, докато думите на бай Стойчо не прогърмяха като закана, съвсем неочаквани за благия му характер:

— Да таквоз и живота му аз! И файдата…

Той стана, обърна пак чашата прав и пое.

Кръчмарят го погледна и нищо не каза — от Стойчо по-точен и по-честен клиент много рядко се срещаше. А Стойчо сякаш го видя с гърба си, обърна се от вратата, остави две десетолевки на масата и олюлявайки се, излезе.

Така стигна в нощта до шосето — като повтаряше откритието си за живота, препъваше се и падаше.

Последния път си удари главата в асфалта — канавката излъга крака му. Заболя го, потече му кръв, усети, че нещо му прилошава.

Все пак той беше тук, на асфалта, по който вървяха колите — вече оставаше лесното.

Мина една, но хората вътре, изглежда, не го забелязаха. Нищо, ще мине друга, не всеки иска да спре, тъкмо и той малко да се съвземе.

„Напил съм се здраво — помисли, — ударих се лошо, ама какво… Ей сега вятърът ще ме издуха.“

Минаха други коли, в двете посоки, никой не спря да го види.

„Трябва да им махам аз, иначе хората…“

Той се надигна, подпря се на лакът и когато далеч от завоя излизаха светлини, с другата си ръка дълго им махаше.

— Спрете бе! — изрева по едно време, когато повече от десетина коли минаха и заминаха. — Вашата мама, спирайте, като ви викам, аз съм го правил тоя асфалт!

Стойчо падна на гръб, още веднъж си удари главата, престана да псува и се разплака.

— Спри бе, момче, (виждаше някакъв въображаем)… спри да ме вземеш. Спри да ти кажа къде отивам, а ти пак не ме взимай.

Колите минаваха, молбите се сменяха със закани, накрая човекът извика колкото може високо:

— Е-е-е-е-й! Който спре да ме вземе, давам му всичките пътища, дето съм правил! И земята им от двете страни, защото вие (имаше предвид отминаващите) не я заслужавате-е-е!

След още едно падане назад вече не му се викаше. Не му се и молеше. Не му се говореше с никого и за нищо. Тогава се чуха спирачки, някаква кола спря и двама души се наведоха над него.

— Бъръ-бър? — каза единият.

— Бъръ-бъръ-бъръ — каза другият.

Стойчо надигна глава от асфалта, той искаше да ги види, но светлината на дългите фарове ослепи в този момент очите му. Уплаши се лудо, че така глупаво беше им врекъл асфалта си и земята от двете страни, замахна да ги очисти от пътя — след целия напън излезе само едно глухо стенание и едно претъркулване по корем. Усети в устата си пясък, изпсува и ги попита какви са. Онези избъбриха нещо отново. Той страшно се силеше да узнае техния език и народност, но умората и виното, и студът през годините бяха се трупали много, натискаха го сега върху асфалта — докато се отпусна и заспа.

Спеше така Стойчо върху асфалта, по очи, с длани нагоре, и ярките снопове от лъчи бягаха покрай него бели, червени и жълти. Като слънца и луни, и звезди. И онази виеща, съскаща, тътнеща песен на колелетата, която — казваха — беше украсила живота му.