Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Дончо Цончев. Звезден прах

ИК „Партиздат“, София, 1981

Рецензент: Камен Калчев

Редактор: Стефан Поптонев

Художник: Веселин Павлов

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Сашо Георгиев

Коректор: Надя Въргулева

История

  1. — Добавяне

Веднъж попаднах в Будапеща. Бяхме уж някаква група, но не знам какво стана и полека-лека се изпозагубихме. Тоя се зазяпа тук, оня — там, и по едно време гледам всеки запрашил, където си иска.

Кои по двама, кои по трима, а аз и още четирима гяволи съвсем така — единично. Ударихме си по едно око и се разбрахме: довечера към осем — пред хотела.

Мотаех се сам из големия град, обикалях нагоре-надолу и си подсвирквах. Плюх в Дунава от един висок мост и в началото ми беше много весело. Казвам в началото, защото после започнах да зяпам разните му витрини и се сетих за поръчките на жена ми, и настроението ми бърже отиде на кино. Жената беше ми написала един списък от двадесет и седем задължителни точки, които непременно трябваше да изпълня. А какво да купувам извън нейния списък, тя оставяла изцяло на мен. Без да знам кое колко тук струва — като си правя сметката, че горе-долу цените са както у нас, за задължителния списък на жена ми трябваха осемстотин форинта. А аз имах всичко седемдесет…

И аз се мотаех така нагоре-надолу (знаех как ще си говорим после с жената), и се чудех как да похарча тези пари, когато едното ми око попадна на думичката България.

Не знам какво изпитвате вие, когато сте някъде по чужбина и пред окото ви се мерне думата България, но аз се спрях пред този афиш, запалих си една цигарка и някак си отвътре ми дойде страхотен кеф. Помислих си, че на унгарците тази дума България сигурно им звучи точно така, както и на нас в София ни звучи думичката Унгария. Тоест, става дума за чужбина. В такъв случай значи и ние сме една чужбина, само че там, в София, не ни идва наум. Хубава и привлекателна чужбина — видях как унгарците се натискат да пътуват към София и към Варна, нареждат се пред техния „Балкантурист“ на дълги опашки и са много радостни, че работата се урежда бързо.

Както и да е, пушех си цигарата пред афиша и започнах бавно да го чета. От унгарски разбирам само серетем и йонаподкивано (не знам как точно се пише), а също така иген и минде, които значат добре и сега. Като поискам нещо в хотела (с мимики и с движения на ръцете), там ми кимат и ми викат: „Иген, минде“. Да, сега — това искат да кажат, някой ми беше обяснявал. А веднъж в метрото ми поискаха билет — човекът беше контрольор или нещо такова — и аз, преди да му подам билета си, викам: „Иген, минде“. Той не се учуди никак.

После се оказа, че човекът ме е питал колко е часът, а не ми е искал никакъв билет, но това няма значение. Въобще унгарският език изглежда доста особен, даже май и телефон не си е телефон както в целия свят, например висондлаташро или нещо такова.

Чета афиша бавно буква по буква (по картинката разбирам, че се рекламира боксов мач) и стигам до едно име, което много добре знам. Имената са наредени в колонки — десет под България и десет под Унгария — от двете страни на картината. Третото на нашата колонка е Иван Цветков — тоест този Ванчо Вафлата, за когото съм почнал да ви разказвам.

С него служихме заедно трудоваци. Аз бях от старата служба, когато той дойде „заек“. Не знам какво ми влезе в окото — беше един свит, уплашен и дребен — започнах да си правя майтап с него. Карах го да ми лъска обувките, пращах го на лавката за лимонада, вечер го разигравах с „мирно, свободно“ и го обучавах да скача в леглото си като истински заек. Той спеше на „втория етаж“ — леглата ни бяха такива и аз исках от него, както е долу в положение „мирно“, с едно докосване и скок да се намери на леглото си. Другите се смееха много и аз обичах да ги забавлявам. Дребничкият Ванчо не можеше и да помисли за саморазправа (без сега да се изфуквам, аз бях сто кила и тъй нататък), а и като всеки заек, нов и подплашен, той не смееше да се оплаче на когото трябва. По едно време ми хрумна да го глобявам. Когато нещо сбъркаше (задачите му бяха все едни такива невъзможни), карах го да ми купува една вафла. За всяка грешка — вафла. Имало е дни, когато Ванчо ми е носил по шест вафли и ние с другите „кокали“ сме ги яли много весело. Така му излезе това име — Ванчо Вафлата — и то си му остана докрая.

После аз се уволних и не знам какво е станало с него, но неотдавна чух, че Ванчо бил боксьор. Беше ми много смешно и чудно, но след време някой отново ми каза, че го гледал да се бие на ринга. Бил направо много добър — спечелил си мача с нокаут. После сам аз прочетох във вестника и ето сега същото това име беше пред мене в състава на българския отбор за мача срещу унгарците.

Щуротиите в казармата се забравят (нали има един лаф, че само хубавите спомени си оставали), този Ванчо всъщност ми е приятел. Трябваше да разбера къде е този мач и веднага да ида — по датата видях (тя беше с цифри), че става дума за днес.

Спрях първия човек, за когото сметнах, че може да знае тези неща, показах му афиша и разперих ръце въпросително. Той кимна (макар и без да каже „иген, минде“), после ми даде знак да го следвам. След пет минути бяхме пред залата. Човекът ми посочи гишето на касата, усмихна ми се любезно и си замина. Наредих се на опашката, взех си билет съвсем близо до ринга и продължих да се разхождам наоколо. Будапеща е много красив град, има разни паркове и острови, и тези хубави мостове по Дунава, а като прибавите и това, че жените тук по правило са прекрасни (много добре си личи), човек може да се разхожда с години. Не усетих как стана време за мача, наредих се в народа и влязох.

Залата беше голяма и хубава, цялата препълнена с публика. На ринга се качи първата двойка — някой си Тот Будай в синия ъгъл и нашият Панайот не знам кой си, в червения. Казаха за двамата по няколко думи (Панайот беше май Филев или нещо такова — иди го разбери на унгарски), после съдията плесна с ръце и ги повика в средата на ринга. — Така и така, умната! — наставляваше ги той авторитетно, доколкото разбирам от мимики, а те му кимаха любезно (да, другарю съдия, моля ви се, бъдете спокоен), потропваха с крака, като че ли ги стягаха обувките и май изобщо не го слушаха. После той ги прати по ъглите, гонгът удари и ето — първият рунд почна.

Тоя Тот Будай направо уби нашия Филев. В началото започна уж кротко, танцуваше и подскачаше елегантно, а след това — какво му стана не знам — изведнъж страхотно се разбесня! Във втория рунд Филев (може би Милев — и досега не съм сигурен) два пъти падна нокдаун, а в третия Тот въобще го размаза на ринга. Съдията прекрати срещата преди края — победител с явно превъзходство: Тот Будай.

Едно на нула за Унгария. За следващата среща нашият пак беше в червения ъгъл и в началото пак всичко вървеше добре, но още към средата на първия рунд на публиката стана съвсем ясно какво ще се случи след малко. И то наистина се случи — хайде, две на нула за унгарците.

Публиката викаше и ръкопляскаше в залата и изобщо беше много доволна от резултата, когато между „егеш-мегеш“ и не знам още какво по високоговорителите аз чух именцето на нашия Ванчо. Майчице, викам, по-добре да не бях идвал! Изведнъж ми стана жал за него, особено като го мярнах по стъпалата на ринга… Беше си съвсем същият, какъвто го знам от казармата. Само лицето му беше по-друго — някак си съсредоточено и изпито.

Унгарците викаха още по-силно и започнаха да скандират: „Дьо-рош! Дьо-рош! Дьо-рош!“ А този техен Дьорош се оказа атлет и красавец. Щом се качи на ринга — в един червен халат, — към него захвърчаха букети. Той се поклони на всички страни — бавно, с голям и тежък салтанат, след това се хвана за въжетата в синия ъгъл и енергично клекна два пъти.

В онзи проклет и нещастен червен ъгъл Ванчо чакаше тихо. Треньорът му приказваше, той гледаше ръкавиците и краката си. На никого не пожелавам това, което в този миг изпитвах към него…

Гонг, първи рунд. Дьорош заема средата на ринга и гъвкав като пантера спокойно започва играта. От време на време той хвърля бърз и тежък удар, Ванчо уплашено отскача встрани. Мисля си какви работи стават в България и страшно много ме е яд. Ето сега Ванчо Вафлата дошъл тук — вие вече го знаете кой е — да защищава националната чест. Как ги правят тия работи не знам, но вече люто псувам и се проклинам, че въобще дойдох на този мач. Позора на Иван Цветков ще изтърпя (свикнал съм да му гледам сеира), но зарад тази дума „България“ ми е страшно неприятно да гледам.

Един удар намира челюстта на Цветков и коленете му за миг се огъват.

— Дьо-рош! Дьо-рош! Дьо-рош!…

Красивият и ловък унгарски боксьор възнамерява да зарадва многото си поклонници с нещо ефектно. Той напада яростно, ръкавиците му описват големи дъги. Моят Ванчо се крие, отбягва, използва тласъка на въжетата за хитри отскоци встрани. Разбира се, опитва се от време на време и да контрира. Ако издържи така и трите рунда, резилът няма да е много голям. Не по-голям от този на първите двама.

Гонг. Дьорош отива в синия ъгъл и сяда. Публиката му ръкопляска. Треньорът го пръска с вода, секундантът му вее на лицето с една хавлиена кърпа. В червения ъгъл Иван Цветков остава прав, с гръб към своя противник. На него също му лисват вода, а после внимателно го избърсват.

Втори рунд. Атаките на Дьорош продължават, Ванчо изглежда малко им свикна — всъщност този негов танц по ринга не е съвсем лош. Един от късите му контриращи удари някак намира Дьорош много добре и в публиката избухва едно: „Ааааа!“ Изглежда този удар и те не са го очаквали. Нова атака на Дьорош е спряна по същия начин, веднага след което Цветков сам прави рязка атака.

„Аааааааа!“

Не знам какво да мисля. Вторият рунд свършва, публиката гъмжи като кошер. Срещата е станала особено интересна. Имам лудо, неудържимо желание да извикам: „Ванчо, дръж се мъжката, Ванчо! Дръж колкото можеш, братле, моля ти се от цялото си сърце!“ И всъщност нищо не ми пречи да му извикам, но първо не искам да го безпокоя в тази фатална минута, и второ, не знам все пак… какво ли той мисли за мене… Представям си, че Ванчо някак си би спечелил по точки (глупави фантазии, знам) — сладка надежда ме грее отвътре.

Започва третият последен рунд. Сърцето ми бие, та ще се пукне. След окуражителните викове за Дьорош се чуват няколко солови гласове на български: „Хайде, Ванка! Цвет-ков! Цвет-ков!“ И аз изревах заедно с тях и се приготвих за решителния край на тази паметна битка.

При първата атака на Дьорош — още веднага след гонга — нашият боксьор някак си съвсем автоматично блокира удара с ръкавица и провря светкавична контра. Тя беше много ефектна, носът на Дьорош се разкървави. Тогава той съвсем се разгневи: видях го как тръгна напред, за да покаже всичко, на каквото е способен.

Ванчо пак отскачаше. Той правеше това бързо и кратко — просто само трепваше като сянка. Веднага десният му прав удар излиташе напред, подобно на шпага и намираше лицето на Дьорош. При един от тези почти невидими удари унгарецът се олюля и седна на ринга. Съдията му отброи нокдаун, публиката изхълца. Някои започнаха да свиркат.

Дьорош се окопити и стана, боят продължи драматично. Ударите се разменяха тежко и злобно. Впрочем страшните дълги крошета на Дьорош попадаха най-често в ръкавиците на Цветков или пък прелетяваха над главата му, докато резките и къси прави на нашия все по-често се забождаха където трябва. Точно този миг не мога да ви опиша, защото сам не го видях добре: Ванчо беше притиснат от унгареца в ъгъла, но най-внезапно не той, а сам Дьорош отново се строполи. Този път той падна напред — на коленете и на ръцете си, нагъна се като разхлабен дървен метър и осемте секунди на съдията не му стигнаха, за да стане…

Е, това е май цялата работа. Иван Цветков спечели с нокаут. Съдията му вдигна ръката и познавачите на тази игра започнаха силно да ръкопляскат. В момента, когато чух унгарците да викат: „Браво, Цветков!“ и да му хвърлят на ринга цветя, и гърлото, и коленете ми трепереха от горда радост. Въобще нищо не мога да ви опиша за този момент. Исках да извикам на цялата публика: „Ето, това беше България! Видяхте я добре всички, нали?“

Ванчо помогна на Дьорош да си отиде до ъгъла, ръкува се там с неговия треньор и със секундантите, а после — от средата на ринга — скромно се поклони. Всичко това той вършеше съвсем съсредоточено, сякаш досега беше почивал; обърна се да му наметнат хавлията и спокойно слезе от ринга.

Публиката се влюби в този човек. Ръкоплясканията се усилиха още и отново се чу: „Цветков! Цветков!“ Когато той отиваше към съблекалнята, все още прегръщан и целуван от другите българи, аз скочих от своето място и извиках много силно:

— Ванчо-о!

Бях на пет крачки от него, той се обърна и ме видя. В това време някакво унгарско момиче притича към него с букет. Иван Цветков пое цветята (момичето го целуна), махна на публиката с ръка и се скри в съблекалнята.

За това исках да ви разкажа — как този човек дори не ми кимна. Как мина край мен в пълния си триумф и не ми каза поне едно здрасти. Разбира се, аз бих могъл да го изпсувам (правил съм го толкова пъти) и бързо да забравя това. Но точно в този миг почувствувах, че край мен минава не Иван Цветков, а тъкмо тази България, на която унгарците с уважение ръкопляскаха и която тъй гордо трепереше в мен.

И тази България мина край мен и въобще не ме забеляза. Още по-лошото — тя ме забеляза, позна ме и си отмина. Като че искаше да ми каже: ти изяде своето достойнство на вафли.

Какво да ви разказвам повече? Боксовият мач завърши наравно — пет на пет, а вечерта аз се напих много и тъй се отървах от парите, с които не знаех какво да купувам. Накрая мога да ви съобщя, че телефон, изглежда, и на унгарски си е телефон, защото висондлаташро значи довиждане — сега ми дойде наум.

Впрочем:

висондлаташро.

А когато ви попадне — изобщо в живота — някой нов, подплашен „заек“ и вие мислите, че сте голяма хала, не ви съветвам да го оскърбявате и много-много да му се репчите. Може би ще дойде такъв ден, когато неговата слабост ще извърши тъй блестящо онова, пред което вашата сила е просто едно нищо.

И тогаз в сърцето ви ще има сълзи.

Край