Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Дончо Цончев. Звезден прах

ИК „Партиздат“, София, 1981

Рецензент: Камен Калчев

Редактор: Стефан Поптонев

Художник: Веселин Павлов

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Сашо Георгиев

Коректор: Надя Въргулева

История

  1. — Добавяне

Той се казваше Дончо Стефанов Дончев и когато ние разбрахме това, аз едва не извиках от радост. Много лесно е да се сетите, че за редника Дончо Стефанов Цончев (моя милост) почти пълното съвпадение на имената с ротния командир никак не е неприятно. Само едно „Ц“ ни разделяше. Вече усещах как се сприятеляваме, още когато той прие ротата, огледа ни един по един и поговорихме за най-общи неща.

— Само с едно „Ц“ значи се разминаваме, а? — каза той, като се спря пред мен.

— И малко нещо в чина, другарю капитан — усмихнах се аз.

— То не е толкова важно, колкото буквата — рече капитанът. — То е временно, преодолимо е. Ти можеш да станеш и капитан, и майор. Но буквата ще си остане различна завинаги.

Свих рамене, той продължи още малко да гледа в очите ми и после отмина.

На другия ден ме натика в ареста. (Няма смисъл да обяснявам причините, тъй като това ще се повтаря много пъти — с мен и с основните ми приятели в казармата — и разказът ми ще се превърне в дълга и монотонна повест, подобна на мемоарите на някой рецидивист.) Като излязох, предложи ми да се поборим. Първо попита:

— Ти си боксьорът на ротата, нали?

Аз погледнах скромно в краката си.

— Той е — каза Пешо, — само че не може да се каже „на ротата“. Човекът е национален състезател, другарю капитан.

— А ти какъв си му? — рече ротният, като си изви главата към Пешо съвсем бавно и необещаващо.

— Приятел съм му, другарю капитан — отсече Пешо.

— Тогава довечера, след като се срещна с него, ще те изтъркалям набързо и тебе.

Тонът на този човек беше напълно неясен — още от самото начало. Не можеш да разбереш: шегува ли се или говори напълно сериозно.

Вечерта дойде и наистина ми предложи да се борим.

— Ставаше дума за бокс — измънках аз и вече бях притеснен, без да мога да кажа защо.

— Различавам двата вида спорт — каза капитанът. — Аз ти предлагам най-обикновена селска борба. Защото това мога.

Навих се. Нямаше как. Като се съблякохме по гащета и започнахме, опитах се да бъда умен. Мек така, но не съвсем — да не вземе пък да се обиди. Въобще той трябваше да разбере, че съм готино момче и тъй нататък. Обаче излезе як и налита. Бързо-бързо работата стана сериозна. Забравих да ви кажа в началото: аз мога да лежа в карцера до безкрайност или да бачкам на кариера, но не мога да си простя, ако загубя игра. Все едно каква. Щом съм се гепил веднъж, трябва да я спечеля. Когато усетих, че става дума за доста пъргаво и много жилаво тяло, взех да го давам с все сила. И с хитрости, разбира се. Но и капитанът не беше глупав, та се счепкахме на едната злоба и инат — кой колкото има. Ония се развикаха, гяволите. „Дръж се сега, адаш!“ — вика ми той по едно време, задъхан и зъл. Някак си го туширах най-сетне, обаче пулсът ми беше станал сто и шейсет удара в минута. Аз с толкова слизам от ринга на републиканското, та го знам наизуст и без хронометъра.

Капитанът ми подаде ръка и ме тупна по рамото.

— Извинявайте — казах — обаче…

— Глупости говориш — каза той. — Какво значи „извинявайте“, когато човек се бори?

Десетина минути по-късно (през което време той ме хвалеше и ми се радваше искрено) Пешо се излъга да се побори с него. Почти веднага ротният му залепи плещите на одеялата, които бяхме разстлали.

— Някой друг? — рече капитанът.

Нямаше кандидати и играта за този ден свърши.

Много приятелски си приказвахме по-после, той все ме хвалеше и въобще всички сметнахме, че моят въпрос със службата е уреден. Адаши с капитана, борби — аз по-силен от него („бий врага, да те уважава“) и тъй нататък.

Точно два дена по-късно бяхме в ареста: Гената, Пешо и аз. (Между другото това е основната група арестанти още отпреди да дойде новият ротен, като към нея могат да се прибавят във вид на първи резерви: Динчев, Слона и Мазгата.) Въобще живеехме си тогава в казармата. Но не ни пукаше особено. Може би само в началото. После се сетихме, че времето работи за нас. Велика мисъл! Изпълва те веднага с непукизъм. Какво толкова ще ти направят? Ти все пак ще излезеш — всеки час и всеки миг те приближава към това. А те ще останат. Въобще. До пенсия. Никаква омраза — съжаление трябва да се изпитва към тях.

Ах, времето работи за нас. Дреме ми, че съм в ареста. Дреме му и на Пешо, и на Динчев — на цялата изпитана група. „Лошите момчета“ имам предвид — така ни наричаше предният командир. Той беше симпатяга. Ама мек. И лошо се случи с него, като попадна на нас. Мисля, че затова го преместиха. „Какви лоши момчета, бе! — вика му веднъж Гената. — Ние сме гадове. Това е!“ Пет дена лежа за тия девет думи. Обаче пак излезе ухилен.

С Дончо Стефанов Дончев не можеше да се разговаря така. Някак си не ти идва желание да започнеш тъй с него. Първо, той нямаше червени бузи. Второ, гласът му беше чисто нормален, на мъж. Трето (много важно!), беше от непукистите, като нас. Иначе шегаджия. Направо приятел. До момента, в който мъничко си я оплескал. Тогава, виж, лошо. Той тия думи прошка, милост, забрава май че не ги знаеше изобщо. Лош човек. И става зъл за нула време — аз го бях забелязал още когато се борихме.

Както и да е, две седмици по-късно в ареста сме цялата група. За трети път — само в два месеца. „Времето работи за нас“ — повтаряме си и всичко беше о’кей. Мислехме си. Говорехме си (наум) с когото искаме и каквото си искаме. Не сме в дисциплинарната, където „О, миг спри!“ — както е казал поетът. Което — там — наистина е за оплакване. Виж, там времето не работи за тебе. В известен смисъл ти даже работиш за него — за вечното време въобще, от което толкова малка частица живееш… „Брак бу моабет“ — както би казал Карата, от когото там именно научих турски език. А аз бих казал: „Гечмиш ола, защо да се натъжаваме излишно?“

Тече наказанието, текат нашите мисли. Ето мотоциклета. И аз върху него. Страхотна каска и кожено яке — нали гледате италианските филми? Отзад мадамата — такава, каквато въобще не сте виждали. Държи ме през кръста. Вика ми нещо в ухото и се смее. Поличката й се обърнала от вятъра — как ли я виждат зяпачите отстрани? Ръмжи моторът и пее. Стотак. Стиска ме тя — шубето работи в завоите. Бърза да спрем. И аз, щото. На една полянка, майчице…

Ето, тече и времето. Гледано оттук — нека. Панта рей, въобще — нали така беше казал мъдрецът.

И съвсем като на шега протече стената на язовира. Не знам защо. Не се разбра и после. Сигурно лошо са я строили. А може би силата на такива неща като Водата, Земята, Космическите неясности (за нас) са толкова големи, че ние не можем дори да ги предположим реално.

Настана страшна суматоха — почти не помня как се озовахме на мястото. Нашата рота беше пристигнала първа, капитан Дончо Стефанов Дончев ревеше в нощта като ранено животно. Бях без колана, Пешо и Слона бяха до мене. Мъкнехме сандъците, в които въобще не знаехме какво има, после една барака трябваше да се демонтира. В тъмното. Без никакви инструменти — само с два лоста и една кирка без дръжка, захвърлена от строителите. Водата бучеше ужасно и май беше наблизо. Иди разбери в тъмницата как и кога ще те поеме вълната. Още докато си мислех това, Динчев извика ужасно: „Бягайте, другарю капитан! Бягайте!“

Все помня: водата беше вече до кръста ми, една овца измъца наблизо и ме блъсна. После още две овце, още една — не помня и сега колко. Егрекът беше отнесен — много по-късно казаха, че двеста осемдесет и четири животни бяха загинали тази нощ, отнесени от водата.

Гледай как думите нищо не значат понякога. „Вода“ например. Каква вода? Колко? Кога и къде? Водата в морето, под скутера ли? Или онази в манерката, на учение? Вода в коляното. В книгите. В мозъка ми и днес, когато си спомням ръката му: страхотно по-силна, отколкото когато се борихме, кална, окървавена. Докоснах я и я изпуснах. Аз — шампионът. Глупакът. Нещастникът. Толкова дълго лъганият от журналистите, че съм особено сръчен и як. Кога — сръчен и як? На ринга. Защо? За ръкопляскания и за отпуска. За някое турне в чужбина. За самочувствието, когато поемам към несъществуващия мотоциклет и още по-несъществуващия смях на момичето зад гърба ми.

Изпуснах ръката на капитан Дончо Стефанов Дончев, хванах се за някаква дървена рамка и нататък не помня.

В болницата един от лекарите ми каза усмихнато: „Времето работи за тебе, момче. Няма нищо страшно, лежи и не мърдай.“

Мразя го и досега — този човек с бяла престилка, който всъщност се бе грижил за мене. Защото от него научих, че Слона ще бъде уволнен веднага, след като мине лечението. Че Пешо няма лява ръка вече, а Мазгата „временно говори несвързано“. И все най-хубавите думи за най-лошите момчета от ротата.

И че полковник Дончо Стефанов Дончев вече не е между живите.

Защо? Как така? Глупости! Той ми шибна една инжекция, да не пискам.

Вярно, че глупости. Двайсет години са минали оттогава и моят адаш расте все по-жив в паметта ми. Все по-важен, необходим, неописуем… Ето го — моят ротен командир — толкова близо до мене. Ръцете му и ръцете ми са оплетени. Дишането му усещам. Силният, мъжкият пламък в очите му святка и се блъска чак вътре в очите ми. Тръшкам го върху одеялото в помещението, той мене ме тръшка. И пак, и още. Подарявам му буквата „Ц“, която единствено (освен смъртта) ни разделя. Момичето и мотоциклета му подарявам, и всички разкошни неща под слънцето.

А той полека обръща главата си и ме гледа. Пита ме нещо, но аз не долавям добре. Не го разбирам.

Но всяка година, когато ние, лошите момчета от ротата, отиваме да оставим по едно цвете на гроба му, а след това до сутринта не се разделяме, очите на капитана се изпълват с най-простите, най-важните истини за живота — нещата, мъжете и смисъла да съществуваш изобщо — той ни оглежда подробно, един по един и гласът му все по-високо се чува.

И ние млъкваме пред новия изгрев като под най-важна и свята команда — за да запомним това.

И времето работи за него.

Край