Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Дончо Цончев. Звезден прах

ИК „Партиздат“, София, 1981

Рецензент: Камен Калчев

Редактор: Стефан Поптонев

Художник: Веселин Павлов

Художествен редактор: Тотю Данов

Технически редактор: Сашо Георгиев

Коректор: Надя Въргулева

История

  1. — Добавяне

Лицето на големия санаториум беше огряно от слънцето, прозорците му приличаха на очи — отворени, спящи, намигнали, — сега беше четвъртък следобед, време за свиждане; през гората-градина, неистински чиста, по алеята посетителите пристигаха.

Все тъй със своите карамфили — щеше да мисли той в шест без петнадесет, тогава по-малко чакащ, но повече сам, — все тъй с куража, бонбоните и пакетите, с благите разкази за дребни събития в къщи, разумно преиначени, с целувки, по времето на които се мисли, с неприятното малко съмнение в леката влага на погледа, която съпътствува: „Хайде, в неделя пак ще се видим“, влага, която така трябва да скрият, че непременно да бъде видяна. Пристигат все тъй: с предварителното си собствено удоволствие от визитата, подобно на усещането след изпълнен дълг, а всъщност силен глух вик от жилавото, изродено внуче на онзи страх — нужда — надежда, който е водел душите на недоумрелите, недоумиращи в нас баби към нафора и черковно причастие. Но сега беше едва четири и той още не знаеше, че ще мисли така.

Той сега чакаше.

Прав зад дългия френски прозорец на хола (радостен тайно дори и от себе си), пълен с меката и естествена добрина на човек, който не знае какво после ще мисли.

Гледаше как идат и — скучал толкова време — съдейки по лицата, походките, възрастта, съчиняваше точните диалози, които те щяха да имат със своите близки, затворени тук като него. Избираше си някого, примъкваше се разсеяно и подслушваше онова, което сам мислеше, че ще бъде:

„Здравей, как е сега, ти за три дена си се поправил.“

„Ами то тук е така. Сега съм по-добре, другата седмица може да ме изпишат.“

„Нося ти…“

„Благодаря, хубаво си направила, ама нямаше смисъл. Тук има всичко.“

„Знам, аз понеже такова…“

„Недей нищо, тук има всичко, ако такова, аз ще ти кажа.“

Всичко наистина се повтаряше, често съвсем дума по дума; след това той си избираше друг, трети; на четвъртия или петия път приятното чувство, че е тъй умен и отгатлив, вече беше тревога; какво ти остава от вкуса към нещата, след като толкова много знаеш за тях?

Минаха десет минути, разсея се, започна да прехвърля лицата на посетителите набързо — един мигновен полупоглед, който само установяваше, че това не е тя, че не е някой за него — вече не му се мислеше толкова много за другите.

Целият му живот мина така (на четиридесет може ли вече да казва, че „мина“?) — в мисли за другите. Така дойде и дотук, до големия, слънчев (прекрасен, ако го гледаш от летящата си кола) санаториум, точно така: задъхан по безкрайната хлъзгава стръмнина към вечната оправия на другите; една от ползите на лечението в кой да е санаториум било и това: да разбереш как точно си стигнал дотук и кое, как и кога не е трябвало да направиш.

Когато беше на двадесет, мисленето за другите му доставяше три упоителни удоволствия: първата истинска радост, че не е вече дете; една все по-видима черта между него самия и глупавата, естествена, недоизмита гузност на всеки нормален пубертет; растящото чувство на гордост, че не е отвратителен саможивец. Всичко това правеше израза на лицето му (беше го забелязал) все по-мъжествен, стегнат, в същото време добър.

На двадесет и пет получи първата си оценка. Така се случи, че той видя тази хартия, върху която за него пишеше хубаво, и там на няколко места се повтаряха думите: партия, гражданин, обществото, родината. Тогава тези думи му се разкриха още веднъж, този път много по-ясни; тогава те с удар (не постепенно) дълбоко проникнаха в него. Мислеше за това, ослушваше се внимателно, разбираше, че думите постепенно пак се просмукват навътре; тогава и нощите му миришеха на земя, тухли, бъркана вар и затова на себе си обясняваше: „Думи като цимент, наливат се в теб, засъхват си там, стават на камък — ела после да ме разбираш.“

Стана четири и двадесет, нея я нямаше. Не беше в никоя от колите, не идеше по алеята през гората-градина.

Не е могла да излезе от работа.

Изтървала е рейса.

В последния момент нещо пак е забравила, върнала се е да го вземе.

Различни глупости, с които я защищаваше за пред себе си. А всъщност между него и нея също бяха засъхнали думи, нещо се беше втвърдило, не както в началото — дали не беше вече цяла стена?

По-добре да не мисли сега за това; той на тридесет вече наистина можеше да не мисли тъй дълго за всичко — вършеше си нещата по принципи, наизуст, понякога почти машинално, като един добре разработен мотор, който набира големите обороти. Максималните обороти, свистящото удоволствие от които усети на трийсет и пет, на четирийсет и сигурно тъй щеше да продължи много, ако не беше тази беля.

Ако не беше глупавото малко болтче, което просто се скъса.

Голяма работа, казаха другите, едно болтче! Ще идеш сега в санаториум, там ще те ремонтират и край! Те всъщност или не знаеха какво значи да се повреди едно болтче, когато машината се върти с максимални обороти, или пък просто не вярваха в максималните обороти. А може би нямаха полза да знаят и затова не го знаеха; твърде отдавна беше открил (макар да му се съпротивяваше), че нямат ли никаква полза, те никога (или почти) нищо не правят. Пък може би това тяхно „е, какво толкоз, я не се бой“ те считат за някакъв вид мила заинтересованост.

Идваха другите по алеята, приближаваха своите близки, минутите тъй си изтичаха бързо, нея я нямаше. „Да беше майка ми жива, тук щеше да осъмне“ — стана му топло в гърдите, пипна разсеяно най-горното копче на дрехите си, след това се обърна — вече не искаше и да гледа нататък. Искаше вече наникъде да не гледа и изведнъж видя майка си в нейните дрехи, в своите собствени, вечните, пролетно утро, съвсем рано — бяла мъгла над реката с бохчата по мостчето, малката гара, белите щъркели в бряста — отзад и нагоре по склона белите взривове на сливаците…

Излезе от хола, мина отзад, край сандъците, щайгите, камиона до кухнята; извади скритата половинка цигара и хлътна в гората. Така поне не очакваше никого. Не гледаше към алеята, по която никой не идва за него.

Така поне лъжеше себе си — защото той и сега чакаше, още по-жадно, макар да се силеше да си мисли за друго. И него не можеше; мислеше всъщност така: „И ти като другите беше много усърдна в щастливите дни. Беше чудесна, когато бях весел и здрав, вечно готов за усмивки, за всичко, дори и след леките удари срещу мен; къде си сега, скъпа?“

Хубава дума за близък човек — „скъпа“, разбира се — близък човек винаги скъпо ти струва; късичката цигара свърши съвсем бързо, неестествено и нервиращо бързо, сплеска се, загорча, филтърът стана тъмнокафяв; той тръгна назад неспокойно и бавно — подобно на куче в синджир по телта.

Няма я, брат…

Тя няма въобще и да дойде.

Хайде тогава наистина да си мислим за друго.

Да мислим например за туй: какво самотно нещо е човекът и колко глупава работа е да бъдеш самотен, след като явно животът е толкова кратък — простият, най-истински вид на живота, а не шарената илюзия на гърба му. „Арс лонга, вита бревис“ — така беше, нали — човекът е знаел това много отдавна. Добре, вечно ли е поне твоето най-важно изкуство: да бъдеш човек в своето време? Да бъдеш ласка и юмрук едновременно, знаме и гръб за самари, усмивка и жертва, посока и сигурен тил? Да бъдеш това, което невинаги забелязват, но без което не може? Да бъдеш точката, в която се сплитат лъчите на слънцето в лупа. Горещо е в твоята точка, нали?

„Аз съм директорът! (Удар с юмрук по бюрото.) Да се направи това и това!“

„Аз съм заместникът, пълномощникът и началникът! (Глас на страхливец, очи на хитрец.) Иване, назад; Драгане, напред; Петре, в средата: бегом!“

„Аз пък съм бай ти Иван и Стоян. (Цигарата бавно дими в ъгъла на устата, шапката — килната артистично.) На мен не ми пука от нищо!“

Тъй всички намират някакъв начин, някакво свое успокоение, те винаги знаят как точно да свият рамене в неуспеха („казах им сто пъти!“, „чакай, ама от мен не зависи!“) или — еднакво умело — да си подложат ревера под блясъка на сполуката.

А ти?

Как да се успокояваш, с какво, след като цялостната ти роля е всъщност една грижа? Как да обвиниш другите, след като тъкмо това — всичките „други“, са заедно твоята лична отговорност? А и каква ли е толкова славата на партийния секретар в едно предприятие? Той малко нещо е в сянката на делата — така е сега. В сянката на задачите, нуждите, хората.

Да, хората…

Които са толкова весели и без теб, колкото са били винаги. Които сега са на кина, на мач, в кафенето; наистина — сеща ли се понякога някой, че сега в тия две седмици тук може би ти е тежко?

Нямаше друга цигара (по дяволите лекарските измислици), нямаше о̀ какво да се улови — слезе надолу към хола за посетители, който беше препълнен. От тях имаше и навън, из градината — вървяха край своите близки, говореха и се смееха, наставляваха — вършеха всичко това, което той всъщност цял живот беше вършил; раздаваха щедро собствения кураж.

Застана пак край сандъците, щайгите, камиона и по внезапното и дълбоко изтръпване от сякаш чуждата в неговата глава мисъл: „Мразя ви всички“, разбра как онова, на което бе подарил себе си, има и сянка. Толкова тъмна, колкото то беше светло. Толкова ниска, колкото то беше високо. Тогава повтори невнятната, страшната мисъл: „Мразя ви всичките!“ — непознатият вкус на това го залъгваше, изкушаваше, отдалечаваше го от глупавата, остра тъга и така всъщност спасяваше онова старо, сладко колкото и живота му упование в другите.

Все там стояха очите му — в долния край на алеята („всичко се случва, може да закъснее“), когато разбра, че би трябвало да не я мрази. В последна сметка втвърдените между тях думи бяха се казвали заради другите, тя някак по женски го искаше „цял“, „вън от нещата“, „само за мен“, той никога не успя да й обясни точно как работата, нещата и хората там — всъщност това е то главната част на живота му. Освен което другите с нищо не са длъжни към него извън службата, те имат свои жени и деца, различни близки приятели — на тях пък изобщо няма за какво да се сърди. Яснотата на мисълта му изневери за момент, стана му зле на стомаха, тръгна полека надолу, отмина сандъците, щайгите, камиона, които все още стояха в очите му — даже сега далеч зад гърба му. Избра едно сиво, самотно лице и от него си изпроси цигара. Онзи имаше „Мелник“, даде му две, огън, частица спокойно приятелство, още по-много самотност.

Заряза го бързо; в същия миг, застана след туй жълт на терасата, погледна далеч в ниското и разбра: „По-добре стана така. Никой не ми трябва за нищо. За какво си ми ти или който и да било. Не съм още заритал, ще поседя тук, ще изляза, много неща има пред мене. Върви по дяволите, скъпа, ти или който и да било!“

Плю в една саксия пред себе си, почувствува се стегнат, „клинично спокоен“; при мисълта, че някоя от сестрите ще го види с цигара, изпита удоволствие — обратно на всеки друг път. Кризата въобще мина, направи две стъпки дръзко напред, до ръба на терасата, след това се обърна и тръгна към бялата стая.

Трябваха му още две или три крачки, за да поеме по стъпалата към себе си, да отнесе там, в голямото си, сега по-горчиво познание, сянката и на днешния ден, когато си чу името.

Не позна този глас, обърна се бавно, със страх, и тогава видя всички.

Те разговаряха шумно и едновременно, бяха задъхани от пътеката, другите посетители се обръщаха да ги гледат. Най-отпред беше хлапето от втория цех (веднъж му бе правил бележка за къса пола), точно то беше извикало. Дългите му крака вземаха три стъпала наведнъж, големият му букет, косите, усмивката му се люлееха.

С всяка секунда времето за каквито и да било кризи се свършваше, момичето идваше бързо към него и другите отзад идваха (може би двадесет души), дори не успя нещо да си помисли.

Да си помисли например това, че човек през живота си свети по някакъв начин към другите и един ден — може би тъжен, може би радостен — отразеният лъч непременно се връща към него…

Край