Джек Лондон
Семето на Мак Кой (Един разказ за южната част на тихия океан)

Нагазил с металния си корпус дълбоко във водата, под тежестта на пшеницата в трюмовете си „Пирене“ се движеше едва-едва, така че човекът от малкото кану можа по-лесно да се качи на борда. Когато очите му дойдоха наравно с него и той вече виждаше палубата, стори му се, че различи лек, почти незабележим дим. Това по-скоро приличаше на мираж, на някаква трептяща прозрачна завеса, която изведнъж се разстла пред очите му. Той едва не вдигна ръка да я отмахне, но в същия миг си помисли, че остарява вече и е време да поръча да му донесат очила от Сан Франциско.

Като се прехвърли на борда, той погледна нагоре към високите мачти, после към помпите. Те не работеха. На пръв поглед нищо лошо не бе се случило и човекът се учуди защо корабът бе дал тревожен сигнал. Той се сети за своите щастливи островитяни и си рече: дано не е някаква болест. Навярно корабът бе привършил водата и хранителните припаси. Новодошлият се ръкува с капитана, чието изпито лице и угрижен поглед недвусмислено говореха, че го е сполетяла беда, все едно каква. В същия миг усети лека, неопределена миризма. Напомняше миризмата на изгорял хляб, но малко по-различна.

Човекът се огледа с любопитство. На няколко крачки от него един моряк с изнурено лице закълчищваше палубата. Както бе загледал моряка, видя изпод ръцете му да се издига внезапно тънка струйка дим, която се изви и завъртя нагоре и изчезна. Той вече бе стъпил на палубата. Усети, че под краката му пари — топлината бързо проникваше през загрубялата кожа на босите му нозе. Сега разбра какво нещастие бе сполетяло кораба. Веднага устреми поглед към предната му част, откъдето целият екипаж — все моряци с изнурени лица — го гледаше с нетърпеливо очакване. Погледът на влажните му кафяви очи мина над тях като благословия, облекчи болката им, обгърна ги като плащ на велик покой.

— От колко време гори, капитане? — попита той с глас, толкова нежен и спокоен, че приличаше на гукане на гълъб.

Изпървом капитанът усети как покоят и блаженството на този глас се промъкват и в него; после го завладя съзнанието за всичко, което бе изживял и все още изживяваше, и се почувствува засегнат. С какво право този дрипав бараба с брезентени панталони и памучна риза внушава покой и блаженство — на него и на изстрадалата му и измъчена душа? Капитанът не стигна до този въпрос по пътя на разсъжденията: неосъзнати чувства го караха да негодува.

— От петнадесет дена — отговори той кратко. — Но кой сте вие?

— Казвам се Мак Кой — чу се отговорът, в който звучеше ласка и състрадание.

— Искам да кажа, лоцман ли сте?

Мак Кой предаде благословията на погледа си на високия, широкоплещест мъж с измъчено небръснато лице, който се присъедини към капитана.

— Всички тук сме лоцмани, капитане, аз познавам всяка педя от тези води.

Но капитанът беше нетърпелив.

— На мен ми са нужни представители на властта. Искам да поговоря с тях и да ги порицая.

— В такъв случай можете да поговорите с мене.

Пак този покой, внушаван по невидими пътища, а неговият кораб гори като пещ под краката му! Капитанът вдигна вежди нетърпеливо и нервно и стисна юмрук, като че се готвеше да нанесе удар.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита той.

— Аз съм главният представител на властта — отвърна Мак Кой все с този невъобразимо мек и нежен глас.

Високият, широкоплещест мъж избухна в остър, по-скоро истеричен, отколкото весел смях. И той, и капитанът изгледаха Мак Кой с недоверие и почуда. Не можеха да си представят, че този босоног бараба ще се държи с такова голямо достойнство. Ризата му беше разкопчана, та се виждаха посивелите косми на гърдите му; фланелка не носеше. Вехтата сламена шапка не можеше да скрие невчесаните му сиви коси. До средата на гърдите му се спущаше неподрязана патриархална брада. Във всеки конфекционен магазин той би могъл да се поднови от глава до пети само срещу два шилинга.

— Да имате родствена връзка с Мак Кой от кораба „Баунти“? — попита капитанът.

— Той е мой прадядо.

— О! — възкликна капитанът и се замисли. — Казвам се Дейвънпорт, а този е мистър Кониг, първият ми помощник.

Ръкуваха се.

— А сега да пристъпим към работа. — Капитанът говореше бързо, защото се налагаше да се действува с най-голяма скорост. — Горим вече две седмици. Всеки момент корабът може да се превърне в ад. Затова взех курс към Питкаирн. Искам да го изкарам на бряг или да го потопя в плитчина, та да спася корпуса.

— В такъв случай сте направили грешка, капитане — каза Мак Кой. — Трябваше да гоните Мангарева. Там има удобен бряг и лагуна, чиста като речен вир.

— Но сега сме тук, както виждате — каза първият помощник. — Там е работата, че вече сме тук. И трябва да направим нещо.

Мак Кой поклати любезно глава.

— Тук нищо не можете да направите. Няма пясъчен бряг. Няма дори къде да хвърлите котва.

— Глупости! — каза помощникът. — Глупости! — повтори той високо, докато капитанът му даваше знак да не държи груб език. — Какви ми ги разправяте? Тогава къде държите корабите си, а? Шхуните или платноходките, или каквото имате там? А? Отговорете де!

Мак Кой се усмихваше меко, както и говореше. Усмивката му беше милувка, ласка, която обгръщаше уморения помощник, за да му вдъхне мира и покоя на безметежната душа на Мак Кой.

— Ние нямаме нито шхуни, нито платноходки — отговори той, — а канутата ги изнасяме горе на скалите.

— Трябва да ми покажете как става това — изръмжа помощникът. — А как ходите до другите острови? Кажете ми де!

— Не ходим. Като губернатор на Питкаирн аз отивам от време на време. Когато бях по-млад, пътувах доста — понякога с търговските шхуни, но най-вече с мисионерския бриг. Но бригът го няма вече и ние разчитаме само на случайно минаващи кораби. Случвало се е в годината да минат до шест. Друг път по цяла година и дори повече не минава никакъв кораб. Вашият е първият от седем месеца насам.

— Да не искате да кажете, че… — започна помощникът.

Но капитан Дейвънпорт се намеси:

— Хайде стига. Губим време. Какво трябва да направим, мистър Мак Кой?

Старецът обърна своите кафяви, кротки като на жена очи към брега и капитанът и помощникът проследиха погледа му — той се спря върху самотната скала на Питкаирн, после върху скупчения на носа екипаж, който нетърпеливо чакаше да се вземе някакво решение. Мак Кой не бързаше. Той обмисляше спокойно и бавно, стъпка по стъпка, с увереността на един разум, който никога не е бил обезпокояван или измъчван от живота.

— Вятърът сега е слаб — рече той най-после. — Има силно течение в западна посока.

— Тъкмо това ни накара да тръгнем по посока на вятъра — прекъсна го капитанът, за да не го помислят за неопитен в мореплавателското изкуство.

— Да, тъкмо това ви е накарало да тръгнете по посока на вятъра — продължи Мак Кой. — Добре, но днес не можете да вървите срещу това течение. А дори да успеете, никъде няма бряг. Корабът ви ще бъде безвъзвратно загубен.

Той млъкна, а капитанът и помощникът му се спогледаха отчаяно.

— Но аз ще ви кажа какво можете да направите. Довечера, около полунощ, вятърът ще се усили — виждате ли онези облачета и онова чернило там, отвъд оня нос? Оттам ще задуха, от югоизток, и то здравата. До Мангарева има триста мили. Използувайте попътния вятър. Там ще намерите хубав пристан за кораба си.

Помощникът поклати глава.

— Елате в каютата да хвърлим поглед на картата — каза капитанът.

Мак Кой се задуши от отровния въздух в затворената каюта. Струйки невидими газове щипеха очите му и ги подлютяваха. Подът под босите му нозе беше още по-горещ, почти непоносимо горещ. Тялото му се обливаше в пот. Той се огледа наоколо едва ли не уплашен. Само по някакво чудо каютата още не бе пламнала. Мак Кой изпита чувството, че се намира в някаква огромна пещ, в която горещината всеки миг може да се увеличи страхотно и да го изсуши като стръкче трева.

Когато той вдигна единия си крак и потри нагорещеното ходило о крачола на панталона си, помощникът избухна в неистов гръмогласен смях.

— Преддверието на ада — каза той. — А самият ад е точно отдолу, под краката ви.

— Жега! — възкликна неволно Мак Кой и избърса лицето си с носна кърпа.

— Ето къде е Мангарева — каза капитанът, като се наведе над масата и посочи едно черно петънце сред бялата пустота на картата. — А тук, помежду, има друг остров. Защо да не тръгнем към него?

Мак Кой не гледаше картата.

— Това е остров Кресънт — обади се той. — Островът е безлюден и се подава едва два-три фута над водата. Лагуна има, но няма вход. Не, Мангарева е най-близкото място за вашата цел.

— Нека бъде Мангарева тогава — каза капитан Дейвънпорт и с това прекъсна помощника си, който сърдито възрази. — Извикайте екипажа, мистър Кониг.

Без възражение матросите се помъкнаха уморено по палубата, като се стараеха да бързат. Във всяко тяхно движение личеше изнемога. И готвачът се измъкна от кухнята, за да чуе какво ще се каже, а край него се нареди и юнгата.

Когато капитан Дейвънпорт обясни какво е положението и съобщи, че възнамерява да се отправят към Мангарева, вдигна се невъобразима врява. Над общия гърлен ропот се разнесоха неразбираеми гневни викове, а тук-там отчетливо се чуваше някоя псувня, дума или израз. За миг над целия този шум се извиси някакъв писклив глас, който закрещя на кокни^[1]:

— Луд! Не ни стигат петнайсет дена в тоя пъкъл, ами сега иска пак да тръгнем в открито море с този плаващ ад!

Капитанът не можеше да ги усмири, но Мак Кой като че ги порица и успокои само с благия си вид: ропотът и ругатните замряха и целият екипаж — с изключение на неколцина, които гледаха с тревожни лица капитана — безмълвно отправи прощален поглед към зелените върхове и навъсения бряг на Питкаирн.

Нежен като пролетен зефир, се чу гласът на Мак Кой:

— Капитане, чини ми се, някои казаха, че умират от глад.

— Не е лъжа — отвърна капитанът. — През последните два дена съм изял само един сухар и хапка сьомга. Делим поравно всичко. Виждате ли, когато открихме пожара, незабавно затворихме вратите, за да задушим огъня. И тогава видяхме колко малко храна има в бюфета. Но беше вече късно. Не смеехме да отворим склада. Гладни ли били? Ами че и аз съм гладен като тях.

Той пак заговори на матросите и пак се разнесоха гърлен ропот и ругатни; в изкривените от гняв лица на моряците имаше нещо животинско. Вторият и третият помощник се бяха присъединили към капитана и стояха до него в предния край на юта. Лицата им бяха сковани и безизразни; този бунт на екипажа, изглежда, им бе дотегнал до смърт. Капитан Дейвънпорт погледна въпросително първия си помощник, а той само сви рамене в знак на безпомощност.

— Виждате ли — обърна се капитанът към Мак Кой, — не можем да принудим матросите да оставят този сигурен остров и да излязат в открито море с горящ кораб. Две седмици вече седят в тоя плаващ ковчег. Те са преуморени и прегладнели, до гуша им е дошло. Ще лавираме към Питкаирн.

Но вятърът беше слаб, дъното на „Пирене“ се нуждаеше от почистване, та корабът не можеше да плава срещу силното западно течение. След два часа той бе загубил три мили. Матросите работеха ожесточено, като че ли само със сила можеха да накарат „Пирене“ да върви срещу противодействуващите природни сили. Но неизменно, лавирайки ту вдясно, ту вляво, корабът се отклоняваше на запад. Капитанът крачеше неспокойно напред-назад, като се спираше от време на време да погледне блуждаещите струйки дим и да проследи от коя част на палубата идват. Дърводелецът непрекъснато се мъчеше да установи от кои пролуки излиза димът и когато успяваше, ги закълчищваше здраво.

— Е, какво мислите? — обърна се най-после капитанът към Мак Кой, който с детски интерес и любопитство наблюдаваше дърводелеца.

Мак Кой погледна към брега, който вече се губеше в сгъстяващата се мъгла.

— Мисля, че ще е по-добре да се насочим към Мангарева. С този попътен вятър ще стигнем там утре вечер.

— Ами ако огънят избухне? Това може да стане всеки миг.

— Пригответе лодките. Ако корабът пламне, същият този вятър ще ви помогне да стигнете с лодките до Мангарева.

Капитан Дейвънпорт се замисли за миг и после Мак Кой чу въпроса, който не искаше да чуе, но със сигурност очакваше:

— Аз нямам карта на Мангарева. На голямата карта той е само една точица. Няма да зная къде да потърся входа на лагуната. Бихте ли дошли с мен, за да ви използувам като лоцман?

Лицето на Мак Кой си остана все тъй ведро.

— Разбира се, капитане — отговори той така спокойно и безгрижно, както би приел една покана за обед. — Ще дойда с вас до Мангарева.

Пак повикаха матросите при кърмата и капитанът им съобщи решението от юта.

— Помъчихме се да направим каквото можем, но виждате, че не напредваме. Течението отклонява кораба. Този господин е уважаемият Мак Кой, главен съдия и губернатор на остров Питкаирн. Той ще ни придружи до Мангарева. Както виждате, положението не е толкова опасно. Той не би направил такова предложение, ако то може да му струва живота. Пък и каквито опасности да ни предстоят, щом той по своя собствена воля идва с нас и е готов да се изложи на тях, ние не можем да останем по-назад. Какво ще кажете за Мангарева?

Този път не се вдигна врява. Присъствието на Мак Кой, увереността и спокойствието, които се излъчваха от него, бяха дали своето отражение. Матросите тихичко разговаряха помежду си. Подканяха някого да излезе напред. Те бяха единодушни, че от тяхно име трябва да говори матросът, който говореше кокни, и го изтикаха напред. Тази достойна личност, преизпълнена от съзнанието за геройския подвиг, който щеше да извърши заедно с другарите си, извика със святкащи очи:

— Ще вървим, па да става каквото ще!

Екипажът измърмори, че е съгласен, и се разотиде.

— Един момент — обърна се Мак Кой към капитана, който тъкмо се готвеше да даде заповеди на помощника си. — Първо трябва да отида до брега.

Кониг остана като ударен от гръм и изгледа Мак Кой, сякаш имаше пред себе си умопобъркан.

— Да отидете до брега? — извика капитанът. — Но защо? Това ще ви отнеме три часа с вашето кану.

Мак Кой измери с поглед разстоянието и кимна.

— Да. Сега е шест часът. Не мога да стигна до брега преди девет. Докато събера хората, ще стане десет. Щом се усили вятърът довечера, използувайте го, за да можете да ме вземете утре сутрин.

— Кажете, в името на здравия разум и разсъдък — избухна капитанът, — за какво ви е потрябвало сега да събирате хората си? Не разбирате ли, че моят кораб гори под краката ми?

Мак Кой беше спокоен като море в летен ден и гневът на капитана не предизвика ни най-малко вълнение.

— Да, капитане — изгука той със своя глас на гълъб, — много добре разбирам, че корабът ви гори. Тъкмо затова ще ви придружа до Мангарева. Но трябва да получа позволение да дойда с вас. Такъв е обичаят ни. Не е маловажно нещо губернаторът да напусне острова. Може да пострадат интересите на народа, затова народът има право чрез гласуване да разреши или запрети заминаването ми. Но моят народ ще ми разреши, убеден съм.

— Сигурен ли сте?

— Съвсем сигурен.

— Тогава, щом сте убеден, че ще ви разрешат, защо си правите труда да ги питате? Помислете колко ще се забавим — цяла нощ!

— Такъв е обичаят ни — отговори невъзмутимо Мак Кой. — Освен това аз съм губернатор и трябва да се разпоредя как да се ръководи островът по време на отсъствието ми.

— Но до Мангарева има само двадесет и четири часа път — възрази капитанът. — Дори ако връщането при насрещен вятър ви отнеме шест пъти повече време, пак ще се приберете само след една седмица.

По лицето на Мак Кой се разля широката му добродушна усмивка.

— Край Питкаирн рядко минават кораби, а когато минават, те идват обикновено от Сан Франциско или от нос Хорн. Ще имам голям късмет, ако успея да се прибера след шест месеца. Може да отсъствувам и година, а може да се наложи и да отида до Сан Франциско, за да намеря кораб, който ще ме върне. Веднъж баща ми напусна Питкаирн уж за три месеца, а успя да се върне чак след две години. На всичко отгоре вие нямате храна. Ако се наложи да плавате с лодките и времето се развали, ще минат три дни, преди да достигнете земя. Затова утре заран ще ви докарам две канута храна. Най-добре ще е да донеса сушени банани. Усили ли се вятърът, използувайте го. Колкото повече приближите острова, толкова повече храна ще мога да ви докарам. Довиждане.

Той протегна ръка. Капитанът я пое и никак не му се щеше да я пусне. Държеше се за нея като удавник за спасителен пояс.

— Как мога да съм сигурен, че ще се върнете сутринта? — попита той.

— Точно това е! — възкликна помощникът. — Как можем да сме сигурни, че не гледа да духне, за да спаси собствената си кожа?

Мак Кой нищо не каза. Само ги изгледа благо и кротко и на тях им се стори, че получиха част от неговата неизчерпаема душевна увереност.

Капитанът пусна ръката му, а Мак Кой с един последен поглед, чиято благост обгърна целия екипаж, се прехвърли през борда и се спусна в кануто си.

Вятърът се усили и „Пирене“, макар и с облепено с водорасли и раковини дъно, се отдалечи на шест мили от западното течение. На разсъмване, когато Питкаирн беше на три мили пред тях, капитан Дейвънпорт забеляза две канута да приближават кораба. Мак Кой отново се покатери и скочи през борда на нажежената палуба. След него на кораба бяха стоварени много пакети изсушени банани — всеки пакет увит в сушени листа.

— А сега, капитане — каза Мак Кой, — вдигайте всички платна и жив или мъртъв гонете към Мангарева. Аз, знаете, не съм мореплавател — обясняваше той малко по-късно, застанал отзад до капитана, който гледаше ту към реите, ту през борда и преценяваше скоростта на „Пирене“. — Трябва да откарате кораба до Мангарева. Забележите ли земя, тогава ставам лоцман. С каква скорост се движим според вас?

— Единайсет възла — отговори капитан Дейвънпорт, като хвърли последен поглед към водата, която бягаше край борда.

— Единайсет. Ако запазим тази скорост, утре заран между осем и девет ще зърнем Мангарева. Към десет или най-късно единайсет ще докарам кораба до брега. И тогава — край на всички тревоги.

На капитана му се стори, че този блажен миг е настъпил вече — толкова голяма беше убедителната сила на Мак Кой. Повече от две седмици капитан Дейвънпорт направляваше този горящ кораб, с такива усилия и напрежение, щото му се струваше, че не може да издържи повече.

Вятърът го удари с още по-силен напор в гърба и изсвири в ушите му. Той прецени силата му и веднага погледна през борда.

— Вятърът непрекъснато се усилва — съобщи капитанът. — Сега старото корито прави близо дванайсет възла. Ако поддържа тази скорост, довечера ще свием някои платна.

През целия ден „Пирене“, със своя товар от тлеещ огън, пореше разпененото море. С настъпването на нощта прибраха бомбрамселите и брамселите и корабът продължи да се носи в тъмнината, преследван от рева на големите пенливи вълни. Благоприятният вятър даде резултат — на целия кораб се чувствуваше явно облекчение. През втората полувахта някоя безгрижна душа подхвана песен, а когато удари осем, целият екипаж вече пееше.

Капитан Дейвънпорт нареди да изнесат одеялата му и да ги постелят на покрива на капитанската кабина.

— Забравих вече какво значи сън — обясни той на Мак Кой. — Не мога да издържам повече. Но можете да ме събудите по всяко време, щом решите, че е необходимо.

В три часа сутринта някой го подръпна леко за ръката и той се събуди. Надигна се бързо и премигна срещу небето, все още замаян от тежкия сън. Вятърът пееше в такелажа бойната си песен, а побеснялото море блъскаше „Пирене“. Корабът рязко се накланяше ту на едната, ту на другата страна и водата често-често заливаше горната палуба. Мак Кой крещеше нещо, но капитанът не можеше да го чуе. Тогава Дейвънпорт се пресегна, хвана Мак Кой за рамото и го притегли към себе си така, че собственото му ухо да бъде по-близо до устата на губернатора.

— Часът е три — чу той гласа на Мак Кой, който все още звучеше като гълъбово гукане, но беше страшно приглушен, като че идваше нейде отдалеч. — Изминали сме двеста и петдесет мили. Остров Кресънт е само на трийсет мили от нас, някъде там, право насреща. На него няма фар. Ако продължаваме да се носим напред, ще се разбием и ще отидем по дяволите — и ние, и корабът.

— Какво мислите — да легнем на дрейф ли?

— Да, да легнем на дрейф до разсъмване. Това ще ни забави само четири часа.

И тъй „Пирене“ със своя огнен товар легна на дрейф и поведе борба със зъбатата буря, като отблъскваше и разбиваше налитащите вълни. Това беше черупка, пълна със запалителен материал, а тия буболечки върху нея, на косъм от смъртта, с върховни усилия й помагаха в борбата.

— Съвсем необичайно явление е тази буря — каза Мак Кой на капитана в каютата, дето се бяха приютили. — По правило не би трябвало да има буря по това време на годината. Но напоследък времето въобще е необичайно. Пасатите спряха, а ето че сега духа точно от посоката, от която идват те. — Той посочи с ръка в тъмнината, като че погледът му проникваше стотици мили надалеч. — Ето там, на запад. Нещо страшно се мъти някъде там — ураган или нещо подобно. Имаме късмет, че сме толкова далеч на изток. Тази буря е нищо — добави той. — Не може да трае дълго. Това поне мога да ви кажа.

Призори бурята поутихна. Но зората им разкри нова опасност. Над морето бе легнала мъгла или по-скоро млечна омара, която имаше плътността на мъгла, доколкото пречеше да се вижда, но се стелеше на съвсем тънък слой, защото слънцето проникваше през нея и тя пламтеше от сиянието на лъчите му.

От палубата на „Пирене“ излизаше повече дим, отколкото предния ден, и веселото настроение на командния състав и екипажа изчезна. От готварницата долиташе хленченето на юнгата. Това беше първото му пътуване и сърцето му се свиваше от страх пред смъртта. Капитанът се шляеше нагоре-надолу като привидение, хапеше нервно мустака си и се чумереше, без да може да реши какво да предприеме.

— Какво смятате? — попита Дейвънпорт, спирайки се пред Мак Кой, който закусваше с пържени банани и чаша чай.

Мак Кой изяде последния банан, пресуши чашата и бавно се огледа. Очите му кротко се смееха, когато отговори:

— Как да ви кажа, капитане, горим — не горим, да караме. Палубите няма да издържат безконечно. Тази сутрин са още по-нагорещени. Нямате ли да ми дадете едни обувки? Вече ми става трудно с тия боси крака.

„Пирене“ загреба две големи вълни, докато го обръщаха по посока на вятъра, и първият помощник изказа пожелание тази вода да навлезе в трюмовете, ако това можеше да стане, без да се отварят люковете. Мак Кой се наведе над компаса, за да види курса.

— Аз бих се помъчил да го държа по̀ към вятъра — каза той. — Течението ни отнася.

— Обърнах с още един румб — обясни капитанът. — Не стига ли?

— Аз бих дал два румба, капитане. Тази нищо и никаква буря ускори западното течение повече, отколкото можете да си представите.

Капитан Дейвънпорт се съгласи на румб и половина, след което, придружен от Мак Кой и първия помощник, се изкачи на марса, за да наблюдава дали няма да се появи земя. „Пирене“ вече не лежеше на дрейф и с вдигнати платна правеше десет възла. Вълните бързо намаляваха. Но мъглата не се разпръскваше и към десет часа капитан Дейвънпорт започна да нервничи. Всички матроси бяха по местата си, готови при първото предупреждение, че се вижда земя, да скочат като дяволи, за да обърнат кораба. Земята пред тях — един заливан от прибоя риф — можеше да се окаже опасна, защото при тази мъгла щяха да я забележат в последния момент.

Измина един час. Тримата наблюдатели на марса се взираха напрегнато в млечното сияние.

— Ами ако сме пропуснали Мангарева? — попита внезапно капитан Дейвънпорт.

Без да се обръща, Мак Кой отвърна меко:

— Какво от това? Давайте напред, капитане. Друг избор няма. Пред нас е цял архипелаг — Туамоту. Рифове и атоли, колкото щеш — по протежение на хиляда мили. Все ще стигнем някъде.

— Тогава напред. — Капитан Дейвънпорт даде да се разбере, че смята да слезе на палубата. — Пропуснали сме Мангарева. Бог знае къде има друга земя. По-добре да бях обърнал на два румба — призна си той след малко. — Това проклето течение обърква всичките сметки на мореплавателя.

— Старите мореплаватели наричат Туамоту Опасния архипелаг — каза Мак Кой, когато вече бяха слезли на палубата. — Наименованието се дължи донейде тъкмо на това течение.

— Веднъж разговарях в Сидней с един мой приятел моряк — намеси се Кониг. — Той плаваше с търговски кораби из тоя архипелаг. Та той ми каза, че осигуровката била осемнайсет процента. Вярно ли е?

Мак Кой кимна усмихнат.

— Вярно е, само че никой не приема осигуровки — поясни той. — Всяка година собствениците спадат двайсет на сто от стойността на шхуните си.

— Велики боже! — възкликна капитан Дейвънпорт. — Това значи, че животът на една шхуна е само пет години! — Той поклати унило глава и избъбра: — Опасни води, опасни води!

Отново влязоха в каютата, за да се посъветват с голямата карта; но отровният дим ги прогони и те изскочиха на палубата, задавени от кашлица.

— Това е остров Моренхаут. — Капитан Дейвънпорт посочи на картата, която вече бе разпрострял на покрива на каютата. — В никакъв случай няма повече от сто мили до там.

— Сто и десет. Може да стигнем, но е много трудно — със съмнение поклати глава Мак Кой. — Може и да изкарам кораба на бряг, но може и да го разбия в рифа. Опасно място, много опасно място.

— Ще рискуваме — реши капитан Дейвънпорт и се залови да изчислява курса.

След обеда свиха част от платната, да не би през нощта да подминат острова. При втората полувахта екипажът възвърна доброто си настроение. Земята беше толкова наблизо, че на сутринта щеше да се свърши с тревогите им.

Но на сутринта не се виждаше нищо освен ослепителното тропическо слънце. Югоизточният пасат духаше сега откъм изток и гонеше „Пирене“ със скорост десет възла. Капитан Дейвънпорт привърши своите изчисления и оповести, че остров Моренхаут е на не повече от десет мили пред тях. „Пирене“ измина тези десет мили; измина и още десет; но наблюдателите на трите мачти не виждаха нищо освен голото, окъпано в слънце море.

— Казвам ви, че пред нас има земя — извика им капитанът от юта.

Мак Кой се усмихна успокоително, но капитанът се огледа като побъркан, грабна секстанта си и хвърли поглед към хронометъра.

— Знаех си, че съм прав — почти изкрещя той, след като определи мястото на кораба. — Двайсет и един и двайсет и пет южна; сто трийсет и шест и две западна. Нали ви казах! А вие какво изчислихте, мистър Кониг?

Първият помощник погледна собствените си числа и каза с нисък глас:

— Двайсет и един и двайсет и пет — точно; но дължината ми е сто трийсет и шест и четиридесет и осем. Тук има чувствителна разлика…

Но капитан Дейвънпорт отмина с такова презрително мълчание неговите изчисления, че го накара да скръцне със зъби и да изругае злобно под носа ни.

— Дръж под вятъра — заповяда капитанът на кормчията. — Три румба — дръж така!

После пак се хвана за цифрите и започна отново да изчислява. От лицето му се лееше пот. Той хапеше мустаците си, устните, молива и гледаше числата, като че виждаше привидение. Изведнъж с резки, силни движения смачка изписаната хартия в юмрука си и я стъпка с крак. Кониг се ухили злобно и се отдалечи, а капитан Дейвънпорт се облегна на каютата и половин час не продума, вперил поглед по посока на вятъра с безнадеждно изражение на замисленото си лице.

— Мистър Мак Кой — наруши той рязко мълчанието, — на картата е отбелязана група острови — броят им не е означен, — ей там на север или северозапад, на около четирийсет мили от нас. Това са островите Актеон. Какво ще кажете за тях?

— Те са четири и все ниски — отговори Мак Кой. — Най-напред е Матуери — безлюден, без вход за лагуната. После идва Тенарунга. На него живееха шепа хора, но може и да са го напуснали вече. Всеки случай няма вход за кораб — само за лодка, дълбочината е един разтег. Другите два са Вехауга и Теуа-раро. Безлюдни, без входове, много ниски. В тази група няма място за „Пирене“. Ще се разбием на парчета.

— Чуйте го! — побесня капитан Дейвънпорт. — Безлюдни! Без входове! За какво, по дяволите, са създадени островите? Добре тогава — излая той като възбуден териер, — на картата са дадени цял куп острови на северозапад. Какво ще кажете за тях? Има ли някой от тях вход, през който да вкарам кораба си?

Мак Кой обмисляше спокойно, без да поглежда картата. Всички тези острови, рифове, плитчини, лагуни, входове и разстояния бяха нанесени върху картата на паметта му. Той ги познаваше тъй, както градският жител познава сградите, улиците и уличките в своя град.

— Папакена и Ванавана са на северозапад, на стотина мили и дори повече — проговори той. — Единият е безлюден, а доколкото разбрах, хората от другия са се преселили на остров Кадмус. Всеки случай нито единият, нито другият има вход за лагуната. Ахинуи е на още сто мили нататък, на северозапад. Без вход, безлюден.

— Добре, на четирийсет мили отвъд тях има два острова, нали? — попита капитанът и вдигна глава от картата.

— Парос и Манухинги — без входове, безлюдни. Ненго-ненго пък е на още четирийсет мили зад тях, но и той е безлюден и без вход. Обаче има един остров Хао. Точно такъв ни трябва. Лагуната му е трийсет мили дълга и пет широка. Хора, колкото щеш. И вода се намира. А през входа на лагуната може да мине и най-големият кораб.

Той млъкна и погледна загрижено капитан Дейвънпорт, който, наведен над картата с пергел в ръка, тъкмо бе изпъшкал.

— Няма ли лагуна с вход някъде по-близо от остров Хао? — запита капитанът.

— Няма, капитане, тази е най-близката.

— Тъй, това прави триста и четиридесет мили. — Капитан Дейвънпорт говореше много бавно, решително. — Не мога да рискувам живота на всички тези хора. Ще блъсна кораба в някой от Актеоновите острови. Ех, хубав кораб е — добави той със съжаление, след като промени курса, държейки повече от всякога сметка за западното течение.

Подир един час небето потъмня. Югоизточният пасат все още духаше, но над океана се извиха гъсти вихрушки.

— Ще стигнем до островите в един часа — уверено заяви капитан Дейвънпорт. — Най-късно в два. Мак Кой, изведете кораба на острова, където има хора.

Слънцето вече не се показа, а в един часа не се виждаше никаква земя. Капитан Дейвънпорт погледна килватера, който се отклоняваше от правата ос.

— Боже всемогъщи! — извика той. — Източно течение! Погледнете!

На Кониг не му се вярваше. Мак Кой уклончиво заяви, че няма причина в този архипелаг да не се появи източно течение. След пет минути една вихрушка препречи временно пътя на попътния вятър и „Пирене“ тежко се заклати в нейната фуния.

— Къде е лотът? Дайте го веднага насам! — Капитан Дейвънпорт хвана въжето на лота и проследи как то образува „корем“ на североизток. — Ето на, вижте! Хванете и вие въжето.

Мак Кой и помощникът хванаха въжето и усетиха как то бръмчи и трепти неудържимо от силното течение.

— Скоростта на течението е четири възла — каза Кониг.

— Източно течение вместо западно — рече капитан Дейвънпорт и изгледа с укор Мак Кой, сякаш той беше виновен за това течение.

— Това е една от причините, капитане, поради които осигуровката на корабите, плаващи в тия води, е осемнайсет процента — отвърна весело Мак Кой. — Човек никога не знае. Теченията винаги се менят. На времето дойде един човек с яхта „Каско“ — пишеше книги, но не помня вече името му. Той подмина Такароа на тридесет мили и стигна Тикей само поради променливите течения. Сега вятърът бие отстрани, обърни няколко румба, та да бие по-отзад.

— Но откъде да знам колко ме отклонява това течение? — ядоса се капитанът. — Откъде да знам точно колко румба да обърна?

— И аз не знам, капитане — каза Мак Кой съвсем меко.

Попътният вятър пак задуха и подгони право пред себе си „Пирене“, чиято палуба димеше и пушеше в сивата светлина на деня. После корабът възви и започна да се движи ту наляво, ту надясно, като пресичаше собствената си следа и кръстосваше морето, търсейки островите Актеон, които наблюдателите на мачтите не виждаха и не виждаха.

Капитан Дейвънпорт беше извън себе си. Яростта му се изразяваше в мрачно мълчание и целия следобед той или крачеше по юта, или стоеше облегнат на вантите. Привечер, без дори да се посъветва с Мак Кой, той насочи кораба на северозапад. Кониг, който скритом поглеждаше картата и компаса, и Мак Кой, който открито и простодушно поглеждаше компаса, разбраха, че вървят към остров Хао. Към полунощ вихрушките спряха и се появиха звезди. Имаше всички изгледи денят да бъде ясен и това ободри капитан Дейвънпорт.

— Сутринта ще определя мястото на кораба — каза той на Мак Кой, — макар че е истинска загадка на каква ширина се намираме. Но аз ще използвам Сомнеровия метод и ще установя. Известен ли ви е този метод?

След това той обясни подробно метода на Мак Кой.

Денят се оказа ясен, пасатът духаше упорито от изток и „Пирене“ не по-малко упорито правеше своите девет възла. Капитанът и помощникът определиха местоположението на кораба по Сомнеровия метод и се уточниха, на обед пак се уточниха и свериха сутрешните наблюдения с обедните.

— Още двайсет и четири часа и ще стигнем — каза уверено капитан Дейвънпорт на Мак Кой. — Цяло чудо е, че палубите на старото корито все още се държат. Но няма да оцелеят. Вижте как с всеки изминат ден димят все повече и повече. И все пак палубата е яка, прясно зифтосана в Сан Франциско. Бях изненадан, когато огънят избухна и трябваше да запушим люковете. Я вижте!

Той млъкна и със зинала уста се вторачи в струята дим, която се кълбеше и виеше в заветната страна на бизанмачтата на двадесет фута над палубата.

— Отде пък се взе там? — попита той възмутено.

Под тази струя нямаше дим. Промъкнала се през палубата, запазена на завет от мачтата, по някакъв каприз тя се бе оформила и станала видима едва на тази височина. Виейки се, димът се отдалечи от мачтата и за миг се задържа над капитана като някакво злокобно знамение. В следния миг вятърът го разнесе и устата на капитана дойде в нормално положение.

— Та, както ви казвах, бях изненадан, когато запушихме люковете. Палубата беше плътно зифтосана и все пак пропущаше дим като сито. Оттогава насам все зифтосваме и зифтосваме. Отдолу трябва да има страхотно налягане, за да изтласква толкова много дим през нея.

Следобед пак се заоблачи и времето стана дъжделиво и бурно. Вятърът току променяше посоката си между югоизток и североизток, а към полунощ „Пирене“ бе изненадан от силен вятър откъм югозапад, откъдето продължи да духа неспирно.

— Няма да стигнем до Хао по-рано от десет-единайсет — каза със съжаление капитан Дейвънпорт в седем часа сутринта, когато мимолетната надежда, че ще изгрее слънце, бе погребана от вълма облаци на изток. — Какво става с теченията? — унило попита той в следващия миг.

Наблюдателите на мачтите не виждаха земя и през целия ден ту ръмеше тих дъжд, ту напираше бесен вятър. Привечер откъм запад заприиждаха големи вълни. Барометърът падна на двадесет и девет и петдесет. Вятър нямаше, но въпреки това застрашителното вълнение все се увеличаваше. Скоро „Пирене“ запрепуска лудо по огромните вълни, които налитаха в безкрайна редица от тъмнината на запад. Вахтените прибраха с най-голяма бързина част от платната и когато умореният екипаж свърши работа, в мрака се чуха диви, заплашителни гласове, които роптаеха и се оплакваха. По едно време повикаха на кърмата вахтените от десния борд, за да попритегнат кое-що, и матросите открито показаха, че са сърдити и не желаят да работят. Във всяко тяхно бавно движение имаше протест и заплаха. Атмосферата беше влажна и лепкава като клей, а при тази липса на вятър всички матроси се задъхваха и жадуваха за въздух. Пот се стичаше по лицата и голите ръце. Капитан Дейвънпорт с лице, повече от всякога изпито и изнурено, с непрестанно взиращи се, угрижени очи, изпитваше потискащото чувство, че им предстои бедствие.

— Бурята е далеч на запад — каза насърчително Мак Кой. — В най-лошия случай ще ни закачи с края си.

Но капитан Дейвънпорт не прие това успокоение и при светлината на един фенер зачете онази глава от своя наръчник, в която се обясняваше как трябва да действуват капитаните при циклонни бури. Някъде откъм средата на кораба долетя ниският хленч на юнгата, който наруши тишината.

— Я млъквай! — изрева капитан Дейвънпорт, и то толкова силно, че всички на борда се стреснаха, а виновникът зави неистово от страх и ужас.

— Мистър Кониг — каза капитанът с разтреперан от гняв и нерви глас, — моля ви се, запушете с някой парцал устата на това пеленаче.

Но при момчето отиде не Кониг, а Мак Кой и след няколко минути то се успокои и заспа.

Малко преди да се зазори, от югоизток долетя първият полъх, който скоро се превърна в силен вятър. Всички матроси излязоха на палубата и зачакаха да видят какво решение ще се вземе.

— Сега сме добре, капитане — каза Мак Кой, застанал близо до Дейвънпорт. — Ураганът е на запад, а ние сме южно от него. Този вятър е последица от вакуума. Няма да се усили повече. Може да вдигнете платната.

— Но какъв смисъл има? Накъде ще плаваме? Втори ден вече не сме определяли местонахождението на кораба, а трябваше да видим остров Хао вчера сутринта. В каква посока се намира той — северна, южна, източна или каква? Кажете ми това и аз тутакси ще вдигна платната.

— Аз не съм мореплавател, капитане — каза Мак Кой меко както обикновено.

— А пък аз смятах, че съм — отвърна капитанът, — преди да попадна в тоя архипелаг.

По пладне се разнесе гласът на наблюдателя: „Подводни скали отпред!“ Завикаха и започнаха да отпускат и да прибират платната едно по едно. Корабът се плъзгаше по водата, борейки се с течението, което застрашаваше да го отнесе право към скалите. Командири и матроси заработиха като бесни — готвачът и юнгата, самият капитан и Мак Кой, всички помагаха. Отърваха се на косъм. Това беше плитчина с голи, опасни скали, над които морето неспирно се разбиваше — тук дори морски птици не кацаха да починат, камо ли човек да оцелее. Течението довлече кораба на стотина ярда от плитчината, след което вятърът го спаси и още в същия миг задъханият екипаж, свършил вече работата си изсипа порой ругатни връз главата на Мак Кой — Мак Кой, който бе дошъл на борда и бе предложил да отидат до Мангарева, който ги бе подмамил да оставят остров Питкаирн и да тръгнат на сигурна гибел в тия опасни и страшни води. Но спокойната душа на Мак Кой беше несмутима. Той им се усмихна — просто, мило и доброжелателно — и неговата възвишена доброта като че проникна някак в черните им, мрачни души, засрами ги и този срам запуши в гърлата им готовите да изхвръкнат ругатни.

— Опасни води! Опасни води! — замърмори капитан Дейвънпорт, след като параходът му мина невредим край плитчината; но изведнъж млъкна и се втренчи в нея — тя трябваше да бъде точно зад кърмата, а се оказа встрани, откъдето духаше вятърът, и се отдалечаваше бързо по посока, противна на вятъра.

Капитанът седна и зарови лице в шепите си. И първият помощник, и Мак Кой, и целият екипаж видяха това, което той бе видял. Южно от плитчината едно източно течение ги бе понесло към нея; северно от плитчината едно не по-малко бързо течение бе грабнало кораба и го отнасяше.

— Бях чувал за този архипелаг Туамоту — простена капитанът, като вдигна побелялото си лице. — Капитан Мойъндейл ми разправяше за него, след като бе претърпял корабокрушение в тия води. А пък аз му се присмивах зад гърба. Прости ми, боже, присмивах му се. Каква е тази плитчина? — обърна се внезапно към Мак Кой.

— Не зная, капитане.

— Защо не знаете?

— Защото не съм я виждал, нито съм я чувал. Но знам, че не е отбелязана на картите. Тези води никога не са били напълно изследвани.

— Значи не знаете къде се намираме?

— Знам толкова, колкото и вие — меко отвърна Мак Кой.

В четири следобед забелязаха кокосови палми, които на пръв поглед растяха от водата. Малко по-късно над морето се очерта нисък атол.

— Сега знам къде сме, капитане. — Мак Кой свали бинокъла от очите си. — Това е остров Резолюшън. Намираме се на четирийсет мили отвъд остров Хао, а имаме насрещен вятър.

— Тогава пригответе се да изведете кораба на бряг. Къде е входът?

— През него може да мине само кану. Но щом веднъж знаем къде сме, можем да се насочим към Барклай де Толи. Той е само на сто и двайсет мили оттук, на северозапад. При този вятър ще стигнем там към девет часа утре заран.

Капитан Дейвънпорт гледаше картата и се чудеше какво решение да вземе.

— Ако разбием кораба тук — добави Мак Кой, — пак ще трябва да стигнем до Барклай де Толи, само че с лодки.

Капитанът даде своите заповеди и „Пирене“ още веднъж пое курс в това негостоприемно море.

По обед на другия ден отчаяние и недоволство царяха на димящата палуба. Течението се бе усилило, вятърът бе отслабнал и „Пирене“ се отклоняваше на запад. Наблюдателят зърна Барклай де Толи на изток, едва забележим от мачтата, и „Пирене“ напусто се мъчи с часове да се насочи към него. Кокосовите палми блуждаеха непрестанно на хоризонта като мираж, който можеше да се види само от мачтата. От палубата те не се виждаха — закриваше ги издутата форма на земята.

Капитан Дейвънпорт още веднъж се допита до Мак Кой и до картата. Макемо се намираше на седемдесет и пет мили на югоизток. Лагуната му беше тридесет мили дълга, с чудесен вход. Когато капитан Дейвънпорт даде своите заповеди, екипажът отказа да се подчини. Матросите заявиха, че до гуша им е дошъл този адски огън под краката. Пред тях има земя. Какво ако не успеят с кораба? Нали имат лодки? Корабът нека изгори. Собственият живот все пак им е по-скъп. Досега бяха служили вярно на кораба, сега ще служат на себе си.

Отстранявайки от пътя си втория и третия помощник, те се хвърлиха към лодките и се заеха да ги спускат във водата. С револвери в ръце капитан Дейвънпорт и първият помощник се насочиха към края на юта, когато Мак Кой, който се бе качил на покрива на капитанската каюта, заговори.

Той се обърна към моряците и още при първия звук на неговия гълъбов, гукащ глас те се спряха да го чуят. Той им предаваше своя неизразим мир и покой. Мекият му глас и ясните мисли се струяха към тях в магически поток, укротявайки ги мимо волята им. Той ги върна към отдавна забравени неща, някои си припомниха люлчините песни от детството и успокояващата милувка на майчината ръка в края на деня. И ето че на света нямаше вече трудности, нямаше опасности, нямаше ядове. Всичко си беше, както трябва да бъде, съвсем редно беше да обърнат гръб на сушата пред тях и отново да се впуснат в морето с този адски огън под краката им.

Мак Кой говореше просто; но тайната не беше в казаното. Самата му личност говореше по-красноречиво от всяка дума, която той би могъл да произнесе. Това беше някаква душевна алхимия, загадъчно неуловима и дълбоко проникновена — тайнствено лъчение на духа, примамващо, ласкаво и смирено и изключително властно. То беше просветление за тъмните дълбини на душите им, принуда на чистотата и благостта, много по-силна от принудата на лъскавите смъртоносни револвери.

Матросите се колебаеха, не им се искаше да се разотидат; тези, които бяха спуснали скрипците, ги прибраха. После един, втори, трети и на края всички се отдалечиха с тромава походка.

Лицето на Мак Кой сияеше от детска радост, когато той слезе от покрива на каютата. Нямаше смут. Следователно не можеше да се каже, че е бил избягнат смут. Изобщо не е имало никакъв смут, защото нямаше място за такова нещо в блажения мир, в който живееше той.

— Вие ги хипнотизирахте — прошушна му ухилен Кониг.

— Момчетата са добри — отговори Мак Кой. — Имат добри сърца. Преживели са усилни дни, работили са усилено и ще работят усилно до края.

Помощникът нямаше време да отговори. Гласът му затръби заповеди, матросите скочиха да ги изпълнят и „Пирене“ бавно взе да възвива, докато носът му се насочи към Макемо.

Вятърът духаше съвсем леко, а след залез-слънце почти спря. Жегата беше нетърпима и хората напразно се мъчеха да заспят. Палубата беше толкова нагорещена, че не можеше да се легне на нея. Отровни пари се промъкваха през процепите, пълзяха като зли духове по палубата, промъкваха се в ноздрите и гърлата на невнимателните и ги караха да кихат и кашлят. Звездите лениво премигваха на далечния небосвод; на изток се появи лунният диск и докосна със светлината си безбройните вълма, нишки и прозрачни облачета дим, които се усукваха, нагъваха и виеха над палубата, извън борда и около мачтите и вантите.

— Кажете ми какво е станало с ония от „Баунти“, след като са достигнали Питкаирн? — попита капитан Дейвънпорт, търкайки възпалените си очи. — В доклада, който съм чел, се казва, че изгорили кораба, но това било открито години по-късно. А какво е станало междувременно? Винаги съм любопитствувал да узная. Това са били все хора с примка на врата. Имало е туземци между тях. Също и жени. Това ме кара да мисля, че е избухнала някоя свада.

— Наистина е имало свада — отвърна Мак Кой. — Те били лоши хора. При всеки повод се карали за жените. Един от метежниците, Уилямс, изгубил жена си. Всички жени били таитянки. Неговата жена паднала от скалите, когато ловяла морски птици. Тогава той отнел жената на един от туземците. Това разгневило всички туземци и те избили почти всички метежници. Тогава спасилите се метежници избили всички туземци. Жените помагали. Освен това туземците се избивали един друг. Всеки убивал, когото свърне. Страшни хора. Тимити бил убит от двама свои събратя туземци, както решели косата му в знак ма дружба. Двамата били изпратени от белите. После белите ги убили. Жената на Тулалу го убила в една пещера, защото искала да се омъжи за бял. Много проклети хора. Подир две години от туземците не останал нито един, а от белите останали само четирима: Йънг, Джон Адамс, моят прадядо Мак Кой и Куинтъл. И той бил много проклет. Веднъж отхапал ухото на жена си само защото не му наловила достатъчно риба.

— Ей, че проклета сган! — възкликна Кониг.

— Да, много проклета — съгласи се Мак Кой и спокойно продължи да гука за кръвопролитията и страстите на своите непокорни деди. — Моят прадядо избягнал смъртта, за да загине от собствената си ръка. Научил се да прави дестилиран алкохол от корените на кордилината. Най-добър приятел му бил Куинтъл и двамата си пиели непрекъснато. На края Мак Кой полудял, вързал един камък на шията си и скочил в морето.

Жената на Куинтъл, тази, на която й отхапал ухото, също паднала от скалите и загинала. Тогава Куинтъл отишъл при Йънг и поискал жена му, после отишъл при Адамс и поискал и неговата жена. Адамс и Йънг се страхували от Куинтъл. Знаели, че ще ги убие. Затова те го убили, двамината, с една брадва. След това умрял Йънг. С това се сложило край на всички свади.

— И аз така мисля — избъбра капитан Дейвънпорт. — Адамс не е имало вече кого да убива.

— Да, сам бог отвърнал лице от тях — заключи Мак Кой.

Сутринта духаше съвсем слаб ветрец от изток, при който капитан Дейвънпорт не можеше да напредва на юг, затова обърна кораба тъй, че вятърът да бие косо откъм левия борд. Капитанът се страхуваше от това ужасно западно течение, което толкова пъти му бе попречило да се приюти в някое пристанище. Затишието продължи през целия ден и цялата нощ; матросите, които вече получаваха намалена дажба сушени банани, роптаеха. Те все повече слабееха и се оплакваха, че имат болки в стомаха от тази строга бананова диета. През целия ден течението отнасяше кораба на запад и никакъв вятър не подухваше, за да може да се насочи на юг. Към средата на първата полувахта забелязаха кокосови палми на юг — качулестите им корони над водата показваха, че под тях има нисък атол.

— Това е остров Таенга — обясни Мак Кой. — Тази нощ ни е нужен вятър, иначе ще пропуснем Макемо.

— Къде се дяна тоя югоизточен пасат? — попита капитанът. — Защо не духа? Какво става?

— Причината са изпаренията от големите лагуни — такива има много в тия води — поясни Мак Кой. — Изпаренията объркват установените въздушни течения. Дори обръщат вятъра в обратна посока и той духа поривисто от югозапад. Този е Опасният архипелаг, капитане.

Капитан Дейвънпорт се обърна към стареца, отвори уста и понечи да изругае, но се въздържа. Присъствието на Мак Кой беше упрек срещу богохулствата, които се въртяха в главата на капитана и бяха готови да изхвръкнат от устата му. През всички тези дни, докато бяха заедно, влиянието на Мак Кой растеше. Капитан Дейвънпорт беше морски властелин, не се боеше от никого, никога не сдържаше езика си, а ето че сега не можеше да изругае в присъствието на този старец с женствени кафяви очи и глас на гълъб. Като съзна това, капитан Дейвънпорт остана изумен. Този старец беше просто семето на Мак Кой — Мак Кой от „Баунти“, бунтовникът, избягал от бесилото, приготвено за него в Англия, онзи Мак Кой, който беше символ на злото в ранните дни на кръвопролития, похот и страшна смърт на остров Питкаирн.

Капитан Дейвънпорт не беше религиозен, но в този миг изпита непреодолимо желание да се хвърли в краката на стареца и да му каже… и той сам не знаеше какво. Това беше по-скоро дълбоко развълнувало го чувство, а не свързана мисъл и той смътно съзнаваше колко е недостоен и нищожен пред този човек, чист като дете и нежен като жена.

Разбира се, капитанът не можеше да се унижи по такъв начин пред очите на подчинените си. А пък и гневът, който го подтикваше да ругае, все още бушуваше в него. Изведнъж той удари в каютата със стиснат пестник и извика:

— Слушайте, стари човече, аз няма да се дам. Този архипелаг ме заблуждава и разиграва като някой глупак. Но аз няма да се дам. Ще карам кораба, ще карам, ще карам, ще карам, докато го измъкна от тия води и намеря пристан за него, та ако ще и до Китай да стигна. Дори всички да избягат, аз ще остана на кораба. Ще му дам да разбере на тоя Туамоти. Няма да се оставя. Добър си ми е корабът и аз ще остана на него, докато има дъска, на която да стъпя. Разбрахте ли?

— И аз ще остана с вас, капитане — каза Мак Кой.

През нощта от юг задуха лек променлив вятър. Побеснелият капитан на кораба с огнения товар все наблюдаваше и изчисляваше колко ги е отклонило западното течение и току се потулваше някъде да изругае тихо, та да не го чуе Мак Кой.

Утрото пак им разкри палми на юг.

— Това е заветната страна на Макемо — каза Мак Кой. — Катиу е само на няколко мили в западна посока. Може да стигнем дотам.

Но течението, промъкващо се между двата острова, ги отнесе на северозапад и в един часа следобед те видяха палмите на Катиу да изникват над морето и после пак да изчезват в него.

Подир няколко минути, тъкмо когато капитанът бе открил, че друго течение откъм североизток е грабнало кораба, наблюдателите на мачтите зърнаха палми на северозапад.

— Това е Рарака — рече Мак Кой. — Не можем стигна до него без вятър. Течението ни отнася на югозапад. Но трябва да следим. Няколко мили по-нататък минава едно течение на север, което после завива на северозапад. То ще ни отдалечи от Факарава, а Факарава е място, където „Пирене“ може да хвърли котва.

— Нека ни отдалечава, мам… колкото си ще — кипна капитан Дейвънпорт. — Каквото и да стане, ще намерим къде да хвърлим котва.

Но положението на „Пирене“ стигаше връхната си точка. Палубата беше толкова нагорещена, че само още няколко градуса и тя сигурно щеше да избухне в пламъци. На много места дори дебелите подметки не можеха да предпазят матросите и те се виждаха принудени да подскачат, за да не си изгорят краката. Всички до един бяха с възпалени очи, кашляха и се давеха като туберкулозни. Следобед свалиха и приготвиха лодките. Сложиха в тях последните няколко пакета сушени банани, както и уредите на капитана и помощниците му. Капитан Дейвънпорт сложи дори хронометъра в баркаса, опасявайки се, че палубата всеки миг може да пламне.

Цяла нощ не можаха да се отърват от този страх и при първите лъчи на зората, с хлътнали очи и мъртвешки лица, те се взираха един в друг, сякаш изненадани, че корабът все още е цял и те все още са живи.

Капитан Дейвънпорт инспектираше палубата, като ту вървеше бързо, ту подскачаше сегиз-тогиз, което никак не подхождаше на положението му.

— Всичко е вече въпрос на часове, ако не на минути — извести той, като се върна на юта.

От мачтата долетя вик: „Земя!“ От палубата земята не се виждаше и Мак Кой се качи на марса, а капитанът използува положението, за да излее в псувни част от набраната в сърцето си мъка. Но една тъмна ивица във водата в североизточна посока го накара да прекрати псувните. Тя не се дължеше на внезапен порив, а на редовния вятър — спрелия пасат, който сега духаше с осем румба разлика от нормалната си посока, но все пак духаше.

— Дръж към вятъра, капитане — каза Мак Кой, щом слезе на юта. — Това е източният край на Факарава, ще минем през входа при страничен вятър, с вдигнати платна.

След един час кокосовите палми и ниският остров се виждаха от палубата. Всички изпитваха тягостно чувство, че корабът всеки миг може да свърши. Капитан Дейвънпорт нареди да спуснат трите лодки зад кърмата и във всяка от тях да се настани по един матрос. „Пирене“ се плъзгаше покрай брега — само на някакви си четиристотин ярда от белия прибой.

— Пригответе се да обърнете, капитане — предупреди Мак Кой.

След минутка пръстенът на сушата се разтвори, разкривайки тесен вход и зад него лагуна — голямо огледало, тридесет мили на дължина и три на ширина.

— Хайде, капитане.

Рейте на „Пирене“ описаха за последен път дъга — корабът се подчини на кормилото и се насочи към входа. Едва бяха направили завоя, когато всички матроси и помощник-капитани се хвърлиха към юта в панически ужас. Нищо не бе се случило, но те очакваха нещо да се случи. Не биха могли да кажат защо. Просто чувствуваха, че нещо ще се случи. Мак Кой тръгна напред да вземе място на носа, та корабът да влезе под негова команда в лагуната; но капитанът го сграби за ръка и го завъртя.

— Командувайте оттук — каза той. — Не е безопасно да се прекоси палубата. Какво става? — попита той в следния миг. — Ние стоим на едно място.

Мак Кой се усмихна.

— Вървим срещу течение, което има скорост седем възела, капитане — рече той. — Последица от оттичането на отлива през входа.

Подир още един час „Пирене“ едва бе изминал собствената си дължина, но вятърът започна да се усилва и корабът се понесе напред.

— По-добре някои да слязат в лодките — изкомандува капитан Дейвънпорт.

Думите му още не бяха заглъхнали и матросите тъкмо се готвеха да изпълнят заповедта, когато палубата в средната част на кораба хвръкна сред пламъци и дим към платната и мачтите — части от тях се загнездиха там, а останалото падна в морето. Вятърът духаше в борд и само това спаси хората, скупчени на кърмата. Те се втурнаха презглава да слязат в лодките, но гласът на Мак Кой, излъчващ дълбоко спокойствие и безкрайно търпение, ги спря.

— Не се тревожете — каза той. — Всичко е в ред. Някой да свали юнгата, моля.

В уплахата си кормчията бе оставил кормилото и капитан Дейвънпорт скочи и стисна ръкохватките тъкмо навреме — иначе течението щеше да грабне кораба и да го блъсне в брега.

— Заемете се с лодките — каза капитанът на Кониг. — Скъсете буксирното въже на едната, така че тя да дойде точно под кърмата… Като се прехвърля през борда, да мога да скоча право в нея.

— Дайте още половин румб, капитане — разнесе се гласът на Мак Кой.

Капитан Дейвънпорт трепна. Той мислеше, че е вече сам на кораба.

— Йест, още половин румб.

В средата корабът представляваше открита разпалена пещ, бълваща огромни облаци дим, които се издигаха високо над мачтите и напълно закриваха предната му част. Прикътал се до бизанвантите, Мак Кой продължаваше да изпълнява трудната си задача — да направлява кораба в този сложен проход. От мястото, където бе избухнал, огънят пълзеше към кърмата. Внушително издигащите се платна на гротмачтата лумнаха и изчезнаха в завеса от пламъци. Макар да не виждаха предните платна, капитанът и Мак Кой знаеха, че те все още вършат работа.

— Дано само всички платна не изгорят, преди да сме влезли в лагуната — въздъхна капитанът.

— Ще влезем — успокои го Мак Кой с небивала увереност. — Време имаме много. Положително ще влезем. А вмъкнем ли се веднъж, ще обърнем кърмата към вятъра — така хем димът няма да идва към нас, хем огънят няма да се разпространи към кърмата.

Един огнен език се втурна по бизанмачтата, пресегна се жадно към най-ниските платна, но не успя да ги достигне и изчезна. Отгоре долетя горящо парче въже и падна точно на врата на капитан Дейвънпорт.

Той подскочи като ужилен и светкавично блъсна нахалния огън от себе си.

— Какъв курс държим, капитане?

— Нордвест-вест.

— Дръжте вест-нордвест.

Капитан Дейвънпорт завъртя кормилото и приведе кораба в дадения курс.

— Вест-норд, капитане.

— Йест, вест-норд.

— А сега вест.

Навлизайки в лагуната, „Пирене“ бавно, румб по румб, описа дъга така, че вятърът сега биеше в кърмата; и румб по румб, с такава спокойна увереност, като че имаше хиляди години пред себе си, Мак Кой напевно определяше курса.

— Още един румб, капитане.

— Йест, един румб.

Капитан Дейвънпорт превъртя няколко ръкохватки, после внезапно върна малко кормилото, за да изправи курса.

— Дръжте така.

— Държа така — точно.

Макар че сега вятърът биеше в кърмата, капитан Дейвънпорт беше принуден да хвърли коси погледи към компаса и да пуска кормилото ту с едната, ту с другата ръка, за да потърка или предпази изприщените си бузи. Брадата на Мак Кой се пърлеше и свиваше. Миризмата й удари в носа капитана и го накара да се обърне и да го погледне с неочаквана загриженост. Капитан Дейвънпорт пускаше сегиз-тогиз една от ръкохватките, за да потърка изприщените си ръце о панталоните. Огнена струя грабна всички платна на бизанмачтата и принуди двамата мъже да се наведат и да закрият лица.

— Сега — каза Мак Кой, като хвърли поглед към ниския бряг — четири румба към вятъра, капитане, и после го остави.

Късове и парчета от горящи въжета и платна падаха около тях и върху тях. Катраненият дим от едно тлеещо в краката на капитана въже го накара да се изкашля до припадък, но той не изпусна кормилото.

„Пирене“ удари на дъно, повлече се напред с вирнат нос и спря. От удара се посипаха горящи отломки, които падаха около тях. Корабът пак се придвижи напред и удари втори път. Потроши крехките корали под кила си, плъзна се още малко и удари трети път.

— На борд — изкомандува Мак Кой. — На борд, нали? — добави той меко след малко.

— Корабът не иска да отговори — отвърна капитанът.

— Нищо. Ето че завива. — Мак Кой се взря през борда. — Чист, бял пясък. По-добро не може да се желае. Чудесен пристан.

Когато „Пирене“ възви и вятърът вече не биеше отзад, страшен дим и пламъци връхлетяха кърмата. Капитан Дейвънпорт остави кормилото със свито от болка сърце. Хвана се за въжето на лодката, която бе досами кърмата, сетне потърси с поглед Мак Кой — той се бе отдръпнал встрани, за да го пропусне да мине.

— Първо вие — извика капитанът, сграбчи го за рамото и едва ли не го изхвърли през борда.

Но пламъците и димът бяха вече толкова страшни, че той го последва незабавно — двамата се заспущаха по въжето и слязоха едновременно в лодката. Без да чака заповеди, морякът на носа сряза въжето с ножа си. Веслата, готови за действие, се забиха във водата и лодката се стрелна напред.

— Чудесен пристан, капитане — избъбра Мак Кой и хвърли поглед назад.

— Да, чудесен пристан, за който трябва да благодарим на вас.

Трите лодки бързо приближаваха белия бряг от скрити корали, а зад него, в края на палмова горичка се виждаха няколко сламени къщи и двайсетина възбудени туземци, зяпнали с широко отворени очи кладата, която бе намерила бряг.

Лодките заораха в пясъка и хората наскачаха на брега.

— А сега — рече Мак Кой — трябва да се погрижа за връщането си в Питкаирн.

Бележки

[1] Местен островен език. — Б.пр. ↑