Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фин Райън (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Еми (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Пол Кристофър. Бележникът на Микеланджело

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2005

Редактор: Татяна Михайлова

ISBN: 954-585-641-6

История

  1. — Добавяне

Пролог

22 юли 1942 г., Ла Специя

Лигурийското крайбрежие

Северна Италия

Майор Тиберио Бертолио, облечен в униформата на една от Черните бригади на Мусолини — с абаносови пагони, кърваво сребристи петлици с двойно „М“ и сребърен череп с кръстосани кости върху черната кокарда на кепето — седеше отзад в прашната щабна ланча, кръстосал ръце на гърдите си досущ като Дучето, но не се чувстваше и наполовина толкова велик, колкото изглеждаше. Униформата беше пълна измама. Той изобщо не служеше в армията, а в ненавистната ОНПА, съкратено от Организация за наблюдение и премахване на антифашизма — тайната полиция на Мусолини, италианският еквивалент на Гестапо.

Тази сутрин беше долетял от Рим с раздрънкан стар „Савоя Маркети“, върху чиято опашка все още неясно личеше синята птица от емблемата на „Ала Литория“, точно зад трите черни фаши на италианските военновъздушни сили. След четири часа друсане из въздуха бе кацнал във военноморската база „Ла Специя“, откъдето взе кола и шофьор. Пътуването му приближаваше към своя край.

Колата се спускаше по тесните криволичещи улици на Портовенере към рибарския пристан в Ла Грацие, зад който се извисяваше огромният масив на замъка Кастело Дория, построен преди седемстотин години, за да охранява и до ден-днешен подстъпите към залива Специя. В защитения залив беше закотвен половината италиански военен флот, включително и грамадният линеен кораб „Юлий Цезар“, очукан и почернял, но все още на вода.

Щабната кола най-сетне стигна до порутения стар пристан. Бертолио слезе от големия джип с пясъчен цвят и поздрави шофьора с високо вдигната ръка и щракване на токовете.

— Върни се след половин час, не повече! — заповяда той.

— Слушам, господин майор! След половин час.

Шофьорът кимна, включи на скорост разнебитената ланча и подкара. На по-малко от километър навътре в залива се виждаше гористият остров Палмария с дългата ниска сграда на манастира „Сан Джовани“. Манастирът беше почти на самия бряг, а пред него имаше малък циментов кей със стар, почернял железен кнехт, за който бе вързана голяма вехта ладия. Бертолио се огледа и най-сетне зърна наблизо малка рибарска лодка, чийто собственик пушеше и разговаряше с някакъв мъж.

— Колко ще искаш, за да ме откараш до манастира? — строго попита Бертолио.

Рибарят го огледа от глава до пети, не пропусна майорската нашивка на ръкава и петлиците от бригадите на Мусолини.

— Защо ви е да ходите там? — попита старецът. Сълзящите му кафяви очи се спряха върху черното кепе и кокардата с череп и кости. Това сякаш не го впечатли особено.

— Имам работа, старче. Е, колко ще искаш, за да ме качиш в лодката?

— Само до острова, или дотам и обратно?

— Дотам и обратно — повиши глас Бертолио. — Ти ще чакаш на кея. Ще се върна с още един човек.

— Значи ще е по-скъпо.

— Защо ли не се изненадвам, старче?

Другият мъж се усмихна и проговори за пръв път:

— За всяко „старче“ цената се вдига. Тоя приятел се смята за младо козле. Сигурен е, че всички монахини искат да го изчукат.

— Чукането на монахини го оставям на онзи свещеник, Бертоле. — Старецът се разсмя, разкривайки потъмнелите остатъци от пет-шест зъба. — Той може и да си пада по дърти мустакати жени, но аз предпочитам ония млади бъбречета, дето се срещат по крайбрежния булевард.

— Много си им притрябвал!

— Колко? — прекъсна ги Бертолио.

— Зависи колко имате.

— Дотам са само двеста метра.

— Да не би да можете да вървите по водата като Христос, господин майор?

Бертолио бръкна в джоба си, извади шепа банкноти и отброи десетина. Старецът повдигна вежди и Бертолио добави още толкова.

— Бива — каза старецът. Той свали смачканата си шапка и тържествено я размаха към лодката. — Заповядайте в моята царствена гондола и аз ще ви преведа през водите до манастира.

Бертолио тромаво се качи в лодката и седна на задната пейка. Старецът скочи след него и вдигна от дъното дългите весла. С едното отблъсна лодката от пристана, после ги намести в гнездата и започна да гребе с бавни, мощни движения. Бертолио седеше вдървено на кърмата, стискаше с две ръце планшира и усещаше как с отдалечаването от сушата постепенно му призлява. До него имаше голяма кофа, пълна с нещо кафяво и слузесто. Съдържанието вонеше и измъченият стомах на Бертолио взе да се стяга в болезнени спазми.

— Глави от сепии — обясни старецът. — Хващаш ги, когато се чифтосват и обзети от страст изплуват на повърхността. Обезглавяваш ги, преди да са си пуснали спермата, после ги държиш ден-два на слънце. Няма по-добра примамка.

Бертолио не отговори. Манастирът пред тях постепенно се приближаваше. Сградата беше дълга и ниска, построена със странни чупки върху неравната скална основа. Отзад имаше стръмна ливада и малко гробище с боядисана в бяло желязна ограда, засенчено от няколко криви маслинови дървета. Из него стърчаха простички надгробни камъни и кръстове.

Старецът наблегна на дясното гребло и заобиколи стърчащите прътове, между които бяха разпънати мрежи за улов на пасажите сардини и херинги, идващи с прилива, после се насочи право към малкия кей пред манастира. Когато наближиха, една мършава старица с тъмносини одежди и бяла забрадка около съсухреното лице излезе пред сградата и слезе до пристана. Тя изчака търпеливо Бертолио да се приближи и за момент той изпита страх и срам както някога в детството си, когато подобни създания бяха център на неговата вселена и властваха с желязна ръка. Заедно с тръпките в измъчения стомах това усещане го накара да се чувства съвсем объркан и неспокоен, докато слизаше от малката рибарска лодка. Старицата го изгледа, после безмълвно се завъртя и тръгна обратно към манастира. Бертолио я последва и след малко навлезе в прохладата на старинната сграда. Вътре бе сумрачно; нямаше никакво осветление и Бертолио примига. Старата монахиня прекоси простичък вестибюл без никаква украса, сетне зави към някаква обща стая с няколко библиотечни лавици, голяма дъсчена маса, столове и голямо каменно огнище. Имаше само един прозорец със затворени капаци, през чиито процепи Бертолио зърна тесния плаж и кея долу. Старият рибар бе изчезнал — лодката му се виждаше на половината път към отсрещния бряг.

Бертолио удари с юмрук по дланта си и изруга:

— Caccati in mano e prenditi a schiaffi![1]

— Казахте ли нещо, майоре?

Нисичка, кръглолика монахиня на около четирийсет и пет години излезе от сенките до камината. За разлика от по-възрастната, която го бе довела дотук, тази носеше около внушителната си талия колан — броеница, а между едрите й гърди висеше тежък метален кръст на верига.

— Нищо не казах — отвърна Бертолио. — А вие коя сте? — грубо попита той и предизвикателно вирна брадичка като Дучето.

— Аз съм игуменката, сестра Бенедета. Вие навярно сте онзи, за когото ми казаха, че ще дойде.

— Майор Тиберио Бертолио от шести полк на дивизия „Тибър“ — отсече Бертолио.

— Очаквах някого от тайната полиция — каза сестра Бенедета.

— В Италия няма тайна полиция — заяви Бертолио.

— И вие всъщност не сте тук, майоре. Само си въобразявам. — Жената се усмихна уморено. — Сигурно немското Гестапо се справя и с двете държави.

— Дойдох за детето — каза Бертолио.

Той бръкна в джоба на блузата си и извади малък пакет, запечатан с герба на Ватикана — пресечен кръст и тройна корона.

— Имате високопоставени приятели — каза сестра Бенедета.

Тя пъхна под печата пухкавия си показалец и разкъса пакета. Вътре имаше акт за раждане и международен паспорт, подпечатан от Ватикана, швейцарското правителство и нацистката емиграционна служба. Имаше и втори комплект пътни документи с непопълнено име.

— Тези документи са на името на Фредерико Боте — каза игуменката.

— Така се казва детето.

— Не е вярно и вие го знаете, майоре.

— Вече е вярно. Доведете го.

— А ако ви кажа, че в този манастир няма човек на име Фредерико Боте?

— Бих предпочел да не отговарям на подобен въпрос, майко игуменко. Няма да е от полза нито за вас, нито за мен. Ако скриете детето или откажете да го предадете, ще последват сериозни санкции. — Бертолио помълча. — Аз само изпълнявам нареждания. Уверявам ви, че не ми е приятно.

— Добре.

Сестра Бенедета взе от лавицата над камината малко звънче и го разтръска. Звукът отекна пронизително из стаята. След малко влезе съвсем млада жена, която явно се чувстваше твърде неудобно в облеклото си — пола, блуза и вълнена жилетка. Държеше за ръка тригодишно момченце с къси панталонки, бяла риза и тясна вратовръзка. Черната му коса беше намокрена и сресана назад. Детето изглеждаше много изплашено.

— Ето момчето. Това е сестра Филомена. Тя ще се грижи за него. Говори немски и италиански, тъй че лесно ще може да обясни какво им трябва.

Игуменката пристъпи напред, целуна младата жена по двете бузи и й подаде паспортите и акта за раждане. Сестра Филомена ги прибра в дълбокия джоб на жилетката си. Изглеждаше уплашена почти колкото детето. Бертолио я разбираше; на нейно място и той би се страхувал.

— Лодката, с която дойдох, вече не е тук. Как ще стигнем до брега?

— Имаме си собствен превоз — каза сестра Бенедета. — Вървете със сестра Филомена, тя ще ви покаже.

Бертолио кимна и щракна с токове. Понечи рязко да вдигне ръка за фашистки поздрав, сетне размисли и само кимна отривисто.

— Благодаря за съдействието, майко игуменко.

— Правя го само заради детето; то няма вина за цялата тази лудост… за разлика от всички нас. Сбогом.

Бертолио мълчаливо се завъртя и излезе от стаята. Сестра Филомена и детето покорно тръгнаха подир него. На прага момченцето спря и безмълвно се озърна през рамо.

— Сбогом, Еугенио — прошепна сестра Бенедета, сетне детето излезе.

Тя прекрачи до прозореца и се загледа през процепите на щорите как тримата слизат към кея. Там ги чакаше Доминик — младеж от близкото село, който помагаше в манастира. Той помогна на момчето да се качи в ладията, после подаде ръка и на сестра Филомена. Майорът седна на кърмата като някакъв Уошингтън в нелепа униформа, прекосяващ река Делауеър, после Доминик мина отпред и намести греблата. След няколко секунди вече се движеха през тесния пролив между острова и сушата.

Сестра Бенедета гледа подир тях, докато престана да различава дребната детска фигурка, после излезе от общата зала, мина по дълъг коридор между килиите на монахините и накрая стигна до малък изход в долната част на сградата зад банята и тоалетните. Излезе под гаснещите лъчи на следобедното слънце и тръгна по тясна пътека нагоре към гробището. Отмина го и продължи през горските сенки, докато стигна в малка долчинка, изпълнена с диви цветя и тежкия мирис на околните борове.

Заслушана как вятърът въздиша над нея и морето реве в далечината, тя слезе по пътеката в малката кръгла низина. Ако Катерина изобщо бе обичала нещо в този живот, то навярно беше това място — нейният единствен покой сред едно битие, изпълнено със страхове и тревоги. Свещеникът от Портовенере не разрешаваше да я погребат в осветена земя и накрая сестра Бенедета се отказа да спори. Не се съмняваше, че това място е по-близо до Бог от всяко друго и че Катерина би го предпочела.

Без затруднение откри простичкия мраморен кръст, макар че бръшлянът бе избуял около него. Коленичи и без да бърза, отдръпна от камъка пълзящите стъбла, за да открие надписа:

„Катерина Мария Тереза Анунцио

26.5.1914

22.10.1939

ПОЧИВАЙ В МИР“

Сестра Бенедета бавно размота броеницата, която носеше увита около китката си, и я стисна в сключените си за молитва ръце. Вгледа се в надгробния камък и зашепна древната папска молитва, която й напомняше за последните думи на младата жена, преди да се хвърли в морето:

„Нежна музика за слуха е да кажа:

почитам те, Майко!

Сладка песен е да повтарям:

почитам те, Свята майко!

Ти си моя радост, най-скъпа надежда и чиста обич,

моя сила във всички беди.

Ако духът ми е безпокоен,

разтърсван от страсти

и страда от мъчителния товар

на печал и ридания,

ако видиш детето си затънало в злочестини,

блажена Майко Божия,

позволи ми да намеря покой

в майчината ти прегръдка.

Но уви,

вече бързо наближава последният ден.

Прогони демона в адските бездни

и остани до мен, скъпа Майко,

до твоето израснало и съгрешило чадо.

С нежно докосване

покрий плахите клепачи

и милостиво предай на Бога душата,

що се завръща при него.

Амин“

Вятърът шумно застена из дървесните клони, сякаш й отговаряше, и в един кратък миг на покой тя отново изпита вярата от своето детство, отново усети Божията радост. Сетне чувството отмина заедно с повея и сълзите бликнаха неудържимо по бузите й. Помисли си за Бертолио, за Филомена и детето. Помисли си за Катерина и за мъжа — безбожния, високомерен мъж, който й причини това и я тласна към този край. Не му се полагаше папска молитва, а само проклятието, което бе чула от майка си преди толкова много години: „Дано да гниеш в гроба си, дано да се пръснеш от червеи, докато лежиш мъртъв, дано душата ти изтлее сред гнилоч пред очите на твоите близки и целия свят. Дано да бъдеш проклет за цялата мрачна вечност и да не намериш друга милост, освен студените пламъци на ада“.

Бележки

[1] Издрискай се в шепа и си удари плесница! (итал.). — Б.пр.