Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nineteen Eighty-Four, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лидия Божилова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Антиутопия
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Научна фантастика
- Социална фантастика
- Съвременен роман (XX век)
- Философска фантастика
- Характеристика
-
- XX век
- Европейска литература
- Екранизирано
- Линеен сюжет с отклонения
- Четиво за възрастни
- Човек и бунт
- Оценка
- 5,5 (× 366 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor (2004)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2012)
- Източник
- bezmonitor.com (през sfbg.us)
Издание:
1984 [ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА]. 1989. Изд. Профиздат. Ромна. Превод: [от англ.] [1984 / George ORWELL]. Формат: 20 см. Страници: 302. Цена: без сведение.
История
- — Корекция
- — Отделяне на предговора и послеслова като самостоятелни произведения
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Оправяне на няколко технически грешки от slacker
- — Добавяне
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.
| 1984 | |
| Nineteen Eighty-Four | |
 Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор) | |
| Автор | Джордж Оруел |
|---|---|
| Създаване | 1948 г. Великобритания |
| Първо издание | 8 юни 1949 г. Англия |
| Издателство | Secker and Warburg |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | политическа и социална фантастика |
| Вид | 326 страници |
| Начало | It was a bright cold day in April, and the clocks were striking thirteen. |
| Край | But it was all right, everything was all right, the struggle was finished. He had won the victory over himself. He loved Big Brother. |
| 1984 в Общомедия | |
1984 (на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман, написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Първа писта (Airstrip One), част от супер държавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супер държавата е под диктатурата на политически режим, наречен „английски социализъм“, съкратен до „ангсоц“ на новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, преследвана от Полицията на мисълта. Романът е дистопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „оруелов“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списание Тайм за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г.[2] В класацията от 1998 г. на Modern Library на 100-те най-добри романи той достига 13-о място по редакторска преценка и 6-о по мнение на читателите[3] През 2003, е класиран на 8-о място в анкетата на Би Би Си The Big Read.[4].
История
Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години, като живее предимно на шотландския остров Джура, вече тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език новговор осмива лицемерието и укриването на истината от страна на държавата:
- „Министерството на любовта“ всъщност ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
- „Министерството на изобилието“ наблюдава недостига и купонната система;
- „Министерството на мира“ ръководи войната и пропагандира жестокостта;
- „Министерството на истината“ ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.
Едно от ранните заглавия на романа е „Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe), но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, писано осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. Много по-късно в романа си „1985 г.“ (1978 г.) Антъни Бърджес предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), е възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Уводът на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г., а след това на 1984.
Крайното заглавие също е пермутация на 1948 г., годината на завършване. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгений Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел.
Светът на „1984“
Всичко в супер държавата Океания се наблюдава от Големия брат, към когото има култ към личността. Той е лидерът на партията, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците така, че да отговарят на партийната линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина не съществува никаква съпротива срещу официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат.
Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супер държави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:
- Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
- Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
- Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.
Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професионално променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супер държавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други.
Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:
- Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
- Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
- Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
- Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.
Преводи на български
Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица от 15 епизода по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[5]
Авторка на най-известния български превод на „1984“ (1989) е Лидия Йорданова Божилова-Аройо, по-късно зам.-директорка на българската секция на Би Би Си, майка на британската музикантка Мира Аройо.
- Издание от 1989 г. в София на „Профиздат“ (с предговор „«1984» през 1989“ от Ивайло Дичев, без ISBN).
- Издание от 2004 г. в София на „Panorama.bg“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, ISBN 954-90922-0-8, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2005 г. без място на „Mediasat“ (поредица „Златна колекция XX век: Изборът на „Дневен Труд“ и „24 часа““, ISBN 84-9819-410-5).
- Издание от 2006 г. в София на „Панорама“ (с предговор от Волен Сидеров, ISBN 954-91538-1-9, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2009 г. в София на „Панорама груп“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, без ISBN, баркод 9789549092202, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2009 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-352-9, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (ISBN 978-954-597-514-1, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-515-8, недепозирано в НБКМ).
В превода на Лидия Божилова също се забелязват някои, вече по-незначителни съкращения. Например, относно съпругата на Уинстън Смит е изпуснато сравнението на Оруел, че тя приличала на „the human sound-track“ (човешки звукозапис), което находчиво е пресътворено в руския превод на Виктор Петрович Голышев като ходещ грамофон (ходячий граммофон)[6].
През 2002 г. издателство „Жар птица“ пуска превод на „1984“, подписан от Димитрина Стойкова-Робъртсън (вероятно псевдоним). Освен множеството печатни грешки, всъщност се разпознава развалена преработка на превода на Лидия Божилова. Например: „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и омърси. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Що се отнася до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Божилова). „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и осмърди. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Пон що се отнасяше до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Стойкова-Робъртсън).
Вижте също
Източници
- ↑ Charles' George Orwell Links
- ↑ Lev Grossman; Lacayo, Richard (6 October 2005). "All-Time 100 Novels. 1984 (1949), by George Orwell". Time. ISSN 0040-781X. Retrieved 19 October 2012
- ↑ "100 Best Novels". Modern Library. Retrieved 19 October 2012
- ↑ "The Big Read". BBC. April 2003. Retrieved 19 October 2012
- ↑ Запис на глава 10 от драматизацията на първия превод на български на романа, излъчена през лятото на 1984 година в рамките на българската емисия на радио Би Би Си
- ↑ Full text of ""1984" и эссе разных лет" // archive.org. Посетен на 21 юни 2022. (на руски)
Външни препратки
- – 1984 „1984“ на сайта
„Моята библиотека“
Първа част
1
Априлският ден бе ясен и студен, часовниците биеха тринайсет часа. С глава, сгушена между раменете, за да се скрие от лютия вятър, Уинстън Смит се шмугна бързо през остъклените врати на жилищен дом „Победа“, но не толкова бързо, че да попречи на вихрушката прахоляк да нахлуе с него.
В коридора миришеше на варено зеле и стари парцалени изтривалки. На стената в единия му край бе закачен с кабърчета цветен плакат, прекалено голям за каквото и да е помещение. Изобразяваше само едно огромно лице, повече от метър широко: лице на около четирийсет и пет годишен мъж с гъсти черни мустаци и сурови красиви черти. Уинстън се запъти към стълбите. Излишно бе да вика асансьора. И в най-добрите времена работеше рядко, а сега през деня спираха електричеството. Въведен бе режим на икономии — готвеха се за Седмицата на омразата. Апартаментът беше на седмия етаж и Уинстън, трийсет и девет годишен и с варикозна язва над десния глезен, бавно се заизкачва, като на няколко пъти спираше да си почине. На всяка площадка от стената срещу шахтата на асансьора в него се взираше огромното лице от плаката. Портретът бе нарисуван така, че очите да те следват, накъдето и да се обърнеш. ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ НАБЛЮДАВА, гласеше надписът отдолу.
Вътре в апартамента звучен глас четеше поредица от цифри, очевидно свързани с производството на чугун. Гласът идваше от продълговата металическа пластина, подобна на матово стъкло, която заемаше част от стената вдясно. Уинстън завъртя ключа и гласът затихна, но от това думите не станаха неразбираеми. Звукът от апарата (наричаше се телекран) можеше да бъде намален, но нямаше начин да се изключи напълно. Уинстън пристъпи към прозореца: дребна, крехка фигура, изглеждаща още по-мършава в синия комбинезон — партийната униформа. Косата му бе много светла, естествено румената кожа на лицето му бе загрубяла от лошокачествения сапун, изхабените ножчета за бръснене и току-що свършилата студена зима.
Отвън, дори през затворения прозорец, лъхаше студ. Долу на улицата вятърът въртеше в малки вихрушки прахоляк и смачкани хартии и въпреки че слънцето блестеше, а небето бе яркосиньо, всичко бе някак безцветно с изключение на разлепените навсякъде плакати. Лицето с черните мустаци се мъдреше на всеки по-централен ъгъл. Също и на фасадата точно отсреща. ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ НАБЛЮДАВА, гласеше надписът, а тъмните очи пронизваха Уинстън. Долу, на равнището на улицата, друг плакат, отлепен в единия край, се вееше на вятъра, като ту откриваше, ту закриваше една-единствена дума: АНГСОЦ. В далечината между покривите се мярна вертолет, покръжи за миг като муха и с рязък завой отново се стрелна нататък. Бе полицейски патрул, който надничаше в прозорците на хората. Патрулите обаче не бяха страшни. Страшна беше само Полицията на мисълта.
Зад гърба на Уинстън гласът от телекрана продължаваше да дърдори за чугуна и за преизпълнението на деветия тригодишен план. Телекранът едновременно приемаше и предаваше. Приемаше всеки звук на Уинстън освен едва доловим шепот; нещо повече — Уинстън можеше да бъде не само слушан, но и гледан, когато е в обсега на металическата пластина. Разбира се, никой не знаеше дали в момента го наблюдават или не. Можеше само да се правят предположения колко често и по какъв принцип Полицията на мисълта се включва в индивидуалните системи. Не беше изключено и да следят всички през цялото време. Във всеки случай, можеха да се включат в системата ти, когато си поискат. Човек трябваше да живее — живееше по навик, превърнал се в инстинкт — със съзнанието, че всеки негов звук се улавя и че освен когато е тъмно, всяко негово движение се следи.
Уинстън продължаваше да стои с гръб към телекрана. Така бе по-безопасно; въпреки че, както много добре знаеше, дори гърбът можеше да те издаде. На километър оттук, огромно и бяло над мрачния пейзаж, се извисяваше Министерството на истината, където работеше той. Ето това, каза си с неосъзнато отвращение — това е Лондон, главният град на Първа писта, третата по население провинция на Океания. Опита се да изтръгне нещо от детските си спомени, което да му подскаже дали Лондон винаги е бил такъв. Винаги ли пред погледа са се простирали прогнили сгради от деветнайсети век, подпрени отстрани с дървени греди, с прозорци, запушени с картон, и покриви, покрити с вълнообразна ламарина, с разнебитени градински тараби, клюмнали накъдето им скимне? И разрушени от бомбардировките здания, където прахолякът от мазилката се носи във въздуха и купищата развалини са обрасли с бурени, а на разчистените от бомбите места са изникнали жалки като курници бараки? Нямаше смисъл, не можеше да си спомни: нищо не бе останало от детството му освен низ ярко осветени сцени, несвързани помежду си и в по-голямата част неразбираеми.
Министерството на истината — Миниправ по новговор[1] — рязко се отличаваше от всичко пред очите му. Това бе огромна пирамида от блестящ бял бетон, която тераса след тераса се издигаше на триста метра височина. От мястото си Уинстън можеше да прочете изписани с елегантни букви върху бялата фасада трите лозунга на партията:
ВОЙНАТА Е МИР
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА
Говореше се, че в Министерството на истината има три хиляди стаи над земята и съответните лабиринти отдолу. Още три сгради, подобни по външен вид и размери, бяха посети из Лондон. И дотолкова се извисяваха над околните здания, че от покрива на жилищен дом „Победа“ можеха да се видят и четирите едновременно. Те приютяваха четирите министерства, между които бе поделен целият апарат на властта. Министерството на истината се занимаваше с информацията, забавленията, образованието и изкуствата. Министерството на мира се занимаваше с войната. Министерството на любовта поддържаше законността и реда. А Министерството на изобилието отговаряше за икономиката. Наименованията им на новговор бяха Миниправ, Минипакс, Минилюб и Миниблаг.
Най-страшно бе Министерството на любовта. То изобщо нямаше прозорци. Уинстън никога не бе стъпвал в Министерството на любовта, нито дори на половин километър от него. Там бе невъзможно да се влезе освен по служба, но и тогава пак само след като се проникне през лабиринт от бодлива тел, стоманени врати и скрити картечни гнезда. Дори по улиците, които водеха до външните бариери, бродеха стражи с лица на горили, в черни униформи и въоръжени с гумени палки.
Уинстън рязко се обърна. Беше надянал маската на спокоен оптимизъм, която бе препоръчителна за пред телекрана. Прекоси стаята и влезе в кухненския бокс. Тъй като бе излязъл от министерството, той бе пожертвал обяда си в столовата, а знаеше, че в кухнята няма никаква храна освен къшей черен хляб, който трябваше да пази за сутрешната си закуска. Взе от лавицата бутилка безцветна течност с бял етикет, на който пишеше само ДЖИН ПОБЕДА. Имаше тежък неприятен мирис, като на китайска оризова ракия. Уинстън напълни почти догоре чаена чаша, пое си дъх й я гаврътна наведнъж като лекарство.
Лицето му мигновено почервеня, а от очите му потекоха сълзи. Все едно че пиеше азотна киселина, дори нещо повече — всяка глътка беше като удар с гумена палка по тила. В следващия миг обаче, парещата болка в корема му утихна и светът започна да изглежда по-весел: Уинстън взе цигара от смачкания пакет с надпис „Победа“ и по невнимание я изправи, от което тютюнът се изсипа на пода. Със следващата има по-голям успех. Върна се във всекидневната и седна до масичката вляво от телекрана. От чекмеджето извади перодръжка, шише с мастило и дебела книга с червени корици, подлепени с мраморна хартия.
Уинстън знае защо телекранът във всекидневната бе разположен необичайно. Вместо както обикновено, на стената в дъното, откъдето да обхваща цялата стая, той бе поставен на по-дългата стена срещу прозореца. От едната му страна имаше празна ниша, където сега седеше Уинстън — при строежа на апартамента вероятно е била предназначена за библиотечка. Седнал в дъното на нишата, Уинстън оставаше извън зрителния обсег на телекрана. Разбира се, можеше да бъде чут, но стига да не променяше позата си, не можеше да бъде видян. Отчасти необичайното разположение на стаята му бе подсказало онова, с което се канеше да се залови.
То му бе подсказано и от книгата, която току-що бе извадил от чекмеджето. Тя беше необикновено красива. Такава гладка и мека хартия, леко пожълтяла от годините, не беше произвеждана, поне през последните четири десетилетия. Досещаше се обаче, че книгата е много по-стара. Видя я на витрината на мръсен вехтошарски магазин в бедняшки квартал на града (вече не си спомняше точно кой) и незабавно го обзе неудържимото желание да я притежава. За партийните членове бе недопустимо да влизат в обикновени магазини, (наричаха го „търговия на свободния пазар“), но това правило не се спазваше строго, защото много неща, да речем, връзки за обувки и ножчета за бръснене, не можеха да се намерят по никакъв друг начин. Уинстън хвърли бърз поглед нагоре и надолу по улицата, преди да се вмъкне и да купи книгата за два долара и половина. Тогава нямаше ясна представа за какво точно ще му трябва. Гузно я отнесе в куфарчето у дома си. Тя можеше да го компрометира и без да е написан в нея ред.
И ето че се канеше да започне дневник. Това не беше незаконно (нищо не беше незаконно, тъй като вече нямаше закони), но ако го откриеха, почти сигурно го очакваше смърт или най-малко двайсет и пет години тежък принудителен труд. Уинстън сложи писец в перодръжката и осмука от него смазката. Писалката бе архаичен инструмент, използван рядко дори за подписи, и той се беше сдобил с нея тайно и доста трудно, просто защото чувстваше, че меката хартия заслужава по нея да се пише с истинско перо, а не да се дращи с химически молив. Всъщност не бе свикнал да пише на ръка. С изключение на кратките бележки обикновено всичко се диктуваше на диктограф, разбира се, напълно непригоден в този случай. Потопи писалката в мастилото и за миг се поколеба. Стомахът му се сви: начинанието беше съдбоносно. С дребни, тромави букви написа:
4 април 1984 година
Облегна се назад. Обзе го чувство на пълна безпомощност. Преди всичко не знаеше със сигурност дали годината наистина е 1984-а. Трябва да бе приблизително тази година, тъй като бе почти уверен, че е на трийсет и девет години, а смяташе, че е роден през 1944 или 1945 година; но сега беше невъзможно да се определи която и да е дата с по-голяма точност от година.
За кого, му хрумна изведнъж, водеше този дневник? За бъдещето, за неродените. Съзнанието му за миг бе заето от съмнителната дата на страницата, а после бе разтърсено от една дума на новговор: двумисъл. За първи път осъзна значимостта на начинанието си. Как можеше той да общува с бъдещето? По самата си същност това бе невъзможно. Бъдещето или ще е като настоящето и в този случай няма да се вслуша в него, или ще се различава и рискът му ще се обезсмисли. Известно време глупаво се взира в хартията. От телекрана се лееше гръмка военна музика. Странното бе, че той сякаш не само бе изгубил способността си да се изразява, но дори бе забравил какво всъщност искаше да каже. Цели седмици се бе готвил за този момент и през ум не му бе минавало, че ще му липсва нещо друго освен смелост. Самият процес на писане му се струваше лесен. Трябваше само да излее върху хартията нескончаемия мъчителен монолог, който буквално от години изпълваше главата му. Но в този момент дори монологът бе секнал. Отгоре на всичко варикозната язва нетърпимо го засърбя. Не смееше да се почеше, за да не я разрани още повече. Секундите отлитаха. За него не съществуваше нищо друго освен празната страница отпред, сърбежа на кожата над глезена, гърмящата музика и лекото опиянение от алкохола. Изведнъж панически се хвърли да пише, без да съзнава напълно какво точно. Дребният му, малко детски почерк се разля безразборно по цялата страница, като най-напред изостави главните букви, а накрая точките:
4 април 1984 година. Снощи в киното. Само военни филми. Много хубав филм за кораб с бежанци, бомбардиран някъде в Средиземно море. Публиката много се забавляваше, когато стреляха по огромен дебел мъж, който се опитваше да избяга с плуване, а вертолет го преследваше, първо виждаш как пляска във водата като морска свиня, после го виждаш през мерника на картечниците на хеликоптера, след това е целият надупчен морето около него порозовява и така бързо потъна сякаш се е напълнил с вода през дупките, публиката лудо се смееше когато потъна, после се вижда спасителна лодка с деца и вертолет да кръжи над нея. една възрастна жена навярно еврейка седеше на носа с тригодишно момче на ръце, момченцето пищеше от страх и криеше главата си в гърдите й сякаш се опитваше да се зарови в нея а тя го обгръщаше с ръце и го успокояваше въпреки че самата бе посиняла от страх и през цялото време го прегръщаше колкото се може повече сякаш си, мислеше че ръцете й могат да го спасят от куршумите, тогава вертолетът пусна върху тях двайсеткилограмова бомба страхотен взрив и лодката се превърна в трески, после дадоха прекрасен кадър на детска ръчичка която се издига нагоре нагоре нагоре а все по-нагоре вертолет с камера на носа трябва да я е снимал и от редовете на партийните членове се разнесоха ръкопляскания много ръкопляскания но една жена от местата за проли изведнъж започна да вдига врява и да крещи че не трябвало да го показват пред децата докато полицията не я изхвърли не вярвам нещо да й се е случило кой го е грижа какво казват пролите типична реакция на пролите те никога…
Уинстън спря да пише, отчасти защото се бе схванал. Не знаеше какво го бе подтикнало да излее този поток от безсмислици. Странно, но докато пишеше, в съзнанието му така ясно изплува съвсем различен спомен, та бе почти готов и него да запише. Чак сега осъзна, че именно тази, другата случка го бе накарала внезапно да реши да се прибере у дома и днес да започне дневника.
Случило се бе тази сутрин в министерството, ако за нещо толкова неясно изобщо може да се каже, че се е случило.
Наближаваше единайсет часа и в Архивния отдел, където работеше Уинстън, изнасяха столовете от кабинките и ги подреждаха в средата на фоайето срещу телекрана за Двеминутката на омразата. Уинстън тъкмо заемаше мястото си в средните редици, когато двамина, които познаваше по външност, но никога не бе разговарял с тях, неочаквано влязоха. С момичето често се разминаваше в коридора. Не знаеше как се казва, но знаеше, че работи в Отдела за художествена литература. Навярно — бе я виждал да носи гаечен ключ в омазнените си ръце — беше техник и обслужваше някоя от машините за писане на романи. Беше самоуверено момиче на около двайсет и седем години с гъста тъмна коса, луничаво лице и бързи атлетични движения. Тесен червен колан, емблемата на Младежкия антисекссъюз, няколко пъти опасваше комбинезона на кръста й, достатъчно стегнато, за да подчертае добре оформените й хълбоци. Уинстън я намрази от пръв поглед. И знаеше защо. Заради атмосферата на хокейно игрище, къпане със студена вода, туристически походи и изобщо заради целомъдрието, което излъчваше. Той мразеше почти всички жени, особено младите и красивите. Именно жените, и преди всичко младите, бяха най-ревностните последователи на партията, те попиваха лозунгите, доброволно шпионираха и надушваха всичко неправоверно. А това момиче му се струваше по-опасно от другите. Веднъж, когато се разминаваха в коридора, тя му хвърли изкосо продължителен поглед, който сякаш го прониза и за миг го изпълни с необясним ужас. Дори му мина през ум, че може да е агент на Полицията на мисълта. Не беше много вероятно и въпреки това винаги, когато тя бе наоколо, той изпитваше странно чувство на неудобство, примесено със страх, дори враждебност.
Вторият беше мъж на име О’Брайън, член на Партядрото, човек на толкова отговорен и толкова висок пост, че Уинстън имаше само смътна представа за важността му. Когато видяха да се приближава черният комбинезон на член на Партядрото, хората по столовете внезапно млъкнаха: О’Брайън беше едър плещест мъж с дебел врат и грубо, весело, жестоко лице. Въпреки внушителния си външен вид той обаче излъчваше известен чар. Навикът му постоянно да сваля и слага очилата на носа си беше необичайно обезоръжаващ и по необясним начин — необичайно изискан. Правеше го с жест, който — ако някой все още мислеше с такива категории — напомняше за благородник от осемнайсети век, поднасящ табакерата си с емфие. Уинстън беше виждал О’Брайън не повече от десетина пъти за почти толкова години. Изпитваше дълбок интерес към него не само защото беше заинтригуван от контраста на изисканите маниери с телосложението му на борец, а много повече заради стаената увереност — или навярно не толкова увереност, колкото надежда, — че политическата правоверност на О’Брайън не е изрядна. Нещо в лицето му го подсказваше недвусмислено. Впрочем може би не толкова неправоверност бе изписана на лицето му, колкото интелигентност. Във всеки случай, той имаше вид на човек, с когото би могло да се разговаря, ако успееш да надхитриш телекрана и да го хванеш насаме. Уинстън никога не беше предприемал и най-малък опит да провери предположението си: всъщност нямаше никакъв начин да го направи. В този миг О’Брайън погледна часовника си, видя, че наближава единайсет, и очевидно реши да остане в Архивния отдел, докато свърши Двеминутката на омразата. Седна на същата редица през няколко стола от Уинстън. Между тях имаше само една дребна, сламеноруса жена, която работеше в съседната на Уинстън кабинка. Момичето с тъмната коса бе точно отзад.
В следващия миг от телекрана в дъното на помещението гръмна отвратителен, стържещ говор като от чудовищна несмазана машина. Това бе шум, който те кара да стискаш зъби, а косата на тила ти да настръхва. Омразата бе започнала.
Както обикновено на екрана се появи лицето на Емануел Голдщайн, народния враг. Тук-там сред публиката се дочуха дюдюкания. Дребната сламеноруса жена изписка от страх и отвращение. Голдщайн беше ренегатът и отстъпникът, който някога, много отдавна (колко отдавна, никой не си спомняше със сигурност), бил един от ръководителите на партията, почти на същото равнище като Големия брат, а след това се заел с контрареволюционна дейност, бил осъден на смърт, но загадъчно избягал и изчезнал. Програмите на Двеминутката на омразата бяха различни всеки ден, не във всяка от тях Голдщайн бе главното действащо лице. Той беше изначалният предател, първият осквернител на чистотата на партията. Всички следващи престъпления срещу партията, всички предателства, саботажи, ереси, отклонения произтичаха непосредствено от неговото учение. Той все още живееше някъде и кроеше заговори: може би отвъд океана под закрилата на чуждестранните си господари, може би дори — от време на време се пускаха такива слухове — се криеше в самата Океания.
Стомахът на Уинстън се сви. Лицето на Голдщайн винаги предизвикваше у него смесени чувства. Бе изпито еврейско лице с голям пухест ореол от бяла коса и малка козя брадичка — умно лице и все пак някак по рождение жалко, а дългият тънък нос, на чийто връх бяха кацнали очилата, му придаваше старчески глуповат вид. Приличаше на овца, гласът също напомняше блеене. Голдщайн изричаше обичайните си злобни нападки срещу доктрината на партията — нападките бяха толкова преувеличени и злостни, че дори дете не би се поддало на тях, и въпреки това достатъчно правдоподобни, за да изпълнят човек с тревогата, че други хора, не така трезвомислещи като него, могат да се подведат. Той ругаеше Големия брат, разобличаваше диктатурата на партията, настояваше за незабавен мир с Евразия, проповядваше свобода на словото, свобода на печата, свобода на събранията, свобода на мисълта, истерично крещеше, че революцията била предадена — и всичко това в многословна скоропоговорка, която в известен смисъл пародираше стила на партийните оратори и дори съдържаше думи от новговор: всъщност повече думи от новговор, отколкото който и да е партиен член би използвал в живота. И през цялото време, да не би да остане съмнение в онова, което благовидното празнословие на Голдщайн прикриваше, зад неговото лице на екрана маршируваха безкрайните колони на евразийската армия — редица след редица набити мъже с безизразни азиатски лица изплуваха на повърхността на екрана и изчезваха, за да бъдат заменени от други, тяхно точно копие. Глухият ритмичен тропот на войнишките ботуши бе фонът за блеещия глас на Голдщайн.
Още през първите трийсет секунди от омразата половината от хората в помещението започнаха спонтанно да издават гневни възклицания. Самодоволното овче лице от екрана и ужасяващата мощ на евразийската армия им идваха прекалено много: впрочем видът и дори мисълта за Голдщайн автоматично предизвикваха страх и ярост. Той беше по-постоянен обект на омраза, отколкото Евразия или Изтазия, тъй като, докато воюваше с една от тези сили, Океания обикновено беше в мир с другата. И което бе най-удивително, въпреки че всички мразеха и презираха Голдщайн, въпреки че по хиляда пъти на ден от трибуни, телекрани, във вестници и книги неговите теории се отхвърляха, разбиваха на пух и прах, осмиваха, разобличаваха пред всички като жалка глупост, каквато и бяха — въпреки всичко това неговото влияние сякаш не отслабваше. Винаги се намираха нови наивници, готови да бъдат подведени. Не минаваше ден, без Полицията на мисълта да не разобличи шпиони и вредители, действащи под негово ръководство. Той командваше огромна призрачна армия, нелегална мрежа от заговорници, чиято цел бе да унищожат държавата. Говореше се, че се наричала Братството. Шушукаше се също за някаква ужасна книга, компендиум от всички ереси, чийто автор е Голдщайн, която тук-там тайно преминавала от ръка на ръка. Книгата беше без заглавие. Ако говореха за нея, хората я наричаха просто книгата. Но такива неща се научаваха само от мъгляви слухове. Можеше ли да си го спести, никой редови член на партията не споменаваше нито Братството, нито книгата.
През втората минута омразата стигна до изстъпление. Хората подскачаха на местата си и крещяха с всичка сила, за да заглушат влудяващото блеене от телекрана. Дребната сламеноруса жена бе порозовяла, а устата й се отваряше и затваряше като на риба на сухо. Дори суровото лице на О’Брайън бе почервеняло. Той седеше с изправен торс, мощният му гръден кош се издуваше и потрепваше, сякаш се готвеше да поеме удара на вълна. Тъмнокосото момиче зад Уинстън крещеше: „Свиня! Свиня! Свиня!“, после изведнъж грабна тежък речник по новговор и го запокити по телекрана. Той удари носа на Голдщайн и отскочи, а гласът неумолимо продължаваше да кънти. В някакъв момент на проблясък Уинстън установи, че и той крещи с другите и яростно рита по краката на стола. Най-ужасното в Двеминутката на омразата бе не това, че си задължен да играеш роля, а напротив, че е невъзможно да й се съпротивляваш. След първите трийсет секунди не бяха необходими никакви преструвки. Като електрически ток през цялата група преминаваше отвратителен екстаз на страх и мъст, желание да убиваш, измъчваш, да разбиваш лица с ковашки чук, което пряко волята му превръщаше всекиго в гримасничещ, крещящ безумец. Но обхваналата ги омраза беше абстрактно, неконкретно чувство, което можеше да бъде прехвърлено от един обект на друг като пламъка на горелка. Така в един миг омразата на Уинстън изобщо не беше насочена към Голдщайн, а напротив, към Големия брат, партията и Полицията на мисълта и в подобни моменти сърцето му, симпатиите му бяха със самотния, осмиван еретик от екрана, единствен пазител на истината и на здравия разум в свят от лъжи. Въпреки това в следващия миг Уинстън се сливаше с хората наоколо и всичко, което се говореше за Голдщайн, му звучеше вярно. В такива моменти тайната му ненавист към Големия брат се превръщаше в обожание, струваше му се, че Големия брат се извисява като непобедим, безстрашен защитник, като скала срещу азиатските орди, а Голдщайн, въпреки своята изолация, безпомощност и съмнението дали изобщо е съществувал, му изглеждаше зловещ магьосник, способен само със силата на гласа си да унищожи цивилизацията.
Дори в такива моменти обаче бе възможно съзнателно да превключиш омразата си от едно лице към друго. Изведнъж с неистово усилие, както човек откъсва глава от възглавницата, когато сънува кошмар, Уинстън успя да прехвърли омразата си от лицето на екрана върху тъмнокосото момиче отзад. Ярки, красиви видения нахлуха в съзнанието му. Ще я шиба до смърт с гумена палка. Ще я завърже гола за кол и ще я надупчи със стрели като свети Себастиан. Ще я изнасили и във върховния момент ще пререже гърлото й. Нещо повече, по-ясно от всякога той осъзна защо я ненавижда. Ненавиждаше я, защото беше млада, красива и безполова, защото искаше да се люби с нея, а никога нямаше да го стори, защото около сладострастната й кръшна талия, която сякаш молеше да я обвиеш с ръка, беше само ненавистният червен колан, агресивният символ на целомъдрието.
Омразата стигна кулминацията си. Гласът на Голдщайн беше преминал в същинско блеене и за миг лицето му заприлича на овча муцуна. След това муцуната преля във фигурата на евразийски войник, който настъпваше, огромен и страшен, с гърмящ автомат, сякаш щеше да изскочи от екрана, и някои хора от първия ред инстинктивно се дръпнаха назад в столовете си. Но в същия миг, като изтръгна от всички въздишка на облекчение, враждебната фигура преля в лицето на Големия брат, с черни коси и мустаци; то излъчваше сила и тайнствен покой и бе така огромно, че почти изпълни екрана. Никой не чуваше какво говори Големия брат. Няколко окуражителни думи, каквито се казват в разгара на битката, неразличими една от друга, но вдъхващи увереност със самото изговаряне. След това лицето на Големия брат избледня и на негово място се появиха изписани с черни главни букви трите лозунга на партията:
ВОЙНАТА Е МИР
СВОБОДАТА Е РОБСТВО
НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА
Но лицето на Големия брат остана още за няколко секунди на екрана, като че ли се бе запечатало в зениците на всички прекалено ярко, за да избледнее незабавно. Дребната сламеноруса жена се бе хвърлила върху облегалката на стола отпред. Като шепнеше възбудено „Спасителю мой“, тя протягаше ръце към екрана. После покри лицето си с длани. Очевидно се молеше.
В този миг цялата група започна бавно и ритмично да скандира „Г-Б!… Г-Б… Г-Б!“ — отново и отново, много бавно и с големи паузи между „Г“ и „Б“, силен гъгнещ шум, в който имаше нещо дивашко, и като фон сякаш долиташе тропот на боси крака и думкане на тамтами. Това продължи около трийсет секунди. Този напев често звучеше в минутите на екзалтация. Беше нещо като химн във възхвала на мъдростта и могъществото на Големия брат, но в много по-голяма степен беше самохипноза, умишлено заглушаване на съзнанието с ритмичен шум. Вътрешностите на Уинстън изстинаха. По време на Двеминутката на омразата не можеше да устои на общото изстъпление, но това получовешко скандиране: „Г-Б… Г-Б!“ винаги го изпълваше с ужас. Естествено и той скандираше с останалите — иначе не можеше. Инстинктивно прикриваш чувствата си, контролираш лицето си, държиш се като другите. И все пак за секунда или две изражението на очите му би могло да го издаде. Но точно в този момент се случи знаменателното събитие — ако изобщо нещо се бе случило.
За миг той срещна погледа на О’Брайън. О’Брайън се беше изправил. С характерен жест нагласи на носа си свалените очила. За частица от секундата очите им се срещнаха, но това бе достатъчно Уинстън да разбере — да, той разбра!, — че О’Брайън мисли като него. Несъмненото послание бе предадено. Сякаш умовете им се бяха слели и мислите преминаваха от единия в другия през очите. „Аз съм с тебе — сякаш казваше О’Брайън. — Напълно разбирам чувствата ти. Напълно разбирам презрението ти, омразата ти, отвращението ти. Но не се безпокой, на твоята страна съм!“ После светкавицата на мигновеното разбиране угасна и лицето на О’Брайън стана непроницаемо като на всички останали.
Това беше всичко и Уинстън вече се съмняваше дали се бе случило. Такива произшествия винаги оставаха без последствие. Те само подхранваха вярата или надеждата му, че и други освен него са врагове на партията. Може би все пак слуховете за огромна нелегална конспиративна мрежа бяха верни — може би братството наистина съществуваше! Въпреки безкрайните арести, разобличения и екзекуции никой не може да каже със сигурност дали Братството не е само мит. Понякога той вярваше в него, понякога не. Нямаше никакво доказателство, само проблясъци, които можеха да означават всичко или нищо: откъслеци от подочути разговори, неясни драскотини по стените на тоалетните — веднъж дори бе видял двама непознати да правят незабележимо движение с ръце, което би могло да бъде сигнал за разпознаване. Но това бяха само догадки, вероятно всичко бе плод на въображението му. Бе се върнал в кабинката си, без да погледне отново О’Брайън. Изобщо не му мина през ума да потърси продължение на мигновеното им съприкосновение. Дори да знаеше как да го направи, би било изключително опасно. За една-две секунди си бяха разменили многозначителен поглед и това беше всичко. Но в изолацията, в която човек бе принуден да живее, и това беше паметно събитие.
Уинстън се понадигна и седна по-изправен. Уригна се. Джинът бушуваше в стомаха му. Отново втренчи поглед в страницата. Откри, че докато безпомощно бе размишлявал, бе продължил да пише сякаш автоматично. И почеркът му не бе нечетлив и изкривен както преди. Плъзгайки се похотливо по гладката хартия, писалката му беше изписала с равни, едри, печатни букви:
ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ
ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ
ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ
ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ
ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ
и така нататък, чак до средата на страницата.
Разбира се, прониза го страх. И то безсмислен, защото изписването точно на тези думи не бе по-опасно от самото водене на дневника; но за миг се изкуши да откъсне страниците и изобщо да зареже начинанието си.
Не го направи, защото знаеше, че е безполезно. Нямаше никакво значение дали беше написал ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ или не. Нямаше никакво значение дали щеше да продължи дневника си или не. Така или иначе, Полицията на мисълта щеше да го хване. Той беше извършил — и пак щеше да извърши, дори ред да не беше написал — върховното престъпление, което включваше всички останали. Наричаха го престъпмисъл. Престъпмисъл не може вечно да се крие. Можеш да се изплъзваш известно време, дори години, но рано или късно непременно ще те пипнат.
Това ставаше винаги през нощта. Арестуваха неизменно през нощта. Внезапното пробуждане от сън, грубата ръка, разтърсваща рамото ти, кръгът жестоки лица около леглото. В повечето случаи нямаше съд, нямаше съобщение за арест. Хората просто изчезваха, винаги през нощта. Името се заличаваше от всички списъци, изтриваше се всеки спомен, че нещо някога е направено, отричаше се цялото съществуване и после се забравяше. Така унищожаваха, заличаваха, а след това обикновено се казваше: „изпарили са го“.
За момент той изпадна в някаква истерия. Започна да драска трескаво и неразбираемо:
ще ме застрелят пука ми ще ме застрелят в тила пука ми долу големия брат те винаги стрелят в тила пука ми долу големия брат…
Облегна се на стола, леко засрамен от себе си, остави писалката. В следващия миг подскочи. Някой чукаше на вратата.
Вече! Затаи се като мишка с напразната надежда, че който и да е, ще си отиде след първото почукване. Но не, продължаваха да чукат. Най-лошото беше да отлага. Сърцето му биеше като барабан, но лицето му по стар навик вероятно беше безизразно. Той стана и бавно се запъти към вратата.