Иван Давидков
Първият сняг

Събужда те тишина, каквато не си познавал досега — тишина с влажен дъх на трева и на късни хризантеми. Надникваш през прозореца и виждаш, че навън всичко е побеляло. Снегът е валял дълго през нощта, без да го усетиш, отрупал е клоните на дърветата и ги е свел до земята, засипал е пътя, съединил е двата бряга на рекичката и тя, пленена, се мъчи да погледне с тъмно око към небето. Дворът е ослепително бял, гладък, без нито една бръчка по снега. Струва ти се, че светът отново се е родил — чист, девствен, с тайни и надежди, в които все още не можеш да прозреш. Усещаш в душата си лекота, чувствуваш как в нея тоя толкова мек и рехав сняг едва забележимо диша, подхващан от утринния полъх, и ти се струва, че ти е даден миг на блаженство и доброта, който не бива да пропуснеш. Мъчиш се да съхраниш тоя миг, както природата своята девствена белота и имаш самочувствието на Създател.

Но то ще изчезне след минута, когато по пътя се зададе козе стадо, нанизало по снега димящи черни додронки и блеенето на козела, поел пред стадото със заскрежена демонска брадичка ще събуди в душата ти Лукавия, който също е спал, докато навън се е сипал снегът. Лукавият ще погледне с твоите очи към света, който преди малко ти се е сторил новороден, и ще се усмихне скептично на тая измама.

Природата има своите хитрини. Тя се мъчи да скрие под първия сняг локвите, раните на земята, и да върне на света първичната му чистота, както човекът се мъчи да скрие под думите подлостта, измамата, лицемерието — уверен, че всичко може да се започне отначало. Тогава се появява демонското око на козела, хлъзгаво като заледен път, и душата, тръгнала по тоя път, пада по гръб и усеща под себе си ръбестите буци на реалността.