Камен Калчев
Съкровището

Тази нощ отрядът ни се оттегли навътре, в самата планина, и там се установи на почивка.

Поставен на един от предните постове, които охраняваха почиващите партизани, аз прекарах цялата нощ буден зад един грамаден, повален от бурята дъб. Нощта премина спокойно — никой не се яви, а пък и едва ли би се решил някой да дойде тук, в това тъмно, непроходимо дефиле, оградено отвсякъде със скали и стари вековни гори. Но рано сутринта, когато вече се сипваше зората, аз чух ненадейно в гъстака няколко далечни, тъпи удара. Отначало не можах да разбера какви са тези удари, но след като се ослушах, стана ми ясно, че някой се е заел сериозно с работа. Стиснах по-здраво пушката си и като се наведох, безшумно се промъкнах между храстите. Ударите ставаха все по-ясни и по-ясни. „Кой ли е този храбрец — помислих си аз, — дошъл тук толкова рано, и какво ли търси?“ Но докато се питах, изведнъж на няколко крачки от мен се открои тъмната фигура на непознат човек, който се беше запретнал и усърдно копаеше под един стар и висок дъб. Аз се спрях, приклекнах зад храстите и любопитно загледах подранилия копач. Той приличаше на овчарите от съседните села, които твърде често срещахме из планината. Скъсаното му сетре и козинявата торба стояха захвърлени настрана, а прогнилата от носене ленена риза се беше нацепила на няколко места на гърба му. След като направи две-три копки, той спря, повдигна смъкнатите си шаячни панталони, които също бяха изпокъсани, плю в шепите си и пак продължи. Изкопал твърде дълбока яма, той отиде при захвърлената торба, взе един дълъг, остър шиш и като се върна, започна внимателно да го забива в земята. Такива усилия полагаше той, че аз чувах ясно как пъшка и стене при всяко натискане на шиша. Стана ми дори смешно, но реших да изчакам до края. Селянинът разбира се, не подозираше моето присъствие. След като шишът му стигна до твърда почва, остави го и започна пак да копае, с още по-голямо остървение.

Небето съвсем избледня, върхарите на дърветата се очертаваха ясно, а по високите скали вече трептеше слънцето. Цялата долина шумеше от многобройните птичи гласове. Пробуждаха се дори и бръмбарите, и пеперудите, скрити из тревата и шумата.

Реших, че е вече време да прекъсна работата на непознатия. Изправих се, вдигнах пушката си и извиках:

— Стой, не мърдай!

Селянинът, чул страшния ми неочакван глас, изтърва търнокопа, дигна ръцете си и целият се разтрепера. Аз се приближих, а изцапаните му корави ръце и парцалите по гърба му трепереха, сякаш го тресеше.

— Имаш ли оръжие? — попитах го аз.

— Нямам — отговори той, мърдайки бавно дебелите си, напукани устни, а от лицето му се стичаше застинала пот.

— Какво търсиш тук?

Той ме погледна и съвсем неочаквано се усмихна:

— Парите на цар Шишман.

— Какви пари? — учудих се аз.

— Два катъра със злато са заровени тук — продължи той, — малджиите от Калугерово ги търсят е-е-е там, под върха, но те са тук… Аз зная…

— Сигурен ли си?

Селянинът се оживи. Ръцете му вече не трепереха. Той дори направи опит да ги свали.

— Съвсем сигурен. Лично един турчин от Цариград ми го каза. Ваша милост от шумкарите ли сте?

Аз веднага се намръщих. („Не ще ме подкупите лесно, селски хитрецо!“) И му заповядах:

— Вземи парцалите си и тръгвай пред мен!

Той отново се разтрепера, събра вещите си и до самия лагер, където бе разположен отрядът, не продума нито дума.

Докарването на пленник в лагера беше неочаквано и предизвика всеобщо възхищение. Но още по-голямо оживление настъпи, след като стана ясно, че пленникът е обикновен иманяр, бедняк от съседното село, където току-що бяхме привършили политическата си акция.

Нашият командир беше шегобиец, с душа на поет и философ. Той веднага разпита селянина и се оказа, че иманярят държи непоколебимо за съкровището на цар Шишман и че е решил на всяка цена да го намери. Историята с турчина от Цариград беше разказана отново; дори се спомена за някаква книга, в която било указано точно местонахождението на златото. Разправяйки всичко това, селянинът поглеждаше хитро командира, а в очите му, над които висяха едри, разпилени вежди, бляскаха неспокойните пламъчета на това замайващо съкровище.

— Значи, казват, че имало книга? — запита командирът.

— Има, ами — отговори селянинът.

— Ти виждал ли си тази книга? — Продължи командирът, като даде знак на всички да утихнат.

Ние млъкнахме, предчувствувайки, че зад тази неочаквана негова деловитост се крие някаква весела шега, някаква безобидна насмешка.

— Не сме я виждали — отговори селянинът. После махна с ръка и добави: — Ех, с книгата е лесно, с книгата всеки може да го намери.

Командирът хвана чантата си, която висеше през рамото му и със същия непоколебим делови тон добави:

— Книгата е тук, книгата е в мен, но нямам време, нито възможност да изкопая съкровището на цар Шишман. То е много дълбоко.

И той измъкна една книга, а черните му весели очи ни заповядаха: „Дръжте се по-сериозно, магарета! Не се смейте!“ И наистина никой от нас не се засмя.

Селянинът огледа книгата, опипа я, но нали не знаеше да чете, така си и остана разочарован. Все пак разочарованието му нямаше да бъде така голямо, ако командирът не продължи:

— Че има̀не има — има! Но мога с положителност да ти кажа: не си губи времето, то не е там, където копаеш…

Селянинът погледна недоверчиво, огънят в очите му изгасна, сякаш бе изгаснало и самото му сърце. Той не искаше да повярва, че дългите му лутания могат да пропаднат за един миг. Посъвзе се и каза:

— Тази книга я има само турчинът… Ама и в нея не е написано всичко.

Нашият командир, разбира се, се постара да доразвие надеждите му, но селянинът си държеше на своето. Той беше колкото наивен, толкова и упорит. И, кой знае защо, тази негова упоритост хареса на всички ни. Още повече че той изложи пред нас една, макар и съмнителна, но твърде благородна философия. Той разправи, че му трябвали извънредно много пари да си купи кобила, каквато имал преди две години и която била реквизирана от германците, без да му я върнат, нито пък да му я платят. След това (добър е господ!) той ще си направи къщичка, а може да даде нещичко и на сиромасите, които живеят около него. Да, да, за сиромасите той вече е дал обещание пред себе си и пред бога. И ако не го изпълни, то се знае, ще бъде наказан. От всичките му жалби най-голяма си остана жалбата за кобилата. Не минаваше нито минута да не спомене за нея и да не напсува германците. Псувните може би бяха предназначени за нас, за да ни направи добро впечатление. Но все цак едно бе вярно, че той имаше твърде оскъдна, твърде бедна, като самия него фантазия, когато си е седял в къщи и разпределял наум тези „два катъра със злато“.

Подробности около неговата личност ние научихме много лесно. Той се казвал Първан Гъбаря от село Крушаре, имал шест деца. Жена му умряла преди година от огница, децата растели по божията милост. Той събирал дърва, гъби… Но ако била кобилата!… (О, ако била кобилата!) Тогава можел да започне и търговия. При това, псувайки германците, той ни даде някои указания за движението на техните ешелони и разположението на някои складове, неща, които се оказаха верни според данните, които вече имахме от нашето разузнаване. Това още повече засили обаянието от нашия иманяр и някои от нас бяха вече склонни да го поканят в партизанския ни отряд. Това, разбира се, не стана. Още повече че бай Първан постоянно поглеждаше към дефилето, където се намираше неговото селце. Най-после той започна да ни моли да го освободим. След като го поразпитахме за още някои и други неща, които ни интересуваха, ние решихме да го пуснем, при това нашата част беше в движение — предстоеше ни да прехвърлим Балкана.

Командирът — след като му каза да не говори на никого за срещата с нас и за тежките последствия, ако продума някъде — стана, хвана здраво коравата му изцапана ръка и рече все тъй сериозно, със скрита ирония в гласа си:

— Довиждане, бай Първане!… А за има̀нето — аз ще те потърся. Там не копай, не си губи времето… Само аз знам къде е скрито то…

Селянинът нарами торбичката си, търнокопа и шиша и бавно се смъкна надолу, през гората, без да му трепне нито един мускул на лицето. Ние също потеглихме по своя път.

Оттогава минаха много месеци и много страдания. Но една късна есен ние отново минахме по тези места и се уверихме в упоритостта и чудатостта на този селянин: под всички дъбове беше копано и ровено така настойчиво, сякаш не е имало нито капка съмнение в тези самоотвержени селски ръце. „Добре е поработил нашият брат — усмихнато забеляза командирът. — Добре е поработил.“

Все по същото време между нашия отряд и частите на жандармерията станаха сериозни сражения над село Крушаре. Ние изгубихме доста хора — ранени и убити. Но каква беше нашата изненада, когато по-късно научихме, че двама от тежко ранените ни другари били прибрани и спасени от него, именно от него, от нашия иманяр. Това той извършил хладнокръвно и незабелязано от жандармерията и когато след време нашите бойци бяха отново в редовете на отряда, добрата слава на бай Първан се утвърди завинаги в сърцата ни. Особено много желаеше да го види нашият командир, но това не му се удаде до Девети септември, до самия ден на победата. А ето какво стана именно в този ден на победата.

Нашата част слезе най-напред в село Крушаре. Тя бе посрещната радостно от всички. Между народа се мяркаше почернялата и изпокъсана фигура на бай Първан. Отначало той не подозираше, че отрядът, който бе слязъл в селото му, е същият отряд, с който беше имал вече среща. И може би аз нямаше да отдам такова голямо значение на този случай, ако нашият млад командир не притежаваше такава прекрасна, поетична душа. Той отиде при селянина, прегърна го и като го целуна, каза му пламенно:

— Има̀нето вече е намерено, бай Първане!

Селянинът го погледна изумено.

— Разбираш ли? — продължи командирът. — Има̀нето е намерено!… Извоювано!

Селянинът, а пък и всички ние наоколо нищо не разбрахме. Тогава командирът се засмя, посочи хората, чиито очи блестяха от радост, и извика:

— Ето съкровището — това е свободата, която извоювахме! Не виждаш ли?

И той продължи да сочи очите на хората, които в този момент наистина приличаха на пламтящо злато.

Селянинът се размърда, усмихна се. Може би не му беше ясно всичко. Но все пак той разбираше, че бе настъпил великият, решителният момент. Посъвзе се малко и каза:

— Още не са ми върнали кобилата, другарю командир…

Всички се засмяха. Засмя се и той — изведнъж му бе станало радостно и весело този ден.