Сандра Браун
Заложница на любовта (1)

Първа глава

Определено приличаха на истинските бандити по влаковете. От потъналите в прах периферии до подрънкващите шпори на ботушите те изглеждаха толкова достоверни за Миранда, колкото Бъч Касиди и Сандънс Кид.

За да избегне сблъсъка с барикадата от дървени стволове, преграждаща релсите, локомотивът бе избълвал облак дим и влакът със свистене се бе заковал на място. Актьорите, вживени изцяло в ролите си, бяха изскочили с бесен галоп от гъстата гора от двете страни на линията. Докато добре обучените коне изчакваха, напълно неподвижни, отстрани, маскираните „бандити“ с извадени пистолети се качиха във влака.

— Не си спомням в брошурата да пишеше за влаков обир — отбеляза нервно една от жените пътнички.

— Разбира се, че няма да го има там, скъпа. Това би развалило изненадата — отвърна съпругът й през смях. — Показното си го бива, а?

Поне Миранда Прайс споделяше същото мнение. Страшно показно. Заслужаваше си всеки цент от цената на билета за тази екскурзия. Режисираното задържане на влака беше възбудило всички пътници, а най-впечатлен от всички бе шестгодишният син на Миранда, Скот. Той седеше на седалката до нея, напълно погълнат от реалистичното представление. Със светнали очи следеше главатаря на бандата, който бавно си проправяше път по тесния проход между седалките, докато останалите стояха на пост в двата края на вагона.

— Моля всички да останат по местата си и да запазят спокойствие. Така никой няма да пострада.

Той по всяка вероятност беше безработен актьор от Холивуд или може би каскадьор, който се бе заел с тази лятна работа, за да закърпи изтънелия си бюджет. Независимо колко му плащаха за тази работа, то определено не беше достатъчно, помисли си Миранда. Мъжът изпълняваше ролята си съвършено.

Долната част на лицето му бе закрита с черна кърпа и гласът му бе приглушен, но все пак достигаше до ушите на всеки от пътниците в старинния вагон на парния влак. Костюмът му бе достоверен — черна шапка с широка периферия, прихлупена ниско над очите, дълъг бял шлифер и препасан през кръста кожен колан с прикрепен към него дълъг кобур за пистолета. Кобурът беше празен, защото пистолетът „Колт“ беше в ръката му, облечена с ръкавица, докато мъжът бавно пристъпяше сред редиците от седалки и внимателно изучаваше лицата на всички пътници. Шпорите му звънкаха игриво на всяка крачка.

— Той наистина ли ще ни обере, мамо? — прошепна Скот.

Миранда поклати отрицателно глава, без да изпуска от очи фигурата на влаковия бандит.

— Това е наужким. Няма от какво да се страхуваш — но дори в мига, в който го изричаше, тя изобщо не бе убедена в думите си. Защото в този момент очите на актьора се приковаха в нея. Тя рязко си пое дъх. Неговите очи, нажежени и пронизващи като лазерен лъч, я прободоха. Бяха със зашеметяващ син цвят, но не само това я бе оставило без дъх. Ако враждебният блясък в погледа му бе част от актьорското изпълнение, то този човек определено пилееше таланта си на вятъра, приемайки работата на бандит за тази туристическа атракция.

Този изпепеляващ поглед остана прикован в Миранда, докато пътникът, седящ пред нея, не попита бандита:

— Искаш ли да изпразним джобовете си, стрелецо? — беше същият мъж, който преди миг бе успокоявал съпругата си.

Бандитът отмести очи от Миранда и ги сведе към мъжа на седалката. Сви рамене.

— Защо не.

Смеейки се, туристът стана на крака и бръкна в джобовете на карираните си бермуди. Измъкна оттам кредитна карта и я размаха пред очите на маскирания мъж.

— Никога не излизай от къщи без нея — изрече той тържествуващо и избухна в смях.

Другите туристи от влака се засмяха заедно с него. Обаче Миранда не се присъедини към тях. Гледаше втренчено бандита. В очите му не проблесна весело пламъче.

— Седнете, ако обичате — каза той с хриплив глас.

— О, не се разстройвай. Имам още един джоб — туристът извади шепа банкноти и ги хвърли към маскирания бандит. Без да отмества пистолета, мъжът ги хвана с лявата си ръка. — Моля — с широка усмивка на лицето си туристът огледа присъстващите победоносно и получи одобрението им. Всички заръкопляскаха, някои даже задюдюкаха.

Бандитът пъхна банкнотите в джоба на шлифера си.

— Благодаря.

Мъжът се отпусна пак на седалката до съпругата си, която изглеждаше едновременно нервна и сконфузена. Съпругът й успокоително я потупа по ръката:

— Това е майтап, миличка. Трябва да се включим в играта.

Маскираният насочи вниманието си от двойката към Скот, който седеше между Миранда и прозореца. Момчето следеше бандита със страхопочитание.

— Здравей.

— Здрасти — отвърна момчето.

— Искаш ли да ми помогнеш да се измъкна?

Невинните очички се отвориха още по-широко. Скот се ухили до уши:

— Разбира се!

— Миличък — предпазливо подхвана Миранда, — не мис…

— Няма нищо страшно — твърдият поглед над линията на черната кърпа изобщо не успокои надигналото се у Миранда напрежение. Даже напротив — засили го. Леденото изражение бе в пълно противоречие с успокоителните му думи.

Той протегна ръка на Скот. Момчето охотно и доверчиво я пое. Тромаво прескочи краката на майка си и излезе в прохода между седалките. Скот мина пред маскирания мъж и двамата се запътиха към предната част на вагона. Другите хлапета, които пътуваха в същия влак, хвърляха завистливи погледи към момчето, а възрастните го окуражаваха.

— Видя ли? — каза седящият отпред мъж на съпругата си. — Не ти ли казах, че всичко е на майтап? Даже и децата са включени в забавлението.

Главатарят на бандата и синът й вече бяха прекосили половината вагон, когато Миранда се изправи на крака и хукна след тях.

— Чакайте! Къде го водите? Предпочитам синът ми да не слиза от влака.

Бандитът се обърна и отново я прониза с яростните си сини очи:

— Казах ви, че всичко ще бъде наред.

— Къде отивате?

— Ще пояздим.

— Без мое съгласие няма да стане…

— Моля те, мамичко…

— Хайде, госпожо, оставете момчето на мира — пак се намеси досадният пътник. — Това си е част от удоволствието. На хлапето ще му хареса.

Миранда пренебрегна думите му и тръгна по прохода между седалките, следвайки маскирания главатар, който вече помагаше на Скот да слезе от вратата в предната част на вагона. Миранда ускори крачка.

— Помолих ви да не…

— Върнете се на мястото си, госпожо, и замълчете!

Поразена от грубия му тон, Миранда се извърна. Двамата бандити, които пазеха входа в задната част на вагона, бяха тръгнали след нея. Очите, които се виждаха над маските им, бяха напрегнати, нервни, едва ли не уплашени, сякаш тя беше на път да провали добре замислен план. Точно в този миг Миранда проумя, че цялата тази история не е шега. Беше си съвсем истинска.

Извъртя се рязко напред и се устреми към платформата между вагона и локомотива. Двама мъже, вече яхнали конете си, трескаво оглеждаха околността. Предводителят на бандитите тъкмо настаняваше Скот на седлото на своя кон.

Скот се бе вкопчил в гривата на коня и развълнувано бърбореше:

— Уха, какъв голям кон! Колко съм висок!

— Дръж се здраво, Скот, и не се пускай. Това е много важно — напътстваше го бандитът.

Скот!!!

Той знаеше името на сина й.

Водена от вечния майчински инстинкт да защити детето си, Миранда се хвърли надолу по стълбите. Приземи се болезнено на четири крака върху насипа от чакъл за линията. Двамата бандити моментално застанаха до нея. Сграбчиха я за ръцете и я задържаха тъкмо когато щеше да се втурне напред към Скот.

— Пуснете я — излая предводителят. — Качвайте се на конете! Трябва да се омитаме оттук.

Двамата мъже я освободиха от хватката си и притичаха към очакващите ги неподвижно коне. Придържайки с една ръка юздите на коня си, а с другата насочил пистолета към нея, главатарят се обърна към Миранда.

— Качете се обратно във влака — той потвърди думите си, красноречиво указвайки посоката с брадичката си.

— Свалете сина ми от този кон.

— Казах ви, че нищо лошо няма да му се случи. Но на вас може, ако не направите това, което ви казах, и не се върнете обратно във влака.

— Послушайте го, госпожо.

Миранда се обърна в посоката, от която дойде ужасеният глас. Машинистът на влака лежеше по очи на чакъления насип до линията. Ръцете му бяха вдигнати на тила. Друг от нападателите го държеше отблизо на мушка.

Миранда нададе съкрушен вик, изпълнен със страх. Хукна към сина си с протегнати ръце:

— Скот, слизай долу!

— Защо, мамичко?

— Веднага слизай долу!

— Не мога — изписка той. Страхът на майка му се беше предал и на него. В главичката на шестгодишното момче изведнъж се появи мисълта, че тук вече не става дума за игра на шега. Малките пръстчета, които придържаха гривата, се вкопчиха отчаяно. — Мамичко! — изпищя детето.

Главатарят изсъска през зъби някакво проклятие в момента, в който Миранда се хвърли към гърдите му.

— Ако някой се опита да слезе от онзи влак, спрете го! — заповяда той на висок глас на хората си.

Другите пътници, които досега с интерес наблюдаваха сцената, скупчени до прозорците, започнаха да се паникьосват. Някои закрещяха съвети към Миранда. Други пищяха от ужас. Повечето бяха прекалено стъписани и уплашени, за да кажат или да направят каквото и да е. Родители притискаха децата към себе си, вкопчени в тях на живот и смърт.

Миранда започна да се бори като дива котка. Ръцете й с грижливо поддържан маникюр се превърнаха в лапи с хищни нокти, готови да одерат лицето на нападателя, ако можеха да го достигнат. Но в момента неговите пръсти се бяха сключили около китките й като белезници. Силата й изобщо не можеше да се сравни с неговата. Срита го здраво, прицелвайки се с коляно в слабините му, и бе възнаградена от сподавения му вик на изненада и болка, защото попадението й бе почти точно.

— Пуснете сина ми!

Мъжът с маската я отблъсна с такава сила, че тя буквално отлетя назад. Миранда тупна на земята, но светкавично скочи и се стрелна към него, докато той пъхаше крак в стремето. Сварвайки го в неизгодна позиция с крак, вдигнат във въздуха, тя го удари с рамо в ребрата. Протегна ръце да хване Скот. Скот се отпусна напред в прегръдките й и тежестта му й изкара въздуха. Обаче тя не го изпусна от ръцете си, а се обърна и слепешката се втурна напред. Всички останали бандити бяха вече на конете си. Животните се бяха изнервили от виковете и неспокойно пристъпяха от крак на крак, като вдигаха облаци прах, които замъгляваха погледа на Миранда, запълваха носа й и раздираха гърлото й.

Хиляди остри игли пронизаха черепа й, когато главатарят на нападателите я сграбчи за косите и рязко я спря.

— Проклета да си! — изрече той през маската. — Всичко можеше да мине толкова гладко.

Тя пое риска и пусна Скот, за да докопа маската на бандита. Той хвана ръката й и изрече заповед на език, който й беше непознат. Един от неговите хора светкавично се появи сред облака прах.

— Вземи момчето. Качи го на своя кон.

— Не!

Скот бе отскубнат от здравата й прегръдка. Когато ръката на бандита я прихвана през кръста, вкопчена в нея като клещи, и той я задърпа назад, Миранда се съпротивляваше с всички сили. Застопори пети в пръстта, като се опитваше да не изпуска Скот от погледа си, а момчето й пищеше от ужас.

— Ще те убия, ако нараниш сина ми.

Бандитът, изглежда, изобщо не се впечатли от заплахата й, като яхна коня си и я вдигна на седлото до себе си.

Миранда още бе наполовина във въздуха, наполовина на седлото, когато той пришпори коня си. Животното затанцува в кръг за миг, преди да се стрелне напред към гъстата гора. Останалите ездачи ги последваха.

Копитата на конете изпълниха с тропот иначе смълчаната гора. Носеха се край боровете с такава скорост, че скоро Миранда започна да се страхува повече да не падне от седлото и да не бъде стъпкана под тях, отколкото от нападателя си. Вкопчи се в кръста му, опасявайки се, че той може да я пусне, когато започнаха да се изкачват нагоре.

Дърветата лека-полека се разредиха, но бандитите продължиха напред, без да забавят ход. Теренът стана скалист. Копитата на конете зачаткаха по камъните, които образуваха нещо като стъпала нагоре. Миранда чуваше как Скот плаче някъде зад гърба й. Щом тя, възрастната, изпитваше такъв страх, какъв ли ужас цареше в душата на детето й?

— Кажете на сина си да престане да реве.

— Върви по дяволите!

— Честна дума, госпожо, ще ви зарежа тук, без окото ми да мигне, и ще станете храна на койотите — отвърна той с дрезгав глас. — Повече никой никога няма да чуе за вас.

— Не се страхувам от теб.

— Никога повече няма да видиш сина си.

Над маската очите му бяха леденостудени. Ненавиждаше тези очи. Миранда вдигна ръка и със замах свали кърпата. Беше имала намерение да го обезоръжи с действията си, но именно на нея й се наложи рязко да си поеме дъх.

Останалата скрита досега част от лицето му бе не по-малко впечатляваща от очите. Ъглите бяха симетрично изсечени, сякаш всяка линия бе прецизно отмерена до милиметър. Скулите му бяха високи и тънки като остриета на нож, челюстта бе съвършено квадратна. Устните му бяха тънки и изтеглени встрани. Над тях бе разположен дълъг прав нос. Той продължи да я гледа с неприкрито негодувание.

— Кажете на сина си да престане да плаче — повтори мъжът.

Решимостта в гласа и в погледа му я смрази. Миранда щеше да се опита да се бори с него, когато имаше изгледи да го надвие. Сега усилията й биха били напразни. Тя не бе страхливка, но не бе и глупачка. Преглъщайки страха и гордостта си, извиси треперещ глас:

— Скот — когато плачът не престана, тя се прокашля и опита отново, този път по-силно: — Скот!

— Мамичко? — Скот свали изцапани юмручета от зачервените, подпухнали очи и я затърси с поглед.

— Не плачи, миличък, моля те. Тези… тези хора няма да ни направят нищо лошо.

— Искам да си ида вкъщи.

— Знам. Аз също. Ще си идем. Скоро. Но сега недей да плачеш. Нали си добро момче?

Малките ръчички избърсаха останалите сълзи. Момчето изхълца още веднъж.

— Добре. Ама може ли да яздя с теб? Страх ме е.

Миранда вдигна очи към мъжа до себе си:

— Може ли…

— Не — резкият отговор бе изречен още преди да беше успяла да изкаже въпроса си с думи. Пренебрегвайки яростния й поглед, главатарят се обърна към хората си и издаде заповеди отново да ускорят хода си. Конят, на който беше Скот, се оказа втори в редицата. Преди да смушка и своя кон, нападателят я попита троснато:

— Можеш ли да яхнеш коня нормално?

— Кой сте вие? Какво искате от нас? Защо свалихте Скот от онзи влак?

— Прехвърли десния си крак от другата страна. Така ще е по-безопасно и по-удобно.

— Вие познавате Скот. Чух как го нарекохте по име. Какво ис… Ау!

Той плъзна длани между бедрата й и рязко прехвърли десния й крак през седлото. Голата й кожа усети топлината на коженото седло, но това усещане бе нищо в сравнение с това, което изпита при допира на облечената му в кожена ръкавица ръка до вътрешната страна на бедрото й. Преди да успее да се окопити, той я настани между предната вдигната част на седлото и собствените си широко разтворени бедра. Здраво я прихвана с длан през корема и я дръпна още по-назад, докато тя не застана, плътно притисната към него.

— Престанете да ме дърпате насам-натам като кукла.

— Просто се опитвам да създам малко удобство.

— Не желая да яздя.

— По всяко време можете да слезете и да вървите пеш, госпожо. Само кажете. В плановете ни не влизаше да взимаме и вас, така че щом не ви допада това, което предлагаме като пътни удобства, сърдете се на самата себе си.

— Нима си въобразявахте, че ще ви оставя току-така да отмъкнете сина ми, без да ви се противопоставя? Суровото му лице остана безучастно.

— Нито за миг не съм се замислял за вас, госпожо Прайс.

Той присви колене и конят се устреми напред, догонвайки останалите, които се бяха отдалечили с няколко метра. Миранда мълчеше поразена — не само заради факта, че той знае името й, а и заради това, че докато мъжът придържаше с една ръка юздите, с другата продължаваше да я притиска.

— Вие ме познавате? — опита се да прикрие обзелите я опасения, когато изрече въпроса.

— Знам коя сте.

— В такъв случай аз съм очевидно в доста по-неизгодна позиция.

— Така е.

Миранда се беше надявала някак си да измъкне от него името му, но той потъна в стоическо мълчание, докато конят внимателно избираше пътя си надолу по стръмния проход. Макар трескавото изкачване нагоре да беше опасно, спускането криеше още повече рискове. Миранда очакваше всеки следващ миг предните копита на коня да се заклещят някъде и двамата да полетят напред презглава. Нямаше да спрат, докато не достигнеха дъното на пропастта на няколко мили надолу. Страхуваше се за Скот. Той продължаваше да плаче, макар и не така истерично, както преди.

— Този мъж, при когото е синът ми, добър ездач ли е?

— Ърни буквално е роден на седлото. Няма да позволи нищо лошо да сполети момчето. Самият той има няколко сина.

— Значи може да разбере как се чувствам в момента! — извика тя. — Защо ни отвлякохте?

— Скоро ще разберете.

Последвалата тишина тегнеше от враждебност. Миранда реши да не казва нищо повече, защото не искаше да му достави удоволствието да й откаже да отговори на въпросите й.

Ненадейно конят изгуби почва под краката си. Скалите под тях се посипаха настрани. Изплашеното животно трескаво търсеше опора, но не я намираше. То започна да се плъзга надолу по склона. Миранда едва не изхвръкна през главата му. За да се задържи, се вкопчи с лявата ръка в кобилицата на седлото. Дясната й сграбчи бедрото на мъжа зад нея. Неговата ръка образува преграда, по-здрава от желязо, пристегната през кръста й, докато другата му ръка внимателно придърпваше юздите. Мускулите на бедрото му се сковаха от напрежението да задържат и двамата в седлото, докато най-после, сякаш след цяла вечност, животното възвърна равновесието си.

Миранда едва успяваше да изпусне дъха си, сковаван от ръката, притискаща диафрагмата й. Мъжът не отпусна хватката си, докато не възвърна окончателно контрола си над коня. Тя се отпусна напред прегърбена — като че ли от облекчение, ала всичките й сетива бяха нащрек.

Когато инстинктивно се бе вкопчила в бедрото му, Миранда бе успяла да докосне кобура. Пистолетът беше на ръка разстояние! Единственото, което трябваше да направи, бе да запази самообладание. Ако успееше да го изненада, имаше вероятност да измъкне пистолета от кобура и да го насочи към него. Можеше да задържи останалите на разстояние, държейки водача им на мушка достатъчно дълго, за да може Скот да се качи на коня с нея. Сигурно щеше да открие пътя обратно до влака, където в момента вероятно вече имаше представители на властта, които организираха групи за издирването им. Нямаше да е трудно да се проследи пътят им, защото не бяха предприети никакви мерки за заличаване на следите. Щяха да ги открият, преди да се смрачи.

Ала междувременно се налагаше да убеди преследвача си, че се е примирила със съдбата си и се е покорила на неговата воля.

Постепенно, за да не събуди подозрения, тя остави тялото си да се отпусне и да се долепи до гърдите му. Престана да полага усилия да поддържа разстояние между неговите бедра и своите. Вече не държеше мускулите на краката си напрегнати, а ги отпусна в скута му, който доловимо ставаше все по-напрегнат и твърд с всяко поклащане на седлото.

Накрая главата й падна назад в ямката на рамото му, сякаш беше заспала. Постара се да застане така, че мъжът да види затворените й очи. Знаеше, че той гледа надолу към нея, защото усещаше топлия му дъх по лицето си и отстрани на шията си. Поемайки си дълбоко въздух, тя умишлено вдигна гърдите си високо нагоре, докато те не изпънаха тънката материя на лятната й тениска. Когато изпусна дъх, те тежко се отпуснаха надолу върху ръката, която продължаваше да я обгръща през гръдния кош.

Миранда обаче не посмя да помръдне ръката си, докато не се увери, че подходящият момент е настъпил. Дотогава сърцето й вече биеше така лудо, че се опасяваше бандитът да не го долови с ръката си. Дланите й се изпотиха. Миранда се надяваше ръката й да не стане прекалено хлъзгава и да не би да изпусне дръжката на пистолета. За да го избегне, разбра, че трябва да действа начаса.

С едно рязко движение тя се изправи и посегна към пистолета. Той го достигна преди нея.

Пръстите му се сключиха около китката й като менгеме и отклониха ръката й настрани от оръжието. Тя изстена от болка и нададе сподавен вик на поражение и объркване.

— Мамичко? — извика Скот някъде отпред. — Мамо, какво има?

Челюстта й бе здраво стисната от болката, която причиняваше натискът му върху крехките кости на китката й, но тя все пак успя да изрече на пресекулки:

— Нищо няма, миличък. Добре съм — ръката на бандита отпусна хватката си и Миранда успя да попита с по-висок глас: — А ти как си?

— Жаден съм и ми се пишка.

— Кажете му, че почти стигнахме.

Миранда предаде изреченото на сина си. За момента Скот, изглежда, се примири с това. Мъжът, който я държеше в плен, остави другите да продължат напред без тях, докато конете им почти се изгубиха от погледа й, после хвана с една ръка брадичката й и рязко я извърна, така че да застане с лице към него.

— Ако ви се ще да се захванете с нещо твърдо и смъртоносно, госпожо Прайс, с удоволствие ще насоча ръката ви към нещо не по-малко стоманено от пистолета и в пълна бойна готовност. Но вие и така вече знаете колко е твърдо, нали? През последните двадесет минути именно там отърквахте малкото си меко телце — очите му потъмняха. — Не ме подценявайте отново.

Миранда рязко освободи главата си от ръката му и отново зае мястото си отпред на седлото, като изпъна гръбнака си като дъска. Военната стойка бързо си каза думата. Скоро усети пронизващо парене между лопатките. Към свечеряване, когато излязоха от гората на поляната в подножието на планината, по която току-що се бяха спуснали, болката бе станала почти непоносима.

Няколко пикапа бяха паркирани между ромолящ поток и горящ лагерен огън. Неколцина мъже се навъртаха наоколо, очевидно в очакване на тяхното пристигане. Един от тях ги приветства на език, който Миранда не можа да разпознае, но това изобщо не беше учудващо. В момента не беше способна да се съсредоточи върху нищо друго, освен собственото си мъчително състояние. Умората я бе смазала. Положението бе придобило нереални очертания в съзнанието й.

Магията на замайването й бе разрушена в мига, в който мъжът скочи от коня и я издърпа надолу да застане до него. След дългата езда мускулите на бедрата й тръпнеха от усилието да я поддържат права. Краката й бяха отмалели. Преди да успее да възвърне усещанията си в тях, Скот се втурна към нея и обви с ръце бедрата й, като зарови главичка в скута й.

Тя се отпусна на колене пред него и здраво го стисна в прегръдките си. От очите й потекоха сълзи на облекчение. Бяха стигнали чак дотук, без да бъдат наранени сериозно. Благодарна беше и на толкова. След продължителната прегръдка Миранда отмести Скот на ръка разстояние от себе си и го огледа. Не изглеждаше зле, макар очите му да бяха зачервени и подпухнали от плач. Придърпа го отново към себе си и пак го притисна към гърдите си.

Скоро върху тях падна дълга сянка. Миранда вдигна очи. Мъжът, който ги беше отвлякъл, бе свалил шлифера си, ръкавиците, колана с кобура и шапката. Правата му коса бе мастилено черна на цвят, също като заобикалящия ги мрак. Светлината на огъня хвърляше подвижни отблясъци и сенки по лицето му, които смекчаваха острите му черти и го правеха още по-зловещ на вид.

Но това изобщо не сломи решимостта на Скот. Преди Миранда да успее да осъзнае какво смята да направи момчето, Скот се стрелна към мъжа. Зарита издължените прасци с маратонките си и забарабани яростно с юмруци по бедрата му.

— Ти причини болка на моята майка. Ще те набия. Ти си лош човек. Мразя те. Ще те убия. Остави мама на мира.

Изтънелият му хленчещ глас изпълни смълчания нощен въздух. Миранда се пресегна, за да го дръпне назад, ала мъжът вдигна длан, за да я възпре. Понесе безплодната атака на Скот, докато детската сила секна и момчето отново се обля в сълзи.

Мъжът хвана момчето за раменете.

— Много си смел.

Ниският му отчетлив глас в миг успокои Скот. С тъжни, налети със сълзи очи момчето се взря в човека пред себе си.

— Ъ?

— Ти си изключително смел, щом реши да се изправиш срещу враг, който е толкова по-голям и по-силен от теб — другите от бандата се бяха скупчили около тях, обаче вниманието на предводителя им бе насочено неотклонно към малкото момче. Той клекна, за да изправи лицето си срещу това на Скот. — Освен това е много хубаво човек да защитава майка си, така както ти стори току-що — от кания, прикрепена към колана му, мъжът извади нож. Острието му бе късо, но остро.

Миранда рязко си пое дъх. Мъжът подхвърли ножа във въздуха. Той се превъртя и бандитът уверено го улови за острието с два пръста. После протегна дръжката от слонова кост към момчето.

— Вземи го. Ако някога причиня болка на майка ти, можеш да ме пронижеш в сърцето с него.

С напълно сериозно изражение Скот пое ножа. Обикновено при приемане на подарък от непознат винаги искаше позволение от нея. Скот, който бе приковал очи в мъжа, даже не се обърна към Миранда. За втори път в днешния следобед нейният син бе послушал този човек. Това я тревожеше почти толкова, колкото и опасното положение, в което се намираха.

Да не би този така наречен влаков обирджия да притежаваше свръхестествени способности? Да, маниерите и гласът му определено бяха изкусителни. Очите му бяха с необикновен нюанс на синьо, но дали действително притежаваха хипнотична сила? Тези, които бяха с него, престъпници ли бяха или последователи?

Миранда се огледа. Мъжете бяха свалили маските си и по този начин бяха разкрили един неоспорим факт — всички принадлежаха към коренното население на Америка. Онзи, с когото беше яздил Скот и когото бяха нарекли Ърни, имаше дълга сива коса, сплетена на две плитки, които до този момент бяха скрити. Очите му бяха малки, тъмни и хлътнали, лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки и с червеникава кожа, но в него нямаше нищо злонамерено.

Всъщност Ърни даже се усмихна, когато синът й учтиво уведоми техния похитител:

— Казвам се Скот Прайс.

— Радвам се да се запознаем, Скот — мъжът и момчето си стиснаха ръцете. — Аз съм Хоук^[1].

— Хоук? Никога преди не съм чувал такова име. Ти каубой ли си?

Тези, които ги заобикаляха, се позасмяха, но той отвърна на въпроса му напълно сериозно:

— Не, не съм каубой.

— Облечен си с каубойски дрехи. Имаш и пистолет.

— Обикновено не се обличам така. Беше само за днес. Всъщност съм инженер.

Скот почеса бузата си, по която сълзите бяха оставили следи.

— Като инженера машинист на влака?

— Не, не такъв инженер. Аз съм минен инженер.

— Не знам какво означава това.

— Доста е объркано.

— Хъм. Сега вече мога ли да отида до тоалетната?

— Тук няма тоалетна. Най-доброто, което мога да ти предложа, е гората.

— И това върши работа. Мама понякога също ми позволява да пишкам навън, като сме на пикник или нещо подобно — тонът му бе съвсем спокоен, обаче погледът, който плъзна по стената от мрак, която заобикаляше огъня, разкри страха му.

— Ърни ще те придружи — увери го Хоук, потупвайки го по рамото, докато се изправяше на крака. — Като се върнете, ще ти даде и нещо за пиене.

— Става. Ама освен това съм и малко гладен.

Ърни пристъпи напред и протегна ръка на момчето, което я пое без колебание. Те се обърнаха и заедно с другите мъже тръгнаха към лагерния огън. Мъжът, наречен Хоук, застана пред Миранда и препречи пътя й.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— Да наглеждам сина си.

— Синът ти ще се оправи и без теб.

— Махни се от пътя ми.

Вместо да я послуша, той я хвана за раменете и я накара да отстъпва назад, докато гърбът й не опря в набраздения ствол на един бор. Хоук продължи да пристъпва напред, докато тялото му не се притисна към нейното, приковавайки я към дънера. Бляскавите сини очи се плъзнаха по лицето й, после надолу по шията и към гърдите й.

— Синът ти, изглежда, смята, че си жена, за която си струва да се биеш — главата му се сведе надолу и се приближи към лицето й. — Наистина ли е така?