Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Treasure Worth Seeking, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 64 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2009)
Разпознаване и корекция
sonnni (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2012)

Издание:

Сандра Браун. Да догониш мечтата

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Стоян Сукарев

Коректор: Светлана Пройчева

ISBN: 954-654-002-1

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Въпреки привидното спокойствие, което излъчваше, Иърин О’Шиа трепереше от напрежение, когато натисна звънеца. Тя чу иззвъняването във вътрешността на къщата. Беше красива къща, разположена в един от средно заможните квартали на Сан Франциско.

Поглеждайки бегло през рамо към останалите домове, разположени на същата улица, Иърин забеляза, че районът бе добре поддържан. Моравите пред сградите бяха изрядно подкастряни; къщите, макар че не притежаваха показен блясък, бяха безупречно чисти и поддържани с вкус. Тази, пред която стоеше в момента, беше боядисана в патешко сиво, а ъглите и первазите бяха подчертани с бяла боя. Като всички останали къщи тук и тази имаше характерната за Сан Франциско архитектура с гараж, разположен на нивото на улицата и жилищна част, разположена над гаража. Солидни стръмни стъпала водеха към входната врата, на която имаше старомоден гравиран прозорец.

Опита се да надникне през матовото стъкло на прозореца и да забележи някакви признаци на движение, докато в същото време се напрягаше да долови приближаващи се стъпки, но не можа нито да види нещо, нито да чуе шум от вътрешността на къщата.

Ами ако всички отсъстваха? Иърин не бе се замисляла за тази възможност. Всъщност от мига, в който слезе от самолета с полет от Хюстън, не бе мислила за нищо друго, освен да открие този дом. Докато бе шофирала по живописните улици на Сан Франциско, мислите й бяха концентрирани и устремени само към едно — днес настъпваше кулминацията на нейното тригодишно издирване. Тя беше надмогнала огромни папки и регистри, беше провела неизброими телефонни разговори, беше стояла пред затръшнати врати и бе преживяла разочарованието от лъжливи следи, за да стигне до това място днес.

Сега за пръв път в живота си щеше да види своя брат. В този ден щеше да се срещне лице в лице с единствения си кръвен роднина.

Сърцето й заби учестено, когато чу шум от приближаващи към входната врата стъпки. Съпругата му? Или прислужницата? Или нейният брат? Преглътна с усилие.

Вратата бавно се отвори. Той стоеше пред нея.

— Мистър Кенет Лаймън? — попита тя.

Той не отговори. Вместо това изпитателният му поглед я обходи от главата до петите. Мигновеният оглед не бе продължил повече от секунда, но тя усети, че не бе пропуснал нищо.

— Мистър Кенет Лаймън? — повтори въпроса си Иърин.

Той кимна мрачно.

Когато мъжът потвърди, че е нейният брат, цялото напрежение я напусна и бе изместено от неизразима радост. Беше толкова красив. С изненада откри, че чертите на лицето му нямаха нищо общо с нейните. Бе толкова светъл, колкото тя бе тъмна. Винаги когато се бе опитвала да си го представи, въображението й бе рисувало лице, представляващо мъжкия вариант на нейното собствено, но този мъж бе съвсем различен от очакванията й.

Косата му беше пясъчноруса, а когато лъчите на февруарското слънце падаха върху нея, тя заблестяваше в златно. Точно под върховете на небрежно падащите напред кичури бяха кацнали очила с тънки рогови рамки. Веждите, извиващи се дъгообразно над очите му, бяха гъсти и притежаваха същия златист блясък като косите му. Сините очи, които я изучаваха внимателно, бяха премрежени от къси плътни мигли, тъмни в основата си и позлатени в краищата. Носът му беше прав и тесен. Устните под него бяха строги, почти аскетични. Брадичката му беше разделена на две от чаровна трапчинка, която говореше за силна воля.

— Извинете ме, че се взирам така — извини се тя, въпреки че продължаваше да го гледа напрегнато. Дали някога щеше да се насити да гледа това лице, което бе търсила толкова време?

Той продължаваше да мълчи. Очите му се стрелнаха в пространството зад нея, сякаш очакваше, че не е сама. Погледът му се спря последователно върху белия мерцедес, който беше наела от летището, върху къщата, разположена от другата страна на улицата, после обходи цялата околност, преди отново да се спре на нея. Беше смущаващо, че не бе казал нищо. Но нали той не знаеше коя е тя!

— Изминах дълъг път, за да се срещна с вас — започна Иърин. — Може ли да вляза и да поговорим?

— Какви общи теми имаме с вас?

Сърцето й подскочи от сладостна болка при първия звук на дълбокия му плътен глас. Но удоволствието бе изместено от свенливост, породена от резкия му тон. Той вероятно предполагаше, че тя е търговски агент и продава нещо.

— Аз, ами доста лично е — не искаше да му разкрие самоличността си, докато още бяха на прага.

— Добре. По-добре ще е да влезете — отдръпна се встрани и тя колебливо прекрачи прага. Преди да затвори вратата и да се обърне с лице към нея, той още веднъж огледа двора пред къщата.

Изправена в непосредствена близост с него, Иърин за първи път си даде сметка за високия му ръст. Тя самата минаваше за висока жена и въпреки това той се извисяваше като кула над нея. Или може би това се дължеше на надменното му отношение? Струваше й се, че от брат й се излъчва сила и властно самообладание. Нямаше свръхмускулесто тяло, но излъчваше сила, която не предизвикваше страх.

Иърин се вгледа в разхлабения възел на вратовръзката му, после в мускулестите жили на врата му. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите и разкриваха обгорели от слънцето силни ръце. Бялата памучна тъкан се изопваше от широк гръден кош, който плавно преминаваше в плосък корем, а дългите му крака бяха стегнати и стройни изпод сивите памучни три-четвърти панталони. Може би играеше баскетбол или тенис? Сигурно спортуваше нещо, за да поддържа доброто си атлетическо телосложение. От това, което знаеше, брат й беше на тридесет и три години.

Той не наруши тихото спокойствие и се взираше в нея също толкова дръзко и невъзпитано, както самата тя в него.

Когато Иърин свали дамската си чанта от рамото и я взе в ръка, всички мускули на тялото му се изопнаха, въпреки че в действителност изобщо не помръдна. Приличаше на котка, която се готви за скок.

„Никак не ми помага — помисли си Иърин. — Може би не искаше да знае какво се бе случило с по-малката му сестра, от която го бяха разделили преди тридесет години. Може би дори и не знаеше, че има сестра.“

— Казвам се Иърин О’Шиа — представи се тя.

— Мис О’Шиа — произнесе името й той със същия скърцащ глас. Очите му дори за миг не се откъсваха от лицето й. Иърин навлажни пресъхналите си устни с върха на езика.

— Може ли да поседна някъде? — помоли тя.

С протегната ръка той посочи една стая вляво от хола и младата жена тръгна нататък. Тя оцени уютната мебелировка на дома. Мебелите не бяха скъпи, но бяха подбрани и подредени с вкус. Струваше й се, че интериорът на къщата не съответстваше на първите й впечатления за нейния брат. Помисли си, че той би предпочел едно строго, по-аскетично обзавеждане, което да подчертава неговия мълчалив характер.

Но какво правеше тя? Беше прекарала с него едва няколко минути, а вече се опитваше да анализира психиката му. Все пак къщата, тази стая, комфортното канапе, върху което се бе разположила, не подхождаха на този мъж. Най-вероятно къщата бе обзаведена от неговата съпруга.

— Мелани вкъщи ли е? — вежливо попита Иърин.

Отговорът му се забави и прозвуча предпазливо.

— Не, тя излезе.

Иърин се усмихна и някак се поотпусна. Радваше се, че известно време щяха да бъдат сами. Присъствието на други хора, когато му разкриеше коя е тя, щеше да накара и двамата да се почувстват неудобно.

— Сега, когато се замислям за това, изненадана съм да ви открия вкъщи в делничен ден. Щях да предположа, че сте в банката — знаеше, че брат й е банков служител.

Очите, които до този момент я бяха гледали подозрително, сега се спряха на кафявата кожена дамска чанта, оставена на канапето до нея. Той съвсем определено даваше да се разбере, че не пропуска да забележи и най-малкото й движение.

— Днес се прибрах рано — отвърна кратко брат й.

— Кенет, може ли да ви наричам Кенет? — когато мъжът кимна, тя продължи. Мигът беше настъпил. — Кенет, това, което ще ви кажа, ще ви изненада — младата жена се засмя нервно. — Може би шокира е по-подходящата дума — Иърин погледна силно стиснатите длани в скута си, после вдигна глава и го погледна в очите. — Знаете ли, че сте осиновен?

Зениците му отново се присвиха, докато се взираше проучващо в нея. Последва почти незабележимо движение на долната му челюст в знак на потвърждение.

Иърин пое дълбоко въздух.

— Кенет, издирвах ви в продължение на много години. Аз съм ваша сестра.

Изражението му остана непроменено. Тя седеше напрегната, в очакване на някаква реакция. Бе предполагала, че той ще се завтече да я прегърне, ще се разсмее, ще се разплаче, ще ругае, ще изпадне в недоумение — всичко друго, но не и да седи срещу нея и да се взира в лицето й със застинало, безизразно изражение.

Най-накрая той посегна към очилата си, свали ги и като въртеше рамката им между пръстите си, попита:

— Моя сестра?

— Да! — закима развълнувано с глава Иърин, така че късите й къдрици подскочиха. — Знам, че е невероятно, но е истина! Мога ли да ви разкажа какво знам?

— Моля — той все още не беше развълнуван от нейното разкритие, но поне отговаряше на въпросите й. Повече от всичко Иърин искаше да преодолее неговата подозрителност спрямо нея.

— Дадени сме за осиновяване в едно малко католическо сиропиталище в Лос Анджелис. Знаехте ли това?

— Да, така мисля — уклончиво отговори той.

— Вие сте с три години по-голям от мен. Майка ни е завела там, когато аз съм била едва на три месеца. Осиновили ме семейство О’Шиа. Малко след като ме взели, те се преместили да живеят в Хюстън, щата Тексас, където израснах. Едва когато постъпих в колежа, започнах да си задавам въпросите коя съм и откъде идвам. Предполагам, че това важи за всички подрастващи, но тъй като бях осиновена, за мен бе още по-важно да открия корените си, ако мога така да се изразя. Сигурна съм, че това чувство ви е познато.

— Да — отговори той. Седеше отпуснато в тапицираното кресло, с ръце, скръстени на гърдите. Положението на тялото му предполагаше спокойствие, но Иърин интуитивно усещаше, че безгрижието му беше привидно. Изглежда брат й никога не се отпускаше напълно.

— Изминаха години, докато накрая получих възможност, във финансово и в друго отношение, да започна упорито търсене на своята истинска самоличност. Днес съществуват организации, съдействащи на осиновени деца да открият своите биологични родители или родни братя и сестри. Повярвайте ми, вече знам имената на всички тези организации. Не оставих непроверена нито една възможност. Преди почти четири години — прекъсна разказа си, когато червеният телефон на бюрото иззвъня. С бързината на нападаща змия той се измъкна от креслото и прекоси стаята. Вдигна слушалката по средата на второто позвъняване и отговори с лаконично „Да“. Известно време слушаше, без да откъсва очи от учуденото лице на Иърин.

— Да. Всичко е наред. Ще поддържам връзка — мъжът постави слушалката обратно на мястото й, а след това се върна в креслото си и я помоли с тих глас: — Продължавайте.

Иърин беше объркана от резките му пестеливи движения. Нима човек не казва обикновено „Извинете ме“, когато телефонът иззвъни, а в същото време води разговор с някой друг? И защо той бе „нападнал“ телефона, вместо да отговори съвсем нормално? Или очакваше важен разговор?

— Ами аз — заекна тя. За какво беше започнала да му говори? Изглежда, фактът, че бе изгубила нишката на мисълта си, предизвика неговата подозрителност.

— Казвахте „Преди почти четири години“.

— Ах, да! — изрече нервно Иърин. — Преди почти четири години започнах обширно издирване на нашите истински родители. Втората ми майка разбра моето желание да открия родителите си и ми даде името на сиропиталището в Лос Анджелис. Бях съкрушена от мъка, когато научих, че малко след като сме били дадени за осиновяване, то се беше запалило, а заедно с него и всички архиви. Това върна издирването ми с няколко месеца назад. Най-накрая успях да открия една бавачка, която е работела в дома за сираци по времето, когато ние сме били занесени там. Тогава за пръв път научих за вас — за нейно разочарование, гласът й започна да трепери и усети как сълзите напират в очите й. — Можете ли да разберете моята радост през онзи ден? Имах брат! Някой, който споделяше моето минало. Започнах да се взирам в лицата на хората по улицата. Вглеждах се внимателно във всеки мъж на вашата възраст, питах се дали това не е брат ми. Няма да ви отегчавам с всичките скучни подробности, но успях да науча кои са вашите осиновители. Това бе сравнително лесно, защото те бяха останали да живеят в Лос Анджелис. Искрено съжалявам за тяхната кончина. Доколкото знам, били са убити преди няколко години.

— Да.

— Аз изгубих татко — мистър О’Шиа, когато бях в колежа. Надявам се, че също като мен сте били щастлив с осиновителите си. Семейство О’Шиа ме обичаха като свое родно дете. Аз също ги обичам.

— Да, родителите ми или по-скоро семейство Лаймън бяха страхотни.

— Толкова се радвам! — възкликна тя. — Една от агенциите, за които ви говорих, ми помогна да открия сегашния ви адрес. Знам всичко за вас, но в никакъв случай толкова, колкото бих искала в действителност. Искам да знам всичко за живота ви досега.

Очилата бяха кацнали несигурно на носа му и той се взираше в нея над рамките им. Свали ги и ги постави на масата.

— Доста впечатляваща история. Не може да се каже, че си приличаме. Кой би повярвал, че сме брат и сестра?

Иърин се засмя, зарадвана, че вече водеха нормален разговор. Суровите гънки около устните му бяха се посмекчили. Трябваше да бъде търпелива с него. В края на краищата беше му стоварила доста информация.

— И аз си помислих същото, когато вие отворихте вратата. Изобщо не си приличаме.

Очите му изучаваха всяка черта по лицето й и тя остана неподвижна по време на щателния му оглед, предоставяйки му същата възможност, от която самата се бе възползвала в първите мигове на тяхната среща.

Той поглъщаше с поглед разбърканите тъмни къдрици, обримчващи лицето й и в същото време силно контрастиращи с неговия цвят. Черни гладки вежди се извиваха, подобно на птичи криле, над очите й — очи, а ла Натали Ууд, както един от съучениците й от гимназията се бе изразил. А те бяха големи, кръгли и черни като абанос. Докато живееше в Ню Йорк, тя се бе консултирала със специалист по грим, който й бе показал как да подчертава формата им с помощта на молив и сенки. Резултатът се оказваше съкрушителен за хората, които я виждаха за първи път. Очите й притежаваха много по-голяма способност да изразяват нейните чувства и мисли, отколкото можеха да сторят това думите.

Неприкритият интерес от страна на брат й към нея я изнервяше. Очите му се задържаха необичайно дълго време върху устните й, които бяха сочни и влажни и свикнали да се усмихват.

Докато погледът му се плъзна от брадичката надолу по гърлото й, стори й се, че той сякаш забеляза, че гладката й кожа — нежно светла, за разлика от черните й очи и коси запазваше цвета си не само по шията и раменете й, а и по-надолу.

Иърин приглади въображаемите гънки на полата от белия вълнен костюм, а той продължи да я изучава. Неочаквано изпита усещането, че смарагдовозелената копринена риза, която носеше под сакото, сякаш се втвърдява, особено когато очите му се плъзнаха по единствения накит, който си бе сложила — огърлица от коралови перли, падаща върху гръдта й. Притеснено свали кръстосаните си крака на земята, когато той погледна изучаващо коленете й, та чак до върховете на леките обувки от кафява кожа.

Погледът му отново се върна върху лицето й и мъжът се изправи, прекоси стаята и застана пред посетителката си.

— Не всички хора имат щастието да имат сестра — тихо каза той, като гледаше надолу към нея. — А да научи за нейното съществуване по средата на своя живот е истинско чудо. И изненадата е много приятна, когато тя се окаже красива като вас.

Иърин се изчерви от удоволствие.

— Благодаря ви, Кенет — той се гордееше с нея! Може би с течение на времето този мъж и тя щяха да се опознаят и да се харесват взаимно. Може би дори да се обикнат.

— Ще пийнете ли нещо? — протегна й ръка, и тя без колебание прие помощта му да се изправи от канапето. Когато внимателно взе ръката й в своята, дланта му беше приятно топла.

— Да, благодаря. Самолетът беше пълен, а аз бях прекалено развълнувана и твърде много бързах да дойда тук, за да си взема нещо по пътя. Надявам се, че не намирате за невъзпитано моето нахлуване. Реших, че ще е най-добре да се срещна лично с вас, а не да ви се представям първо по телефона.

— Права сте. Радвам се, че дойдохте направо тук.

Той я водеше из къщата — през коридора, след това през трапезарията и накрая в една огряна от слънцето кухня. Тя се загледа навън през прозореца. Домът на Кенет бе разположен върху хълм, но за нещастие оттук не се откриваше панорама към залива или към прочутия мост „Голдън Гейт“, нито към някоя друга забележителност на този приказен град. Вместо това оттук се виждаха само покривите на къщи, разположени по-надолу по склоновете на същия хълм.

Кенет й предложи да седне на един стол до малката кръгла маса, поставена в средата на помещението.

— Какво ще пиеш? Кока-кола, бира или вино?

— Кока-кола, ако обичаш — отвърна тя. — Нямам търпение да се запозная със съпругата ти. Тя знае ли, че си бил осиновен?

Той не отговори на въпроса й, а отвори кутия с безалкохолна напитка и взе две чаши от шкафчето на кухненския плот. Докато слагаше лед, каза:

— Мелани ще се върне всеки момент. Излезе в града да изпълни няколко поръчки.

— От колко време сте женени?

Преди да й отговори, Кенет й подаде чашата, пълна с кола.

— Вече няколко години — отвърна бодро. Усмихваше се чаровно и за първи път Иърин видя два реда съвършено равни, необикновено бели зъби. Всъщност той беше доста симпатичен, когато не си слагаше онова навъсено, подозрително изражение. — Доколкото разбирам, ти също си омъжена — непринудено забеляза брат й, когато седна срещу нея.

Тя проследи погледа му, който се спря върху големия диамантен пръстен на безименния пръст на лявата й ръка.

— Не — тихо каза Иърин, — само сгодена — незнайно защо, но точно сега не й се щеше да му казва за Барт. Барт обикновено ставаше основна тема на всеки разговор, а тя не желаеше дори споменаването на името му да осквернява особената, рядко срещана задушевност на тази първа среща с брат й. За да промени темата на разговора, помоли смутено: — Разкажи ми за работата си.

— Какво искаш да знаеш за нея? — равнодушно попита той.

Иърин се разтревожи, когато забеляза, че мъжът отново я гледа изпитателно с подозрително присвити зеници и това я караше да се чувства като лабораторно животинче, наблюдавано под микроскоп.

— Какво точно работиш? Знам, че работиш в банка?

— Да — повдигна рамене той. — Мисля, че върша от всичко по малко.

— Разбирам — каза тя, въпреки че не разбираше.

— А ти? С какво се занимаваш?

— Имам фирма в Хюстън.

Гъстите златисторуси вежди се повдигнаха нагоре.

— Каква точно фирма? — мъжът облегна лакти върху масата и подпря глава върху дланите си. Горната страна на китките и ставите на пръстите му бяха осеяни с мъхести руси косъмчета. Имаше дълги и изящни пръсти, а не къси и дебели като на Барт. Тя забеляза, че ноктите му бяха добре оформени и поддържани.

Иърин повдигна очи да го погледне. Едва виждаше сините ириси зад завесата от гъсти мигли. Привлекателната му външност я объркваше. Сякаш това й пречеше да го опознае по-добре. По някаква причина близостта помежду им й се струваше опасна.

— Аз ъ-ъ фирмата ми организира и поставя на сцена модни ревюта — отвърна тя.

— Не знаех, че има и такава работа.

Жената се засмя.

— Точно това ни прави единствени! — задъхано възкликна Иърин и закачливо потупа ръката му.

Със същата светкавичност на действията, която бе видяла и преди това, той сграбчи ръката й и я стисна силно. Сякаш измина цяла вечност, докато се взираха един в друг доста напрегнато през масата. Когато заговори, гласът му беше плътен и потреперваше:

— Преди малко каза, че би искала да ме опознаеш. Аз също искам да те опозная. Мисля, че сега трябва да поставим началото, нали?

Тя преглътна със стегнато гърло и й се прииска той да пусне ръката й. Щеше да е безсмислено да прави опит да се освободи. Сякаш пръстите му бяха направени от стомана. Виждаше собственото си отражение в неговите зеници, а издайническото изражение на лицето му я изплаши. Прошепна с разтреперан глас:

— Началото на какво?

— На взаимното ни опознаване.

Преди да има време да премигне, мъжът стана и заобиколи масата. И преди да си поеме дъх, я накара да се изправи и я обгърна с ръцете си. Едната му ръка потъна в черните й бухнали къдри, повдигна главата й нагоре и той впи поглед в лицето й.

— Какъв по-добър начин да се опознаем от една целувка на братска привързаност?

Изражението на лицето, което се наведе към нейното, изобщо не говореше за братска нежност. Това бе последната свързана мисъл, която остана у Иърин, преди да усети неговите устни върху своите. Пръстите му така здраво се бяха впили в косите й, че сълзи на болка и унижение изпълниха очите й. Другата му ръка беше здраво притисната на гърба й и приковаваше двете й ръце към тялото и я прилепяше към непоклатимия му гръден кош.

Тя се опита да се измъкне, но движенията й само направиха хватката му още по-здрава. Опита се да извика, но викът заседна в гърлото й, когато устните му притиснаха нейните. Устните й пулсираха под болезнения натиск на неговите и се оказаха безсилни да попречат на тази целувка.

Никога не беше целувана така. Беше отвратително. Това беше ужасно прегрешение. Имайки предвид тяхната кръвна връзка, начинът, по който я бе целунал, бе гнусен и отблъскващ.

Освен това младата жена бе разтърсващо развълнувана.

Иърин се опита да си възвърне самоконтрола — не във физическия смисъл. Крайниците й бяха приковани и следователно безполезни и за неин срам, тя се облегна на него, за да получи опора. Водеше една обречена на поражение битка.

Опита да не се поддава на усещанията, които овладяваха тялото й. Те бяха причина за тръпнещата нега, която усещаше да се разлива надолу по стомаха й. Очите й, които изненадата и възмущението бяха разтворили широко, сега сами се затвориха, отказвайки да се подчинят на заповедите на разума й да останат отворени, за да удавят в презрението си този противен мъж.

Шумът от превъртането на ключ в ключалката на задната врата избави Иърин от пълното унижение на подчинението. Тя поднови съпротивата си, докато накрая успя да се отскубне в мига, когато той повдигна глава и отпусна хватката си. Обърна се към вратата, но продължи да я държи здраво над десния лакът.

Жената, която влезе, бе слаба, млада и руса. Усмихваше се някак по детски, въпреки тъгата, която помрачаваше кафявите й очи и свидетелстваше за някаква дълбока загриженост.

Двете човешки фигури в средата на стаята бяха замръзнали в някакво карикатурно подобие на прегръдка. Изражението на Иърин бе мрачно и виновно.

Лицето на мъжа бе сурово, строго и застрашително. Именно към него русата жена насочи питащи очи.

— Здравейте, мисис Лаймън — поздрави той.

— Мистър Барет? — отвърна стеснително тя. — Как…

— Мисис Лаймън, познавате ли тази жена? — прекъсна я мъжът. — Виждали ли сте я преди?

Младата жена, наречена мисис Лаймън от този, за когото се предполагаше, че е неин съпруг, погледна към Иърин и поклати глава.

— Не, мистър Барет, никога не съм я виждала.

„Барет! Барет!“ Иърин повдигна невярващи очи към мъжа, който продължаваше да я държи в стоманената хватка на ръката си. Сините очи, които срещнаха погледа й, бяха студени и неумолими.

— Кой сте вие? — настоятелно попита тя.