Джак Дю Брул
Проклятието на Пандора (1)

Гренландия
Август 1953 г.

„Стратофрейтър“ се разтресе, когато левият външен двигател отново започна да засича. Този път положението беше много по-лошо и вместо да рискува самолетът да стане твърде нестабилен, майор Джак Дилейни изключи двадесет и осем цилиндровия мотор. Той намали тягата, но все още не можеше напълно да контролира самолета.

— Здравата загазихме, нали, майоре? — попита вторият пилот лейтенант Джери Уингър.

Дилейни не отговори и продължи да гледа измервателните уреди на трите работещи двигателя. Инстинктът му подсказваше, че още не са видели последиците от онова, което бе предизвикало повредата. Останалите мотори работеха и това го караше да мисли, че проблемът не е в самолета, а в горивото, с което бяха заредили в Англия. По всяка вероятност се бе замърсило в лошо поддържаните цистерни. Той погледна през предното стъкло, известно във военновъздушните сили като „парника“, защото бе направено от деветнайсет плоскости плексиглас. Пилотската кабина приличаше на тази на достопочтения В-29, по чийто модел бе направен „С-97 Стратофрейтър“.

Под военния товарен самолет пустеещият Северен Атлантически океан беше тъмен като възвишенията в родната на Дилейни Западна Вирджиния. За щастие небето беше ясно.

— Да, така е — най-после отговори Дилейни, погледна Уингър и видя собственото си безпокойство, отразено в очите му. Въпреки горещината в херметически затворената кабина майорът усети, че го побиват ледени тръпки. — Том, къде се намираме, по дяволите?

Навигаторът Том Сандърс седеше зад малкия си пулт. Пред него бе разгърната карта, а на намръщеното му лице бе изписано безпокойство.

— По-близо до Гренландия, отколкото до Исландия.

— Точно от това се опасявах — измърмори пилотът.

— Бих казал, че сме на около четиридесет мили^[1] от крайбрежието на Гренландия.

Дилейни знаеше от опит, че поредица подобни дребни произшествия водят до катастрофа. Освен по време на войната, когато изневиделица връхлетяваше удар на противовъздушната артилерия. Той се бе измъквал няколко пъти на косъм от смъртта, когато беше командир на В-29, но не бе изгубвал хора от екипажа си. Този път обаче съдбата му поднасяше проблем след проблем и майорът не можеше да направи почти нищо.

Всичко започна един час след като излетяха от Англия — самолетът бе разтърсен от внезапен порив на вятъра и недостатъчно добре обезопасеният багаж в товарното отделение се размести. Проблемът не беше фатален, но Дилейни бе принуден да хване здраво кормилото, за да уравновеси самолета. Той докладва за инцидента на наземния контрол и ги накара да съобщят на военновъздушната база в Туле, че самолетът с провизиите им ще закъснее. После добави, че когато се върне, ще иска главата на онзи, който е отговарял за закрепването на товара. След това екипажът прекара няколко спокойни часа, докато в радиопредавателите възникна проблем със захранването, който предизвика късо съединение в цялата система. Бяха на сто мили от Исландия и летяха на север, когато изведнъж комуникациите прекъснаха. Том Сандърс се бе опитал да поправи радиопредавателите, но не бе възнаграден за усилията си. Дилейни би решил да се върнат, ако не бяха проблемите във военновъздушната база в Дувър, откъдето излитаха товарните самолети за Туле — вече бяха провалени три опита да се закарат провизии на базата над Северния полярен кръг. Освен това Дилейни знаеше, че времето може да се развали преди да изпратят друга мисия. Той обмисляше решението си да продължат, когато екипажът на боинга бе сполетян от друго произшествие.

Преди половин час лейтенант Уингър бе забелязал, че моторите прегряват. Дилейни отвори дефлекторите около четирите двигателя в усилие да ги охлади, като забави още самолета. Тактиката имаше успех известно време, но температурата започна неумолимо да се повишава към червената граница. И тогава първият мотор започна да прекъсва. После отново се изчисти за няколко минути и след това пак започна да киха. Корпусът вибрираше и алуминиевите ребра скърцаха. Дилейни нямаше друг избор, освен да го изключи.

— Когато температурата спадне достатъчно, ще опитаме отново да включим двигателя — каза той на Уингър. — Том, има ли писта за приземяване в тази част на Гренландия?

— Не, сър. Картата показва само планини и ледове. Има нещо на име Кемп Декейд на около сто и петдесет мили южно от мястото, където ще прелетим над брега, но пистата е предназначена само за самолети със ски.

— По дяволите! — Дилейни пресметна наум разстоянията и рисковете. — Добре. Ако моторът не заработи както трябва, ще обърна и ще се опитам да стигна до Исландия.

— Майоре, зад нас има двеста и трийсет мили — нервно възрази Сандърс. Той беше твърде млад, за да е участвал в сраженията през войната, и Дилейни подозираше, че за пръв път изпитва страх.

Пилотът изчака пет минути, докато двигателят се охлади. Отсреща се появиха високите скали и тъмните фиорди на източна Гренландия. Дилейни не бе виждал такова запустяло място. Планините бяха покрити със сняг, а големите глетчери, разпръснати в долините, спускащи се към океана, приличаха на замръзнали водопади. Той знаеше, че отвъд тънката брегова ивица се простира море с площ осемстотин и петдесет хиляди квадратни мили, покрито с лед, дебел колкото дълбочината на океана.

— Температурата в първия мотор спадна, майоре. Изглежда всички двигатели работят нормално.

Дилейни погледна измервателните уреди и видя, че отворените дефлектори охлаждат моторите. Той включи първия двигател, който забръмча успокоително, сякаш не бе имало проблем. Майорът усети, че С-97 започва да реагира по-добре.

— Нещата се оправиха — задъхано каза той, а Уингър и Сандърс се спогледаха и се усмихнаха. — Ще бъдем над сушата след около пет минути.

Самолетът прелетя над планините със сто и осемдесет възела — много под оптималната си скорост и доста по-ниско от най-подходящата височина. Дилейни и Уингър видяха леденото пространство, което се простираше до хоризонта. Под огромната тежест на снега милиардите тонове лед бавно се придвижваха към брега като безкрайна конвейерна лента. Докато се преместваше, ледът остъргваше скалите отдолу и по повърхността и неравностите под дебелата една миля покривка приличаха на грамадни назъбени хребети. Върховете бяха толкова напукани, че приличаха на бурно море, замръзнало за миг, чиито вълни се бяха превърнали в заострени гребени, някои от които достигаха сто фута^[2] височина.

— Господи! — промълви Дилейни. Лейтенант Уингър се опита да каже нещо, когато първия двигател експлодира. Двойните стени на цилиндрите се разпаднаха. Горивото пламна. За секунди крилото до нагорещения мотор почерня от пламъците и после се разпадна, когато вятърът нахлу в дупките в алуминия, причинени от нажежените до червено отломки.

C-97 се наклони на лявата си страна и започна да губи височина. Дилейни се бореше да овладее самолета.

Стрелката на висотомера бързо се завъртя назад. Уингър спря притока на гориво към разбития двигател.

— Какво виждаш, Том? — извика пилотът. Устните му се разтеглиха от напрежението да задържи във въздуха осакатения самолет и оголиха зъбите.

Навигаторът погледна през прозорчето до командния си пулт. Професионалната му подготовка надделя и вместо да се предаде на страха, който сви стомаха му, той заговори спокойно.

— С мотора е свършено, а крилото сигурно ще се откъсне. Самолетът гори и излиза от строя.

— Горивото свърши — докладва Уингър и се залови да помага на Дилейни да овладее управлението.

— По дяволите, загубихме по-голямата част от ейлеро-на вляво. Джери, трябва да уравновесим самолета. Много се наклони наляво.

Екипажът намали наполовина тягата от едната страна и С-97 започна да се стабилизира, но продължи да губи височина. За трийсетте секунди след експлозията се бяха спуснали с десет хиляди фута. Двамата пилоти се опитваха да уравновесят самолета с контролните уреди, но не можеха да направят нищо, за да го задържат във въздуха. Най-важното беше да го приземят меко върху леда.

— Потърси гладко място за кацане. — Дилейни се бе съвзел от първоначалния шок и гласът му отново беше рязък и властен.

— Търся, но ледът е много грапав. — Уингър погледна висотомера — показваше пет хиляди фута.

В по-сгъстената атмосфера имаше повече подемна сила под крилата и спускането стана по-лесно. Дилейни се опита да изправи носа, но C-97 отново се наклони наляво.

— Какво виждаш?

Преди Уингър да отговори, пилотската кабина изведнъж се изпълни с противен пушек от горящо масло и хидравлична течност, която намали видимостта до нулата. Химичните вещества опариха гърлата и очите на тримата мъже. Сандърс изкрещя, че зад тях има пожар. Дилейни протегна ръка, включи вентилационната система и след миг въздухът се изчисти.

— Угаси пожара — кашляйки, каза Дилейни. Самолетът бе загубил още хиляда фута височина и падаше, описвайки спирала. — Кажи нещо, Джери. Какво става там?

— Нищо. — Уингър също кашляше от пушека, сложил ръка на гърдите си, сякаш жестът можеше да прогони болката от опарените му бели дробове. — Чакай малко!

Той видя район от чист лед в сянката на планина от черен гранит.

— Виждам го — каза Дилейни в същия миг, когато Уингър посочи мястото.

— Огънят е потушен, майоре, но не мога да обещая, че ще е за дълго. — Сандърс бе получил най-тежки поражения от пушека и гласът му звучеше така, сякаш си поемаше въздух за последен път.

Майорът внимателно насочи самолета към ивицата гладък лед. Намираха се на височина три хиляди фута и летяха със скорост сто и десет възела. Дилейни прецени разстоянието и започна да снишава C-97. Кокалчетата на пръстите му побеляха, докато стискаше кормилото. Той не забелязваше, че температурата в пилотската кабина е минус трийсет градуса и прозорците се заледяват от вътрешната страна.

— Самолетът реагира малко по-добре — каза Уингър, докато му помагаше да обърне „Стратофрейтър“ по посока на преобладаващия северен вятър, подхождайки към мястото за приземяване. — Сигурно е от по-гъстия въздух.

— Да — съгласи се Дилейни и изпита лек оптимизъм за пръв път след експлозията. Всяка секунда, в която самолетът бе под контрола му, означаваше, че шансовете са малко по-добри.

Когато останаха две мили, пилотите видяха, че мястото, което смятаха да използват като писта за приземяване, не е гладко, както им се бе сторило на пръв поглед. Силните ветрове бяха отвяли снега, който трябваше да омекоти кацането. На повърхността стърчаха гротескно оформени ками от лед, които щяха да разкъсат тънката обшивка на боинга и да пробият резервоарите. Дилейни заповяда на Уингър да изхвърли остатъка от горивото, за да стане самолетът по-лек. Той се страхуваше повече от пожар, отколкото от кацането. Беше виждал как много от другарите му се връщат от бомбардировки с изпочупени самолети и успяваха да ги приземят, но на пистата „В-29“ избухваха в пламъци.

— А колесникът? — попита Уингър.

— Предпочитам да кацнем по корем. Не можем да рискуваме колесникът да се удари в някой от онези ледени хребети.

Ако уредите не се бяха повредили, членовете на екипажа щяха да могат да преценят на какво разстояние са от земята. Това беше един от объркващите аспекти на летенето в полярни условия. Всичко изглеждаше еднакво. На Дилейни най-много му липсваха дърветата. Той определяше разстоянието, съдейки по височината им. Но сега единственият му видим ориентир бяха голите планини, които застрашително се извисяваха вдясно. Опитът му подсказваше, че би трябвало да са на височина три хиляди фута, но можеше да са и на триста. Ръцете му стиснаха още по-здраво кормилото. Студът вече оказваше въздействие. Дилейни имаше чувството, че очите му са пресъхнали, макар че по лицето му се стичаха сълзи. Висотомерът показваше петстотин фута.

Самолетът продължи да се снишава. Детайлите на релефа станаха още по-ясни и онова, което Дилейни и Уингър видяха, не им хареса. Приземяването щеше да бъде трудно. Под леда се очертаваха безброй твърди като бетон хребети. Най-близката планина беше само на четиристотин метра от дясното крило, но не предлагаше защита от убийствения вятър. Дилейни усети, че се задава силен порив, и реагира, като се опита чрез контролните уреди да уравновеси самолета.

— На каква височина сме? — попита той.

— Сто фута — веднага отговори Уингър. — Том, затегнал ли си предпазния си колан?

Сандърс изстена. Уингър се обърна да види как е радистът и ахна. Лицето на Том Сандърс беше обляно в кръв, която течеше от носа и очните му ябълки. Той се бе хванал за слепоочията и тялото му трепереше. Очите му бяха изцъклени.

— Том, какво се случи? — Уингър предположи, че радистът е ударил главата си в навигационното табло.

Сандърс отново изстена, започна да дере гърдите си и изцапа с кръв коженото си яке.

— Нужен си ми, Джери — извика Джак Дилейни. Намираха се на петдесет фута над леда.

Уингър се обърна към контролните уреди.

— Нещо не е наред с Том. Ранен е.

Вятърът блъсна самолета наляво. Уингър и Дилейни реагираха едновременно и върнаха боинга в курса, като леко надигнаха носа.

— Скорост сто възела.

Дилейни беше напълно съсредоточен. Това не приличаше на безбройните полети, които бе извършил за „Берлин Еърлифт“, където самолетите летяха на групи по четирипет и чакаха инструкции за кацане. Сега дилемата беше или да приземи самолета, или да го разбие. Нямаше трета възможност.

Въздухът беше чист и земята се приближаваше измамно бързо. Боингът летя плавно още минута, после изведнъж Дилейни усети натиск върху лоста, сякаш върху кормилото на Уингър имаше някаква тежест. Той се обърна и видя, че вторият пилот се е прегърбил върху контролните уреди и вкочанените му ръце натискат кормилото. Уингър потрепери конвулсивно и сетне пак се отпусна. Капки кръв от носа и очите му опръскаха пилотската кабина. От устата му се изтръгна гърлен вик и бликна кръв. Дилейни предположи, че това е в резултат на вдишването на пушека. За щастие той не бе поел толкова много дим, колкото другите двама членове на екипажа му.

Нямаше време да помага на Уингър. Съсредоточи се върху приземяването. Натовареният самолет докосна леда. Коремът му се стовари върху земята с пронизително стържене. Дилейни бе заслепен от вихрушката от частици лед и от снега. Той усети как перките на двата работещи мотора се разбиха в повърхността и се откъснаха, а едната проби алуминиевата обшивка на товарното отделение.

Бръмченето на моторите бе заменено от звука на разкъсването на самолета от леда. Всеки удар в хребет блъскаше Дилейни на седалката. Той имаше чувството, че раменете му са счупени. Стрелката на индикатора за скоростта сочеше сто възела. Това не беше възможно! Самолетът би трябвало да е намалил скоростта.

Стъклото бе затрупано от сняг и Дилейни не виждаше никакви ориентири, по които да прецени позицията на С-97, но му се струваше, че боингът завива надясно, към планините. Вибрациите не спираха. Самолетът се тресеше. Главата на Дилейни сякаш пулсираше от напрежението, докато се опитваше да разбере какво става. Той дръпна ръцете си от контролния лост, но краката му останаха на педалите. Вече беше сигурен, че боингът завива надясно, затова натисна левия педал, надявайки се да избегне планините. Усети, че самолетът се движи напред, и горещо се помоли да е взел правилното решение.

Заслепен от снежната виелица, той нямаше как да разбере, че усещането му е било погрешно. Боингът се движеше право напред, когато Дилейни натисна левия педал на кормилото, самолетът зави, насочи се към малко възвишение и се изкачи до върха му.

Триенето между обшивката и леда не намали скоростта и боингът отново се понесе във въздуха.

Дилейни изкрещя, като видя, че самолетът се насочва към скалите, но той се стовари върху земята за втори път, много по-тежко от първия. Заледената повърхност беше наклонена и боингът набра скорост. Дилейни отново не виждаше какво има пред него, но и без това не можеше да направи нищо.

Самолетът се блъсна в скала и се завъртя. Инерцията го наклони, докато лявото крило се заби в леда, разпръсквайки сняг и отломки. Това най-после забави С-97 и скоростта намаля на трийсет възела. Вторият сблъсък със скала отне още от скоростта и Дилейни реши, че ще успее да спре.

Стъклата се строшиха и свистящият вятър изпълни пилотската кабина със сняг. Лицето на Дилейни бе охлузено, сякаш поразено от пясъчна буря. Макар и вцепенен, той разбра, че кърви. Самолетът внезапно спря, защото носът му се заби в снежна пряспа откъм подветрената страна на хълм. През счупените стъкла нахлу лавина от сняг. Краката на Дилейни бяха заровени. Но той беше жив.

Всичко изведнъж стана тихо и неподвижно. Дилейни седеше и дишаше учестено. От устата му излизаше пара. Ужасът намаля и майорът изпита неизмеримо облекчение. А с облекчението дойде и гордостта. Малцина пилоти биха успели да направят това.

Едва тогава той осъзна, че навън вие вятър и върху корпуса падат парчета лед. Избърса лицето си и видя, че пръстите му са окървавени. Не чувстваше болка, защото беше парализиран, но това му напомни за Уингър. Вторият пилот беше мъртъв. Очите му бяха широко отворени и невиждащи. Кръвта на лицето му се бе превърнала в замръзнала маска.

— Том? — извика Дилейни на навигатора. — Добре ли си, Том?

Отговор не последва. Двамата членове на екипажа му бяха мъртви. Но в момента пилотът ветеран не можеше да си позволи да скърби за тях. Знаеше, че ако не действа бързо, ще го постигне тяхната съдба. Първо трябваше да се измъкне от пилотската кабина. През разбитите стъкла бе влязъл толкова много сняг, че Дилейни не можеше дори да помръдне краката си. Чувстваше се безсилен. Искаше му се да затвори очи и да си почине поне една минута.

Силният трясък на леда върху корпуса го стресна, когато клепачите му натежаха. Дилейни беше сигурен, че всичко ще бъде наред. На самолета бяха натоварени трийсет тона провизии, предназначени за Туле, включително гориво, храна, дрехи и друга полярна екипировка — всичко, което му бе нужно, за да оцелее, докато дойдат да го спасят.

Той беше убеден в това. Щяха да започнат да го търсят няколко часа след като не се появеше в базата по разписание. А докато го намереха, щеше да седи на топло в самолета. Беше само въпрос на време, няколко дни, най-мно-го седмица. Но щяха да го открият.

Само главата да не го болеше толкова много. И да можеше да спре кръвта, която се стичаше в устата му…