Феликс Пита Родригес
Морякът от „Басора“

— Едва три метра.

— Пълни четири…

— Нямаш представа… Четири квадратни метра е цял танцувален салон. А тука, ако повдигнеш малко ръката си, за да пиеш, ще блъснеш с лакътя си дон Чучо в мустаците.

— Дон Чучо, донеси метъра.

— Да се обзаложим и ще мерим…

— Вървете да инжектирате друг…

Чилиецът и Геро се задавиха от хриплив смях, който звучеше еднакво, макар че се смееха двамата.

— Ах, тоя дон Чучо…

— Премерете се… Добре се измерете, че скоричко ще дотрябва за погребението ви.

Наново избухна същият смях на Геро и чилиеца, като че се смееше само един от тях.

— Ще пиете ли още?… Защото, ако не пиете, по-добре е да се измъквате на двора. Не пиете само вие…

— Дай ми една портокаловка…

— На мене от билки.

— Първо парата… Имате ли?

— Ами, разбира се… Ах, тоя дон Чучо!

Късокрак и с голям корем, дон Чучо излизаше иззад тезгяха с разголени космати гърди, върху които лежеше непосредствено кръглата му глава, обградена с венче от редки, сиви коси и огромни, гъсти мустаци, жълтеникави от тютюна… Обърна се назад, за да вземе кристалните кани с ракия. Тесният и мръсен панталон едва стигаше до под колената му. Беше бос.

— Ех, какви бедра у тоя старец!

— А, баба ти? Ако сториш малко усилие, може би ще си спомниш задника й…

Гласът на дон Чучо беше плътен, бавен, хленчещ.

Геро наново се изсмя на пресекулки.

— Нямам баба, дон Чучо. Тя си загуби службата.

— Но и майка? Не вярвам…

Сега се разсмя дон Чучо, развеселен от намесата на чилиеца. Изпод жълтеникавите мустаци се носеше съскащият му глас като изпод капак на чайник, подскачащ от парата.

— Тая беше добра, чилиецо, добра!

Като разговаряха високо и смеейки се, влязоха трима моряци от „Басора“. Минималното пространство в кръчмичката, което искаха да мерят Геро и чилиецът, се изпълни. Дон Чучо се хлъзна угоднически към новодошлите.

— Какво желаете?

— Три ракии от билки и три портокалки.

— По една за всеки един ли?

— Да. Измисляме си разни примеси — изсмя се един от моряците. — Тоя си направи сега, преди малко, там, при Паскуал, един с ром, хвойнова ракия и чаша портокалов сок. Също като да беше урина, но не миришеше толкова.

Кикотенето отекваше в ниския, силно напукан таван. Дон Чучо също се изсмя, за да се хареса, докато сервираше ракиите.

— Един хубав примес с ром и хвойнов ликьор, подсилен с ракия от захарна тръстика.

Тримата от „Басора“ се обърнаха, за да видят лицето на чилиеца.

— Ех, това трябва да е хубаво… Сега ще го опитаме. Искате ли и вие една чаша?

— Не, благодаря. Дай ми една портокалка, дон Чучо!

— Добре. Но после постарай се да не започнеш да викаш в двора, както вчера.

— Хайде и не досаждай с глупости, испанецо!

Измежду тримата от „Басора“ един беше втренчил очи в чилиеца и не откъсваше погледа си от него. На дясната си ръка, на показалеца, имаше голям и тежък златен пръстен. Дон Чучо се повдигна със сумтене, за да запали газената ламба. Смачкани и мръсни, ходилата му приличаха на странни крака с плавателна ципа.

— Гледай само какви крачища — изсмя се Геро. — Не изглеждат да са на човек.

Наново избухна смях. Дон Чучо си оправи панталоните, които се смъкваха по издутия му корем. Светлината, жълтеникава и потреперваща, прибави своята миризма на изгоряло към лютивия дъх на ракията. Онзи от „Басора“, който гледаше чилиеца, се приближи.

— Чуйте ме… Ако не е любопитство, което ви дразни, да не би случайно да сте от Чили?

Очите на чилиеца го изгледаха с подозрение за секунда. Онзи от „Басора“ почувствува неговия поглед от фуражката до краката си.

— Да, точно оттам съм.

— И да не би случайно от Валпарайсо?

— Така е.

— Само е куриозно, защото не може да бъде… Понякога човек си мисли, че вижда едно лице, което вече е виждал преди това.

— Това се случва — отговори чилиецът. Но внезапно почувствува, сякаш някой комар беше забил жилото си отвътре в гърлото му.

— Все пак случайното е това, че вие сте от онзи край. Може би другият да е бил ваш роднина — каза морякът.

Чилиецът чу да казва думата „другият“, като че някой говореше от много далече. Другият? Кой може да бъде другият? Той направи знак на дон Чучо да напълни отново чашата му. В очите му имаше нещо толкова странно, че испанецът не можа да му откаже и приближи каната е ракия.

— За твое здраве, земляко!

— Поне по това няма никакво съмнение — изсмя се онзи от „Басора“. — Съотечественици сме.

— Чили е толкова далече, там е работата… — Това бе всичко, което можа да излезе от разбунената мъгла, която се надигна вътре в него. Онзи от „Басора“ се изсмя.

— Далече? Е, да, всичко е далече, когато по средата се вмъкне морето. От много време ли не сте били във Валпарайсо?

— Много ли? — гласът на чилиеца се пречупи някак смешно. — Много… Ще станат двайсет и пет години вече.

— Разбира се, че не може да бъде — изсмя се морякът. — Сега съм на двайсет и осем. А на тригодишна възраст не може да се запомни едно лице.

Чилиецът го загледа толкова кротко, че морякът помисли, че щеше да заспи. Както беше неподвижен, лицето му издаваше цялата негова мизерия. Липсваха му половината от зъбите и устната кухина наподобяваше нечиста дупка изпод увисналите му мустаци. Под мътните му очи се издигаха две червеникави торбички, присъединяваха се на снопчета бръчки към слепоочията, откъдето започваше рядка и сива косата, подала се под мръсната му фуражка. Онзи от „Басора“ заговори:

— Онзи, за когото аз казвам, беше много млад. А понякога ми се иска да си спомня, че той беше в офицерска униформа. Но вие можете да си мислите, че това не значи нищо. Аз още нямах четири години…

— Офицерска униформа, казвате? — Думите на чилиеца излизаха като че ги теглеше.

— Така е — разсмя се отново онзи от „Басора“, без да престане да гледа чилиеца. — Така е. Но онзи беше млад, освен ако всичко това не е някаква история, която измисля моята глава.

Ръцете на чилиеца се разхождаха от мръсния пояс, където се подаваше дръжката на ножа му, до разкъсаните му джобове. Не знаеше какво да прави е душата си, която все повече се свиваше из тялото му.

— Но защо пък да е измислена история? — каза накрай той. — Понякога децата запомнят завинаги.

— Ех, може би! — Морякът внезапно престана да се смее. — Но помислете си, че аз още нямах даже четири години…

— Да, зная…

Онзи от „Басора“ отново го загледа, без да откъсва от него очи, а чилиецът сведе поглед към мръсния под, като че останалите думи, които щеше да каже, бяха паднали там. Гласът на дон Чучо го разтърси посред настъпилия в него мрак.

— Какво ще пиете сега? Тая е от мене.

Геро спореше с другите моряци относно някакъв примес на ракия от агава^[1] е бира и добавка на ром. Дон Чучо наливаше ракия от каните. С настъпващата навън нощ се засилваше светлината на ламбата.

— Аз мисля, че онзи човек беше моят баща.

Чилиецът така се стресна, че чашата с ракия се хлъзна от мръсната му ръка и падна при краката на моряка.

— Кой човек? — единствено това излезе из мъглата на помраченото му съзнание.

— Кой човек може да бъде! Морякът, офицерът, онзи, другият… Когато станах по-големичък, майка ми разказа. И тава обърка главата ми. Ако моят баща е умрял, тогава аз не съм имал повече от година. Не е ли така?

Той не можа да отговори. Глух, сляп, ням, той плаваше из мрачни, мълчаливи, далечни морета. Албертина му се появяваше с нейните странни, прозрачно сини очи. Тя плачеше. През прозореца, тесен и висок, почервенял от нацъфтял здравец, се виждаше един къс от небето на Валпарайсо. Беше като някаква далечна светлина, която се съсредоточаваше. Албертина казваше:

— А детето? Способен ли си на това? Вече не заради мене, защото на обичта не се заповядва, но за твоя син. Мисли, мисли…

— Оставам ти къщата. С наема от долния етаж няма да ти липсва нищо, за да живееш.

— Но детето? — настояваше тя. — И нейните думи се помрачаваха от тревогата, че причиняваха болка.

— Детето не знае. И като има необходимото…

— Един ден ще пита и тогава няма да зная какво да му кажа. Помисли! Аз ще мога да сложа хляба в устата му, но то ще иска твоята ръка върху главичката си. Всички деца се нуждаят от такава ръка. Не си отивай…

— Това не може да бъде… Трябва да си отида.

Погледна разкъсаните си обувки на пода в кръчмата на дон Чучо и се опомни, сякаш го влачеха, все още с цвета на здравеца в очите му. Онзи от „Басора“ почваше да чувствува ракията и говореше, без да се интересува за вниманието на чилиеца.

— Колкото до фрегатата, спомняте ли си? Трябва да си спомняте. Аз съм слушал да го разказват хиляди пъти.

— Спомням си. Спасиха се само пет души.

— Моят баща беше старши офицер.

— Във фрегатата ли? — чилиецът не разбра изведнъж. Тогава да не би да е друг? Почувствува се по-добре с това хрумнало му съмнение.

— Да.

— И е умрял?

— Разбира се. Майка ми го е разказвала много пъти. Когато пламъците преградили пътя към лодките, той решил да опита последното средство: да премине, за да пререже кабелите и да хвърли лодките във водата. Пламнал целият, но не успял.

Чилиецът го изгледа весело. Защо си беше въобразил всичко това толкова безсмислено? Не можеше да бъде. Другият беше мъртвец, който не би могъл да слуша собствената си история, както я слушаше той.

— А вие напуснахте Валпарайсо по свое желание? — каза морякът, забравяйки за запалената фрегата.

— Ех… — поколеба се чилиецът. — Не зная как да го кажа… Беше заради една жена, знаеш? Една такава…

— Ах! — изсмя се онзи от „Басора“. — Винаги се навира някаква жена по средата. Албертина ми казваше често: „Пази се от тия жени, които ходят из улиците и предлагат повече, отколкото имат, Алберто.“

Чилиецът чу двете имена и усети някакво бръмчене вътре в главата си. Едно тежко, пробуждащо като със свредел, бръмчене. Отново започна да плава из далечни, мрачни, мълчаливи морета. Неговите очи блуждаеха, докато се опряха на бялата фуражка на моряка. Албертина се появи, излъчваща прозрачна светлина, от прозореца със здравец:

— Помисли… Аз ще мота да сложа хляб в неговата уста, но той също ще иска твоята ръка върху главата си. Всички деца искат това един ден. То ще пита. И аз няма да зная какво да му кажа…

— Коя беше Албертина? — Гласът му беше като някакъв лепкав, плах, отчаян шепот.

— Коя може да бъде? Моята майка! Тя се наричаше Албертина. Заради нея моят баща ме кръсти Алберто.

— Ах! — Ръцете му плаваха блуждаещо от мръсния пояс до изпокъсаните джобове. Струваше му се, че никога вече няма да може да говори. Задържа странния импулс да вдигне своята ръка и да я сложи върху бялата фуражка на моряка.

— Моята майка не можеше да понася уличните жени — засмя се онзи от „Басора“. — Казваше, че в кръвта си имат отрова и в сърцето си желание да причиняват зло.

— Това е една голяма истина — пошепна той сега, без да си е възвърнал силите. — Така е.

Той плаваше, плаваше като някаква сянка из онова море от сенки. Прозорецът, почервенял от разцъфнал здравец, беше там, по-високо от газената ламба на дон Чучо. Виждаше ясното небе на Валпарайсо, люлката със заспалото дете, прозрачните очи на Албертина.

— Хайде да пием още по чаша! — Този от „Басора“ заговори наново. — Винаги е радостно да срещне човек един земляк. Припомнят се неща от родната земя, нали?

— Истина е…

Ръката му сама и неовладяна отиваше към бялата фуражка.

— Какво правите? — учуди се морякът.

— Нищо… Един комар… — смути се и сложи двете си ръце на влажния от ракия тезгях, като че искаше да ги има пред очите си, за да им попречи да се движат.

— Така че вашият баща е умрял при катастрофата е фрегатата?

— Да, аз вече ви казах това.

— Добре е да знае човек, че е имал такъв баща, нали? Макар и е мъката, че той е умрял.

— Добре е, макар и да е тъжно. Когато човек знае, че баща му е бил такъв, чувствува се задължен. Това му дава сигурност да се движи по света. Забележете, че моята майка никога не го забрави. И всеки път, когато аз бях на път да сторя нещо, което не е добро, тя ме предупреждаваше: „Мисли за баща си, Алберто! Той никога не би сторил това.“

— Наистина, че трябва да е хубаво.

Другите моряци и Геро бяха пияни. Дон Чучо бършеше тезгяха с един мръсен парцал и прибираше монетите.

— Вече ще си отида в „Басора“. Тия се напиха прекалено и сега ще искат да отидат в „квартала“. Всякога искат да ме отвлекат, но аз не мога. То е за Албертина.

— Да, разбира се, правите добре. — Той наново мислеше, плавайки из мълчаливото далечно море. Кръчмата се беше изпълнила е дим и той почувствува, че му се повдига. Би искал да седне на пода, да затвори очи и да изтръгне онова студено и тънко нещо, което се движеше от едно на друго място из цялото му тяло.

— Добре, земляк, приятно ми беше, че прекарах малко време е вас. Не очаквах да срещна някого от Валпарайсо насам. Ако не беше приликата с другия, не бих разбрал, че сте от там — и той се разсмя весело, протягайки му ръка.

— Сбогом, Алберто. — Той произнесе името, буква по буква, сякаш му се наслаждаваше. После изтри ръката си от панталона, за да я очисти от потта, и му я подаде.

— Може би при друго пътуване пак ще ви видя насам — каза онзи от „Басора“.

Но чилиецът не го чу. Очите му бяха втренчени в една далечна точка, малко по-високо от лампата на дон Чучо. Там имаше един прозорец, червен от цъфнал здравец, тесен и висок. И един къс от ясното небе на Валпарайсо.

Онзи от „Басора“ бутна вратата и излезе.

Бележки

[1] Агава — американско многоцветно растение. Б.ред. ↑