Вонда Макинтайър
Началото на края

По време на дългия плен се научих да имитирам речта на хората, но не и да разбирам мислите, които тя изразява. Как някой може да се научи да разбира поведението на тези, които прекарват живота си в такова отчаяно търсене на независимост? Въпреки че ме насилиха да бъда като тях, и досега не мога да го проумея. Трябва да съм луд, за да желая подобна самота, а все още не съм луд.

Направиха ме ням и почти сляп. Оставиха ми очите, но за какво могат да ми служат очи в това тъмно и студено море. Все още мога да различавам вкус и миризма. В леко солените води, съпътстващи еволюцията, се носят разнообразни частици: тънки диатомеи, ярки раковидни животинки, които могат да се ядат (и са така добре дошли след годините на парчетата разфасована риба с лед), горчивият привкус на развалената вода, стичаща се от бреговете на човека (в морето Големите пеят, чезнещи в забрава песни за незамърсени океани, но Големите загиват, убити; песните им ще умрат с тях и никой няма да си спомня вкуса на чисто море), и пясъчната утайка, достигаща до мен от широката, придошла от дъждовете река. Именно утайката ме ослепява. Хората ме лишиха от глас, така че не мога да викам за помощ, а по този начин почти загубих и слуха си.

Вече не мога да се надпявам с приливите. Хората прикрепиха към мен машина, която издава противен звук. Макар металният звук да се смесва с глъчката, изпълваща океана, и понякога да се стопява в нея, той е достатъчен за навигация (това го провериха много внимателно). Но я няма красотата на дома ми. Дори камъните са непрозрачни.

Изскачам на повърхността, за да поема въздух. Тъмно е и водата искри на лунната светлина. Забавям движението си, за да се огледам, тъй като отдавна не съм виждал океана или небето. Почивам си, оставил гърба и очите си над топлата, милваща ме вода. Но скоро хората разбират, че съм спрял, и изпращат сигнал, който ме тласка напред. Не мога да му се съпротивлявам. Не намирам удовлетворение даже в това, да се опитам, щом не съм в състояние да превъзмогна болката. Няма болка, а само принуда, от която не мога да се освободя, както и от стъклото и бетонните стени, чийто затворник съм.

Докато едва не полудявах от самотата, си мечтаех, че са ме пуснали и плувам навътре в обширния сладък океан. Другарката ми ще дойде с народа ни, ще пеем, ще скачаме, ще се любим и ще се радваме на свободата ми. Но не мога да я повикам, не мога да пея. Няма свобода, нито радост.

И другарката ми никога няма да ме намери, но ще чака и ще ме търси напразно край построеното от човека място, където ме бяха затворили. Никой няма да знае, че хората ме завиха във влажни миризливи парцали (мислех, че се опитват да покрият кожата ми, както покриват своята), и ме сложиха в кутия, а нея в едно от техните метални създания. (Хората изпитват ужасна нужда да пъхат едни неща в други, за да преодолеят неизбежната случайност на живота. Нашият народ е на друго мнение.)

Металното създание се издигна във въздуха и ме отнесе от Средния океан в Широкия океан, където се намирам сега, плувайки по лунната пътека, за да стигна Земята на залеза. Когато я достигна, ще умра.

Тялото ми престана да ме боли от това, което хората му направиха. Разрезът зарасна, но все още чувствам белега. Тежестта на метала вътре в мен нарушава равновесието ми. Те не разбират колко много страдам, че повече не мога да играя. Не мога да пея, не мога да скачам. Хората сигурно изобщо не познават изкуството.

Дочувам слабите звуци от песента на кит, почти заглушени от острото свистене и тракане на водните машини на хората. Песента заглъхва и се изкривява — може би идва чак от другия край на Широкия океан. Като информация е безсмислена, но създава илюзията, че имам спътник. През следващите няколко часа всеки път, когато какофонията стане непоносима или единственият звук на навигационните ми уреди започне да ми досажда прекалено, ще мога да потърся и открия дългите бавни тонове от песента на Големия. В по-добри времена тази песен би могла да ми разкаже историята си почти от обратната страна на света.

Сега, когато Големите не възпяват вкуса на морето, те пеят за звуците му. Преди сто години песен, изпята в полунощ, би стигнала място, на което в същия момент е пладне, макар, когато тя изминава огромния път, над целта й вече да се е стъмнило, а при източника й да е станало ден. Естествените звуци на морето не бяха пречка за песните, които си пробиваха път през хоровете от стонове и шептения, плясъци и викове, дори през бъбренето на по-малките народи като моя. Китовете никога не бяха разделени един от друг, независимо какво разстояние ги делеше. Сега те са изоставени самотни същества, които не знаят какво е страх.

Плувам, плувам. Сигналът на хората не ме оставя на мира. Има срок. Сроковете са за хората и машините, не за народа ми. Но сега съм машина или нещо малко по-добро. Какво е машината, ако не създание без воля?

Машината вътре в мен е студена.

Ако можех да намеря народа си, щях да им кажа — дори и ням, бих могъл да им покажа с движения — да ме спрат. Вероятно ако ме задържат достатъчно дълго, хората ще се откажат от мен.

Може би и тогава ще трябва да умра,… но хората ще ме убият, когато достигна края на пътешествието си. Нищо не би ги възпряло да ме унищожат, ако не мога да изпълня мисията си. Унищожението ми ще е по-сигурно за хората, които биха си помислили, че съм заловен от враговете им. Ако моят народ ме спре и машината избухне, няма да съм единственият, който ще загине. Така че трябва да оставя надеждата да намеря някой, който да ми помогне.

Чувам ниското боботене на косатка, звук, представляващ почти единственото нещо, от което се страхуваме. Но тя не търси, а просто си почива в среднощното море. Трябва да знае, че съм тук, но сега не е гладна. Хората я наричат косатка, но апетитът й не е за човешко месо, а за малкия ми народ.

Не искам да изпълня желанието на хората. Ако загубата щеше да е само моят живот, мисля, че бих могъл да я приема, ако има причина, която да разбера. Но краят на живота ми ще е сигнал за хората да пристъпят към взаимното си изтребване. Те вече не се убиват само един друг. Когато този път започнат да се избиват, те ще убият също и света.

Тренираха се да разрушават върху малките южни острови. Когато свършат с обучението, ще изпратят машините си да се взривят върху земята и ураганите ще разнесат праха от експлозиите над сушата и морето, отравяйки всичко. Ние, които умираме бързо, ще сме късметлии.

Ако можех да пея, щях да се подиграя на косатката и тя щеше да ме убие. Но нямам възможност да привлека вниманието й, а хората няма да ме оставят да се отклоня достатъчно от пътя си, за да я раздразня, да я мушна в слабините, да предизвикам гнева й.

Командата на хората ме кара да продължа напред. Ще се уморя по-рано, отколкото по времето, преди да ме затворят, но все още не съм достигнал границата си. Луната се скрива зад облак и морето става черно на светли петна. Лунната светлина е презаредила блясъка на луминесциращия планктон, но в тъмнината той се струи на проблясващи ивици на фона на водата. Минавам под него, насочвам се нагоре и изскачам през него. Пръскам дъжд от пламнали капки във всички посоки. Падам обратно по корем, доста несръчно. Отново бях забравил нарушеното си равновесие.

Питам се дали има и други като мен, които плуват към човешките врагове на хората и се опитват да проумеят желанието им да убиват събратята си. Или аз съм единственият, отправил се на път през мрачното море? Единствен аз ли съм задължен да започна разрушението?

Ако има и други, страховете на всички ни са подобни. Чудя се дали някой от нас ще е толкова умен или с късмет, че да намери начин да спре.

Облаците, които закриват Луната, са дебели и застрашителни. Мога да видя дъждовните пръски по гладките вълни на океана. Сега дъждът е над мен и аз забавям плуването си, доколкото смея. Обичам да плувам точно под повърхността и да чувствам капките дъжд по гърба си.

Сладката и солената вода се смесват в прелестни шарки на струите върху кожата ми. Но това става единствено, когато стоя неподвижен. Сигналът ме принуждава да продължа нататък, шарките изчезват. Усещам само морската вода да гали страните и гърба ми, докато плувам.

Някакво глухо бумтене се засилва. Това е звукът от машините на кораб, който се намира почти на пътя ми. Отначало не мога да го забележа, но накрая светлините му се появяват на хоризонта, докато аз се движа към него. Възможно ли е това да е целта ми? Мислех, че съм изпратен към пристанище, така че се надявах на още няколко часа живот.

Сега мога да видя кораба ясно. Риболовен е.

Може би той ще ме спре. Подходът на хората за ловене на риба е да намерят място, където народът ми се храни, и да ни хванат в мрежите си. Рибата се спасява по-рано от нас. Ние сме удобен знак, много полезен за хората, но когато мрежите се затворят, няма как да избягаме. Хванати сме и се давим. Много са загинали по този начин. Хората убиват най-младите от нас, тези, които поради липсата на опит стават жертви на паниката. Смъртта в мрежите е жестока.

Плувам право към траулера, близо до повърхността. Ако мрежите са хвърлени, то те са невидими от такова разстояние. Генераторът на звук на хората не дава достатъчно ясна картина, за да ми ги покаже.

Колко странно е да си мисля, че хора ще ми попречат да изпълня задачата, поставена ми от други хора…

Мога да доловя миризмата и вкуса на студения метален корпус, топлия метал и топлото масло на перките и двигателите. А сега дори мога да чуя зловещата завеса на риболовните мрежи, разпрострени като огромни крила, пресяващи морето при приближаването си. Толкова много пъти съм ги избягвал по-рано…

След няколко мига животът ми ще свърши. Народът ми може би ще е в безопасност за известно време, след като умра — но аз искам да живея. Трябва да се откажа от живота си, но ще го направя, без да се почувствам щастлив, нито дори смел. Мрежите ще се затворят около мен и ще ме притиснат, а заедно с тях и паниката. Ще се мятам, ще се боря с тях и мълчаливо ще викам, когато въжетата и кабелите се врежат в мен.

Мрежите са точно пред мен. Докосвам ги и твърдите им възли драскат кожата ми.

Изведнъж тялото ми се отдръпва, извъртвайки се плавно, подтикнато от сигнала. Против волята си се гмуркам и завивам, заобикалям кораба и мрежите. И бягам.

Как могат да знаят хората с такава точност какво става толкова навътре в океана? Могат ли да знаят къде се намира всеки кораб и къде плува всяко същество?

Придвижвам се напред с мощни принудителни удари на опашката си, уплашен от откритието до каква степен хората могат да ме контролират и все пак успокоен от факта, че имам още няколко минути.

Но не изпитвам никаква радост. Хората са ми дали ужасна дарба, за която народът ми ще плати с живота си. Дори хората да не започнат да се избиват и да не унищожат света заради действията ми, ако изпълня тази задача, всички морски животни, дишащи въздух, ще бъдат под подозрение. Подводните машини вече ни избиват, ако се приближим прекалено. Научихме се да ги отбягваме, но не можем да избегнем всички човешки машини. Те са твърде много и глупавите ни младежи намират удоволствие и смъртта си, когато си играят, яхнали породените от тях вълни.

Вкусът на суша става все по-силен и водата е вече доста по-плитка. Ехото на металните звуци, които ме водят, е гръмко и бързо. Водата е пълна с отпадъци от хората и техните създания. Народът ми повече не посещава този залив.

Тласкано напред, цялото ми тяло трепери от изтощение и страх. Всред всичко това аз съм просто предмет, способен да избягва най-лошите острови от боклук и отрова, но не и нещо друго. Ако можех да изключа слуха си, както мога да затворя очите си, щях да го направя, за да не науча нищо повече до края.

Аз съм единственото живо същество в този пустинен свят.

Когато заобикалям един нос от сушата, върху ми се изсипват писъците и ръмженето на някаква машинария, звукова вълна срещу вълните на морето. Влизам в пристанище, пълно с кораби и други важни за човека неща. Изплувам на повърхността, поемам тежък въздух, слушам звуците във въздуха. Светлините пред мен са ярки.

Гмуркам се отново. Хората са вградили в мен принудителна реакция — да се задържам под водата колкото е възможно по-дълго. Ако можеха, щяха да ми присадят и хриле.

Лабиринтът от форми и отразени звуци не е място, където моят народ би дошъл по собствено желание, въпреки че с истинския си глас надали щях да съм толкова объркан. Всяка нота щеше да ми съобщава нещо ново за околната среда.

Към мен се приближава някакво тяло.

Тези хора са ме открили. Разбрали са, че съм създание на другите хора, и изпращат оръжие да ме убие. Хвърлям се напред, опитвайки се да го изпреваря.

Изведнъж преставам да бягам. Тъкмо това бях търсил: смърт по някакъв друг начин, различен от плана на хората, които ме бяха уловили.

Тялото се приближава и аз плувам колкото се може по-бавно. Не искам да умра.

Тялото не се движи като машина.

Сега го виждам въпреки тъмнината и мръсотията. Това не е оръжие, направено от човек.

Ако бях свободен, в никакъв случай не бих плувал така спокойно напред в очакване на акулата. Предшествениците й са изтребвали моите, когато народът ми е решил да се върне в морето. От своя страна ние сме се научили как да убиваме единствените същества, които винаги сме мразели.

По-добре косатката, мрежите, оръжията на хората. Вече мога да подуша студеното животно. То ще се мята обезумяло, когато вкуси кръвта ми. Ще ме убие с това, което дребният му мозък може да възприеме като радост, тъй като знае, че 8 морето народът ми представлява единственото предизвикателство за него. С изключение на хората. А и моят народ, и акулите са беззащитни пред хората.

Акулата ще ме спре, но аз не мога да възпра хората да се избиват сами. След като се самоубият и отровите им умъртвят моя народ, акулите ще останат, както са оцелявали в продължение на милиони години, както и ще се запазят до края на света.

Това е Началото на края.