Лий Чайлд
Сметки за разчистване (1)

1

Цивилният полицай слезе от колата си точно четири минути, преди да бъде застрелян. Движенията му бяха такива, сякаш знаеше какво ще се случи. Първо блъсна с крак заяждащата врата, която се люшна встрани, после бавно се извъртя върху протритата тапицерия от винил и положи едновременно и двете си стъпала на асфалта. След това се хвана с две ръце за рамката на вратата и с усилие се надигна, тромаво пренасяйки тежестта на тялото си от ръцете върху краката. Постоя така около секунда на студения въздух, след което се обърна и затръшна вратата след себе си. Остана неподвижен още секунда-две, после пристъпи крачка напред, олюля се и се подпря на предния калник, близо до фара.

Колата му беше седемгодишен „Шевролет Каприс“ — черна, без отличителни знаци, ако не се брояха трите радиоантени и простите хромирани тасове на колелата. Попитайте който си искате полицай и той ще ви се закълне, че „Шеви Каприс“ е най-добрата полицейска машина, произведена някога в света. Човекът, изглежда, беше на същото мнение. Той имаше вид на детектив ветеран, който може да си избере всяка кола от парка на участъка и ако се е спрял на тази вехтория, то е не за друго, а защото така е пожелал. Сякаш новите фордове изобщо не го интересуваха. По движенията и осанката му си личеше, че е човек врял и кипял, който знае какво иска и не се отказва така лесно от навиците си. Беше едър и широкоплещест, с неугледен черен костюм от някаква плътна вълнена материя. Висок, с дебел врат, но прегърбен. Почти старец. Той се озърна в двете посоки — север и юг — на пътя, по който бе дошъл, после извърна глава и хвърли поглед през рамо към портала на колежа. Беше на трийсетина метра от мен.

Порталът на колежа беше само за тежест. Два високи черни стълба се издигаха по средата на голяма, добре поддържана ливада, която започваше направо от тротоара. Между тях бяха окачени две крила от дебели ленти ковано желязо, извити и усукани в причудливи плетеници. Боята — лъскаво черна — изглеждаше съвсем прясна. Сигурно я подновяваха след всяка зима. Освен за тежест и украса порталът явно не служеше за нищо друго. Всеки можеше да го заобиколи, като мине направо през ливадата. На всичко отгоре сега крилата му зееха широко отворени. От портала започваше алея за коли. В тревата зад него, на два и половина метра навътре, бяха забити две ниски метални колчета. С куки. За тях бяха закачени крилата му. За да не се затварят. На около стотина метра навътре се виждаха няколко сгушени една в друга постройки от червени тухли, със стръмни, обрасли в мъх покриви, над които се сплитаха надвисналите клони на дърветата. Алеята минаваше под тунел от клони. Тротоарът също, по цялото си протежение. Всичко наоколо беше обрасло в дървета, които тъкмо започваха да се разлистват. Листенцата им бяха микроскопични, къдрави и нежно зелени. След шест месеца същите тези листа щяха да са големи, разперени, златисти или яркочервени и на същата тази улица щяха да се тълпят фотографи, за да ги снимат за рекламната брошура на колежа.

На двайсетина метра зад полицая и колата му и на около петдесет метра от мястото, където се намирах, се виждаше червен пикал. Беше паркиран плътно до бордюра на отсрещната страна на платното, обърнат с предницата към мен. Боята на каросерията беше поизбеляла; пред решетката на двигателя беше монтирана яка броня от дебели стоманени тръби. Бронята беше боядисана в черно и изглеждаше многократно извивана и изправяна. В кабината на пикала имаше двама мъже. Млади, високи, стегнати, руси. Седяха си напълно неподвижно и гледаха право напред, в празното пространство. Изобщо не поглеждаха полицая. Нито пък мен.

Бях заел позиция на юг от портала. Абсолютно безличният ми кафяв ван без прозорци беше паркиран пред някакъв музикален магазин. Точно такъв, какъвто човек може да види пред портала на всеки колеж — отвън, направо на тротоара, имаше изнесени стелажи с дискове втора употреба, а на витрините бяха разлепени плакати на никому неизвестни рок групи. Бях отворил задните врати на вана. Каросерията беше пълна с кашони. В ръката си стисках пачка хартии. Бях с палто, понеже беше началото на април и сутрините бяха студени. И с ръкавици, тъй като по кашоните — там, където се бяха поразкъсали — стърчаха изкривени метални скоби. Носех револвер, както често ми се случва. Бях го затъкнал направо в панталоните си, отзад на кръста под палтото. Беше „Колт Анаконда“ — огромен, от неръждаема стомана, зареден с патрони .44 калибър магнум. Трийсет и четири и половина сантиметра дълъг и малко под два килограма на тегло. Не беше любимото ми оръжие — тежеше, убиваше ми и ми студенееше на кръста, и изобщо през цялото време всячески ми напомняше за себе си.

Спрях се по средата на тротоара, вдигнах поглед от хартиите в ръката си и в далечината чух как двигателят на пикапа запали. Не потегли, остана си плътно долепен до бордюра, като само двигателят му работеше на място. Край задните му колела се виеше белезникава пара от ауспуха. Беше студено. Толкова рано сутрин шосето беше пусто. Заобиколих иззад вана и покрай музикалния магазин хвърлих поглед към сградите на колежа. Пред една от тях чакаше черен „Линкълн Таун Кар“. До него бяха застанали двама мъже. От сто метра се виждаше, че нито един от двамата не прилича на шофьор на лимузина. Хората от тая професия не ходят по двойки, не са млади и яки на вид, нито пък през цялото време стоят в такава напрегната поза, сякаш са все нащрек. Двамата очевидно бяха бодигардове.

Сградата, пред която беше паркиран линкълнът, приличаше на неголямо общежитие. Над масивната дървена врата имаше някакъв надпис от три гръцки букви. Точно в този момент вратата се отвори и отвътре излезе слабичък младеж. Имаше вид на студент. Косата му беше дълга и сплъстена, облечен беше като клошар, но в ръката си държеше пътна чанта, която отдалеч си личеше, че е от кожа и струва доста пари. Единият от бодигардовете продължи да стои неподвижно, с гръб към лимузината, докато другият отвори вратата. Младежът метна чантата си на задната седалка и се вмъкна след нея. После затвори вратата. От сто метра разстояние захлопването прозвуча глухо и притъпено. Бодигардовете хвърлиха последен поглед наоколо и после едновременно седнаха отпред. След миг линкълнът потегли. На трийсетина метра зад него една кола с емблемата на колежа го сподири лениво, сякаш не за охрана, а просто така, защото се бе случила в същата посока. В колата седяха двама наемни охранители. И двамата се бяха излегнали назад; позите им изразяваха пълна незаинтересованост.

Свалих ръкавиците и ги хвърлих в каросерията на вана. Излязох на платното, откъдето се виждаше по-добре. Линкълнът се задаваше по алеята, без да бърза. По черното му туловище нямаше нито едно петънце. Затова пък имаше много хром. Лъснат до блясък. Охраната от колежа беше останала доста назад. Лимузината спря за миг пред церемониалния портал, после сви вляво и се насочи към черния полицейски каприс. И към мен.

Това, което се случи след този момент, продължи около осем секунди, но на мен ми се стори като един кратък миг.

На двайсет метра по-назад червеният пикал се отдели от бордюра и рязко ускори. Настигна линкълна, изнесе се встрани и го изпревари точно в мига, в който лимузината минаваше покрай черния каприс. Джантите му за малко не остъргаха коленете на цивилния. Когато предницата на пикапа се изравни с тази на линкълна, шофьорът рязко изви волана и с ъгъла на масивната стоманена броня се вряза в предния му ляв калник. След удара шофьорът на пикапа не отпусна газта и воланът му остана извит докрай вдясно, докато не изтласка тежката лимузина на банкета. Като хвърляше туфи трева с колелата си от спирачното усилие, линкълнът успя да забави ход, преди да спре окончателно в едно дърво. Чу се глух вопъл на метал, който се огъваше, смачкваше и разкъсваше, примесен със звън от сипещи се стъкла; микроскопичните листенца на дървото се тресяха сред облака пара от радиатора.

Двамата мъже изскочиха от пикапа и откриха огън. Черните картечни пистолети в ръцете им обсипаха линкълна с ураган от куршуми. Трясъкът беше оглушителен; от мястото си виждах широките златисти дъги, които изстреляните гилзи описваха във въздуха, преди да се посипят по асфалта. Мъжете задърпаха вратите на линкълна. Отвориха ги. Единият се наведе напред и измъкна хлапака от задната седалка, докато другият продължаваше да стреля по бодигардовете на предната. После бръкна с лявата ръка в джоба си и измъкна граната. Хвърли я в линкълна, затръшна вратите, сграбчи другаря си и хлапака за раменете и ги повали на колене. Вътрешността на линкълна избухна в ослепително огнено кълбо. И шестте прозореца се пръснаха във всички посоки. От двайсет метра разстояние усетих експлозията с всеки мускул на тялото си. Във въздуха летяха късчета стъкло. Слънчевите лъчи се пречупваха в тях и образуваха малки цветни дъги. Мъжът, който бе хвърлил гранатата, се изправи и се затича към пикала; след него другарят му влачеше за ръка хлапака. И тримата се качиха през най-близката врата — първо шофьорът, после хлапакът, който бе вдигнат на ръце и буквално натъпкан вътре, и накрая другият мъж. Вратите се затръшнаха и аз зърнах лицето на хлапака, притиснат между двамата. Очите му бяха изцъклени от ужас. Беше мъртвешки бяло; през мръсното предно стъкло видях как устата му се разтваря в безмълвен писък. Видях и как шофьорът включи на скорост, чух рева на двигателя и свистенето на гумите; в следващия миг пикапът потегли и се насочи към мен.

Беше тойота. От мястото си виждах надписа „ТОЙОТА“ върху решетката над тръбната броня. Беше с повдигнато окачване и отдолу се забелязваше големият черен диференциал на предния мост с размери на футболна топка. Двойно предаване. Големи балонни гуми. Очукана каросерия с олющена боя, захабена от мръсотията, напластена, откакто бе излязла от завода. И се носеше право към мен.

Разполагах с по-малко от секунда, за да взема решение.

Заметнах встрани пешовете на палтото си и извадих колта. Прицелих се внимателно и изстрелях един куршум по решетката на тойотата. Дулото проблесна, тежкият револвер изтрещя и подскочи в ръцете ми. Грамадният .44-калибров куршум пръсна радиатора. Втория изстрелях в предната лява гума. Последва зрелищна експлозия и по шосето се посипаха черни парчета каучук, докато грайферният протектор се мяташе като камшик във въздуха. Пикапът занесе настрани и спря с шофьорската врата, обърната към мен.

Беше на не повече от десетина метра. Аз се прибрах зад вана, затръшнах задните врати, подадох се за миг от другата страна и стрелях по задната лява гума. Същият резултат. Парчета каучук се пръснаха по асфалта. Пикапът се килна под остър ъгъл върху джантите на двете си леви колела. Вратата на шофьора се отвори и тялото му се изсипа по наклонената седалка на платното. Надигна се на едно коляно. Картечният пистолет беше в лявата му ръка. Изчаках да го прехвърли в другата и да го насочи приблизително в моята посока. После вдигнах двукилограмовия колт, подпрях китката на дясната си ръка върху дланта на лявата, прицелих се внимателно в средата на тялото му, както ме бяха учили навремето, и дръпнах спусъка. Гръдният кош на мъжа експлодира в кървава мъгла. Хлапакът седеше в кабината, парализиран от ужас, но вторият мъж се бе смъкнал от другата врата и пълзеше на четири крака към предницата на колата. Видях как дулото на картечния му пистолет се повдига и насочва към мен. Извъртях колта леко наляво и отново подпрях дясната си китка на лявата длан. Целех се в гръдния кош. Изстрел. Същият резултат. Мъжът се просна по гръб до калника сред облак кървави пръски.

В кабината на пикапа кльощавият хлапак се размърда. Аз прибягах и го измъкнах навън през трупа на първия мъж. Повлякох го тичешком към вана. От шока тялото му беше сякаш омекнало, като да нямаше кости. Натиках го на седалката до шофьора и затръшнах вратата след него. Докато заобикалях тичешком предницата, за да седна зад волана, с периферното си зрение забелязах трета мъжка фигура, която тичаше към мен. Някакъв едър набит тип. В тъмни дрехи. С ръка под сакото. Извих се встрани, инстинктивно вдигнах колта и стрелях. Гръдният му кош изригна в същата червена мъгла точно в мига, в който го познах: беше възрастният цивилен детектив от каприса, който бе бръкнал под сакото си, за да извади полицейска значка. Като в забавен кадър значката — златен щит в охлузен кожен калъф — изхвръкна от ръката му, преметна се няколко пъти във въздуха и изчатка върху бордюра пред вана ми.

Времето спря.

Стоях и го гледах. Беше паднал по гръб до бордюра. Целият му гръден кош представляваше кървава каша. Кръвта не бликаше, не шуртеше на тласъци от разкъсаните рани. Сърцето му бе спряло. В предницата на ризата му зееше огромна безформена дупка. Тялото му лежеше неподвижно. Главата му бе извърната на една страна; бузата му беше долепена до асфалта. Ръцете му бяха разперени встрани; виждаха се бледо синкавите вени на китките. Асфалтът беше черен и лъскав, тревата зелена, небето — яркосиньо. В ушите ми още ехтяха изстрели, но наред с тях дочувах шумоленето на младите пролетни листа, разлюлени от лекия ветрец. През предното стъкло на вана виждах кльощавия хлапак, който поглеждаше ту поваления полицай, ту мен. Видях и колата с охраната на колежа, която точно в този момент излезе през портала и сви към нас. Движеше се по-бавно, отколкото можеше да се очаква след такава стрелба. Може би се чудеха докъде точно се простира тяхната юрисдикция. Или просто бяха уплашени. През стъклото се виждаха червендалестите им лица. Идваха насам. Колата им се движеше с не повече от двайсет и пет километра в час. Право към мен. Погледнах към златната значка до бордюра. Беше излъскана от употреба през една дълга полицейска кариера. Ако през моята собствена кариера бях научил нещо, то беше, че колкото е лесно да пуснеш някому куршума, толкова е трудно да си го прибереш после обратно в цевта.

Чувах как колата с охраната на колежа се приближава бавно към мен. Гумите й мачкаха разпръснатите боклуци по асфалта. Това беше единственият звук, който стигаше до съзнанието ми. После времето тръгна отново, един глас в главата ми изкрещя: Бягай! Бягай! Бягай! — и аз побягнах. Хвърлих се към шофьорската врата на вана, пуснах колта на седалката, запалих двигателя и направих такъв обратен завой, че машината се вдигна на две колела, а кльощавият хлапак се претърколи в ъгъла. Изправих волана и дадох газ докрай. Обсегът на огледалото за обратно виждане беше ограничен, но във всеки случай видях как охраната включи сигналните светлини и ме последва. Хлапакът до мен не издаваше звук. Долната му челюст беше увиснала. Всичките му сили в момента бяха съсредоточени в това да не изпадне от седалката. Докато моите бяха съсредоточени в крака, с който натисках газта. За щастие по шосето нямаше почти никакво движение. Колежът се намираше в някакво заспало градче в Нова Англия, а освен това беше и рано сутрин. Бързо вдигнах сто и двайсет; ръцете ми стискаха волана така, че кокалчетата ми побеляха. Гледах пътя пред себе си, сякаш не исках да видя какво става зад нас.

— На какво разстояние са? — запитах хлапака.

Не отговори. Примрял от страх, той се бе свил в ъгъла на седалката, колкото се може по-далеч от мен. Очите му бяха вперени в тавана. С дясната си ръка се бе хванал за дръжката на вратата. Имаше бледа кожа и дълги пръсти.

— Колко далеч зад нас са? — повторих аз.

Двигателят боботеше оглушително.

— Ти уби полицай — каза хлапакът. — Тоя старец беше полицай, нали разбираш?

— Разбирам.

— И ти го застреля.

— Случайно — рекох аз. — На какво разстояние са?

— Той ти показа значката си.

— На какво разстояние са?

Хлапакът се размърда на седалката, извърна се и се сниши леко, за да изравни линията на погледа си с малките прозорчета в задната част на вана.

— На трийсетина метра. — Говореше задавено, може би от уплахата. — Близо са. Единият се е навел през прозореца. Държи пистолет.

Точно в този миг, през рева на двигателя и свистенето на гумите, се чу далечен изстрел. Вдигнах колта от седалката до себе си. После го пуснах. Беше празен. Вече бях стрелял шест пъти с него. Един радиатор, две гуми, двама похитители. И един полицай.

— В жабката — казах.

— Редно е да спреш. Да им обясниш. Ти ми помагаше. Беше нещастна случайност. — Докато говореше, не гледаше в мен, а през задните прозорци.

— Убил съм полицай — казах с колкото се може по-равен глас. — Това им стига. Останалото не ги интересува. Защо и как, все тая.

Хлапакът не отговори.

— В жабката! — повторих аз.

Той се обърна напред, напипа копчето и отвори капака. Вътре имаше друг „Колт Анаконда“. Абсолютно идентичен с първия. От лъскава бяла неръждаема стомана, зареден. Взех го от ръцете му. Свалих прозореца докрай. Вътре нахлу ураган от студен въздух. А с него и пукот от изстрели. Зад нас се стреляше. Бързо, настойчиво и непрестанно.

— По дяволите! — изругах аз.

Хлапакът мълчеше. Изстрелите не спираха — приглушени от разстоянието, яростни, накъсани. Как така не ни улучваха?

— Лягай на пода! — казах аз.

Плъзнах се настрани и долепих лявото си рамо плътно до рамката на вратата. После се извих докрай надясно и назад, докато ръката ми с пистолета се подаде през прозореца, успоредно на каросерията. Стрелях веднъж. Хлапакът ме погледна с разширени от ужас очи и се смъкна надолу в пространството между седалката и таблото, като покри главата си с ръце. Секунда по-късно задното стъкло на три метра зад мястото, където преди това беше главата му, се пръсна на парчета.

— По дяволите! — изругах отново. Изнесох се плътно до банкета, откъдето имах по-добър ъгъл на стрелба, и отново стрелях назад.

— Искам да гледаш назад — казах. — Само не си подавай главата много нагоре.

Хлапакът не помръдна.

— Изправи се — повторих аз. — Искам да гледаш назад. Хайде!

Той се понадигна и се извърна. Проточи шия достатъчно високо, за да види разбитото задно стъкло. Усетих го как пресметна, че главата му е била точно на пътя на куршума.

— Ще забавя малко — казах аз. — Ще отбия леко встрани, за да ме задминат.

— Недей — каза хлапакът. — Нещата все още могат да се оправят.

Не го послушах. Намалих скоростта до осемдесет и отбих плътно вдясно. Охраната на колежа инстинктивно се изнесе встрани, за да ме задмине. Когато се изравнихме, аз изстрелях последните си три патрона. Предното стъкло се пръсна, колата занесе по шосето, сякаш бях улучил шофьора или пък някоя от гумите. Предницата й заора в отсрещния банкет, колата подскочи, прегази посадените крайпътни храсти и се загуби от поглед. Пуснах празния револвер на седалката до себе си, вдигнах стъклото и натиснах докрай газта. Хлапакът мълчеше. Просто седеше, вперил поглед назад. Разбитото задно стъкло на вана виеше зловещо от въздушното течение.

— Е — казах аз, — сега вече можем да си ходим кой откъде е.

Хлапакът се обърна и ме изгледа.

— Ти луд ли си? — запита той.

— А ти имаш ли представа как се постъпва с човек, застрелял полицай? — отвърнах аз.

Той не отговори. Около половин минута — близо километър — пътувахме мълчаливо, като само примигвахме, пухтяхме задъхано и гледахме пътя пред себе си като хипнотизирани. Вътрешността на вана беше пълна с остра миризма на барут.

— Беше нещастен случай — казах аз. — Не мога да го съживя. Тъй че го забрави.

— Кой си ти? — попита той.

— А ти кой си? — отвърнах с въпрос.

Той млъкна. Дишаше тежко. Погледнах в огледалото. Пътят зад нас беше пуст. Пред нас също. От двете ни страни нямаше нищо. Бяхме насред полето, на десет минути от най-близкото голямо кръстовище.

— Аз съм обект — каза хлапакът. — На похищение.

Интересна дума. В неговата уста звучеше особено.

— Опитват се да ме отвлекат — поясни той.

— Мислиш ли?

Той кимна.

— Не ми е за пръв път.

— Защо?

— Как защо? За пари!

— Ти богат ли си? — залитах.

— Не аз, баща ми.

— Кой е баща ти?

— Обикновен човек.

— Обаче богат — отбелязах аз.

— Вносител на килими.

— Килими ли? Какви килими, тъкани? Или мокети?

— Персийски.

— Че може ли да се забогатее от внос на персийски килими?

— И още как — каза хлапакът.

— Имаш ли си име?

— Ричард — каза той. — Ричард Бек.

Отново надзърнах в огледалото. Пътят зад нас си оставаше все така пуст. Пред нас също. Бях намалил скоростта, държах плътно средата на лентата и се опитвах да карам като нормален човек.

— Та кои бяха тези типове? — попитах.

Ричард Бек поклати глава.

— Нямам никаква представа.

— Те знаеха точно къде да те причакат. И кога.

— Прибирах се вкъщи за рождения ден на майка ми. Който е утре.

— Кой би могъл да го знае?

— Не съм сигурен. Някой, който познава семейството ми. Всеки един от килимарската гилдия, струва ми се. Ние сме доста известни.

— Значи има и гилдия? — запитах аз. — На килимарите?

— Всички са в конкуренция помежду си — каза той. — Едни и същи източници, един и същ пазар. Всички се познават.

Не отговорих. Гледах пътя — стрелката беше залепнала на сто километра в час.

— А ти имаш ли си име? — попита той.

— Не — отвърнах аз.

Той кимна разбиращо. Не беше загубено момче.

— Какво смяташ да правиш? — попита ме.

— Ще те сваля някъде близо до магистралата — отвърнах аз. — Оттам хващаш такси или тръгваш на автостоп и забравяш за мен.

Той се умълча.

— Не мога да те закарам в полицията — казах аз. — Това просто не може да стане. Нали ти е ясно? Убих полицай. Може би дори трима. Сам видя.

Той мълчеше.

— И не им давай описание как изглеждам — продължих аз. — Кажи им, че не помниш. Кажи им, че си бил в шок. Ако не, ще те намеря и ще те пречукам.

Той не отговори.

— Ще спра някъде и ти слизаш — казах аз. — Все едно, че не сме се срещали.

Той се размърда. Извърна се настрани и погледна право в мен.

— Закарай ме у дома — каза той. — Свърши работата докрай. Ще ти дадем пари. Ще ти помогнем. Ако искаш, ще те укрием. Нашите ще са ти благодарни. Тъй де, нали аз съм ти благодарен. Истина ти казвам. Ти ми отърва кожата. Това с полицая, то си беше чиста случайност, нали така? Нещастен случай. Малшанс. Беше притиснат и направи грешка. Разбирам те. Ние ще си траем.

— Не ми трябва помощта ти — казах аз. — Искам само да се отърва от теб.

— Но аз трябва да се прибера вкъщи — каза той. — Така ще си помогнем взаимно.

До кръстовището с магистралата оставаха четири минути.

— Къде е това вкъщи? — запитах аз.

— В Абът — каза той.

— Какъв Абът?

— Абът, щата Мейн — отвърна той. — На брега. Между Портланд и Кенебънк.

— Ние се движим в обратната посока.

— На магистралата можеш да свиеш на север.

— Но това са поне триста километра!

— Ще ти дадем пари. Няма да си капо.

— Ще те оставя някъде около Бостън — казах. — Оттам сигурно има автобус за Портланд.

Хлапакът заклати глава с такова постоянство, сякаш имаше епилептичен припадък.

— В никакъв случай — каза той. — Само не автобус. Не мога да пътувам сам. Не и сега. Имам нужда от охрана. Тия типове сигурно ме дебнат някъде.

— Тия типове са мъртви. Както и оня шибан полицай.

— Може да имат колаборатори.

Още една дума, която прозвуча някак странно в устата му. Беше дребно хилаво момче и изглеждаше много уплашен. Жилата на врата му пулсираше. С две ръце той отметна настрани дългата си коса и обърна лице към предното стъкло, за да изложи на показ лявото си ухо. То липсваше. Вместо ушна мида имаше грозен назъбен белег, втвърдена бучка хрущялна тъкан, странно наподобяваща някакъв италиански макаронен деликатес.

— Просто ми го отрязаха и го пратиха на нашите по пощата.

— Кога стана това?

— Бях петнайсетгодишен.

— Баща ти отказа да плати ли?

— Плати, но не достатъчно бързо.

Не казах нищо. Ричард Бек седеше до мен и ми показваше белега си. Беше объркан и уплашен и дишаше шумно като машина.

— Добре ли си? — попитах.

— Закарай ме вкъщи — каза той. Вече се молеше. — Точно сега не мога да остана сам.

До магистралата оставаха две минути.

— Моля те — каза той, — помогни ми.

— По дяволите! — потретих аз.

— Моля те! Така ще си помогнем взаимно. И ти имаш нужда да се скриеш някъде.

— Трябва да разкараме тоя ван — казах аз. — Бъди сигурен, че вече е обявен за издирване в целия щат.

Той ме погледна, внезапно изпълнен с надежда. До магистралата оставаше една минута.

— Трябва да намерим кола — казах аз.

— Къде?

— Няма значение къде. Навсякъде е пълно с коли.

В югозападния квадрант на кръстовището се намираше огромен, широко разпръснат крайпътен търговски комплекс. Вече се виждаше в далечината — грамадни жълтеникаво кафяви сгради без прозорци, с големи неонови надписи. Наоколо имаше безкрайни паркинги, до половина пълни с коли. Отбих от шосето и направих една обиколка на района. Беше колкото цял малък град. Навсякъде гъмжеше от хора. Това ме притесняваше. Върнах се още веднъж по същия кръг, после свих покрай една редица контейнери за боклук и се насочих към задната страна на някакъв универсален магазин.

— Къде отиваме? — попита Ричард.

— Към служебния паркинг — казах аз. — Купувачите влизат и излизат по всяко време. Никога не знаеш кога. А колите на персонала стоят на място, докато изтече смяната. Така е по-безопасно.

Той ме погледна неразбиращо. Насочих вана към редица от осем коли, паркирани с муцуните срещу сляпа стена. Видях празно място до един „Нисан Максима“ на около три години, в убито кафеникав цвят. Щеше да свърши работа. В него нямаше нищо забележително. Леко подминах празното място и паркирах на заден ход, като почти допрях задните врати до стената.

— Да не се вижда разбитият прозорец — казах аз.

Хлапакът не отговори. Натиках двата празни колта в джобовете на палтото си и слязох. Опитах вратите на нисана. Бяха заключени.

— Иди да намериш парче тел — казах. — Дебела медна жица или закачалка за дрехи.

— Смяташ да задигнеш колата ли?

Кимнах мълчаливо.

— Разумно ли е това?

— Ако ти беше убил полицай, може би щеше да ти се види разумно.

Хлапакът примигна глуповато, после се разтърси наоколо за тел. Аз изпразних изстреляните гилзи от двата колта и ги хвърлих в контейнера. В това време той донесе еднометрово парче дебел кабел от една купчина боклук наблизо. Оголих жицата със зъби, завих края й като кукичка и я натиках между стъклото на нисана и гуменото уплътнение.

— Оглеждай се — казах му.

Той се дръпна малко встрани и заоглежда паркинга, докато аз мушнах жицата дълбоко навътре, поразмърдах я нагоре-надолу, подръпнах няколко пъти дръжката на вратата и накрая тя се отвори. Хвърлих жицата обратно в боклука, наведох се под кормилната колонка и свалих пластмасовия кожух. Намерих двата кабела, които ми бяха нужни, допрях ги, двигателят превъртя и запали. Хлапакът ме изгледа с подобаваща доза възхищение.

— Лоши навици от детството — обясних аз.

— Разумно ли е това? — запита отново той.

Кимнах.

— По-разумно нещо не мога да измисля в момента. До шест вечерта никой няма да забележи, че колата липсва. Може би чак до осем. Не знам до колко работят. А дотогава ще си вкъщи.

С ръка на дръжката, той се поколеба за миг, поклати глава, отвори вратата и се шмугна вътре. Аз дръпнах седалката си назад, нагласих огледалата и изкарах писана на заден ход. През паркинга карах, без да бързам. На стотина метра пред нас пълзеше патрулна кола. Вмъкнах се в първото свободно място, което видях, и изчаках, докато патрулката се разкара. После дадох газ към изхода, излязох на шосето, качих се на детелината и след две минути вече се носехме по широката магистрала на север с порядъчната скорост от сто километра в час. Колата миришеше силно на парфюм и вътре имаше две кутии книжни салфетки. На задното странично стъкло с прозрачни вендузи беше залепено някакво пухкаво плюшено животинче; отзад на седалката имаше бейзболна ръкавица, а някъде зад мен на пода потракваше алуминиева бухалка.

— На мама таксито — отбелязах аз. Хлапакът не отговори. — Не се бой — казах. — Тая кола явно е на почтен гражданин. Положително е застрахована.

— Не ти ли е криво? — каза той. — За оня полицай?

Хвърлих му бърз поглед. Беше блед и слабичък и се бе свил на седалката колкото се може по-далеч от мен. Ръката му беше облегната на вратата. С дългите си пръсти приличаше на музикант. Усещах, че се насилва да ме хареса, но нямах особена нужда от неговото одобрение.

— Случват се и издънки — казах аз. — Няма обаче какво да им се впрягаме толкова.

— Що за отговор е пък това?

— Единственият възможен. Беше незначителна странична щета. Няма какво да я мислим, освен ако не се обърне срещу нас. Нищо не можем да променим, а животът продължава.

Той не отговори.

— Както и да е, баща ти е виновен.

— За това, че е богат и че има син?

— За това, че държи некадърни бодигардове.

Той извърна глава и пак млъкна.

— Тия двамата бяха бодигардове, нали?

Той кимна, но не каза нищо.

— А на теб? — попитах аз. — Не ти ли е криво за тях?

— Малко — отвърна той. — Така поне мисля. Във всеки случай не ги познавах добре.

— Бяха пълни некадърници.

— Всичко стана толкова бързо.

— Лошите им бяха под носа — казах аз. — Такъв огрухан пикал да се мотае из онова префърцунено университетско градче… Що за бодигард е тоя, дето не забелязва подобна опасност?! Те не са ли чували за едно нещо, което се нарича оценка на обстановката?

— Ти да не би да ги забеляза?

— Разбира се, че ги забелязах.

— Не е лошо за шофьор на ван.

— Служил съм в армията. Бях военен полицай. Разбирам от охрана. Както разбирам и от странични щети.

Хлапакът кимна, но не изглеждаше убеден.

— Е, как ти беше името? — запита той.

— Зависи — отвърнах аз. — Най-напред искам да разбера ти що за човек си. Може да ми се случат всевъзможни неприятности. Има поне един убит полицай, а сега и крадена кола.

Той се умълча. Аз също. Исках да го оставя да размисли. Километрите се навиваха. Скоро щяхме да излезем от Масачузетс.

— Моето семейство цени лоялността — каза накрая той. — А ти направи на сина им голяма услуга. И на тях самите. Най-малкото, спести им доста пари. Те ще намерят начин да ти покажат благодарността си. Последното нещо, което биха направили, е да те изпеят на полицията.

— Не трябва ли да им се обадиш?

Той поклати глава.

— Те ме очакват. Така и така се прибирам, няма защо да им се обаждам.

— От полицията ще им съобщят. Те си мислят, че си в сериозна беда.

— В полицията нямат номера. Никой го няма.

— В колежа със сигурност имат адреса ти и могат да издирят номера.

Той отново поклати глава.

— И в колежа не знаят адреса ми. Никой не го знае. Ние много внимаваме с тези неща.

Вдигнах рамене; следващите километър-два изминахме в мълчание.

— А ти? — попитах накрая. — Ти няма ли да ме изпееш?

Видях го как инстинктивно попипа дясното си ухо. Онова, дето още си беше на мястото. Очевидно беше съвсем несъзнателен жест.

— Та ти ми отърва кожата! — отвърна той. — Никога няма да те изпея.

— Добре тогава. Казвам се Ричър.

 

 

За броени минути пресякохме едно микроскопично ъгълче на Върмонт и поехме на североизток към Ню Хампшър. Очакваше ни още много, много път. Приливът ми на адреналин бе отминал, хлапакът се бе съвзел от шока и сега и двамата бяхме станали някак потиснати и сънливи. Свалих стъклото с няколко милиметра, колкото да влезе чист въздух и да изкара навън застоялата миризма на парфюм. От това шумът в колата се усили, но пък така поне нямаше да заспя. Поговорихме малко. Ричард Бек ми каза, че е на двайсет години. Студент в предпоследния курс. Специалността му била някакви си там модерни художествени изразни средства, което на мен ми прозвуча като рисуване с пръст по стената. Единствен син. Необщителен, трудно завързващ приятелства, включително интимни. Отношението му към неговото собствено семейство беше твърде двойствено. Явно фамилията Бек представляваше някакъв затворен, сплотен клан, към който с половината от съзнанието си Ричард принадлежеше изцяло, докато другата половина се чудеше как да се разграничи. Без съмнение предишното отвличане му бе причинило дълбока травма. Запитах се дали се бе отървал само с едно отрязано ухо, или му се бяха случили и други, много по-ужасни неща.

На свой ред му разказах за военната служба, като не пропуснах дебело да подчертая уменията си на бодигард. Исках да се почувства, поне временно, в добри ръце. Карах бързо и уверено, с постоянна скорост. Резервоарът на нисана се оказа зареден догоре и не се налагаше да спираме на бензиностанции. Ричард каза, че не е гладен. Един-единствен път спрях, за да отида до тоалетната, като оставих двигателя да работи, за да не се налага после пак да си играя с жиците за запалване. Когато се върнах при колата, го заварих в същата поза, в която го бях оставил. Пак излязохме на магистралата, подминахме град Конкорд в Ню Хампшър и продължихме към Портланд, Мейн. Времето минаваше. Колкото повече Ричард се приближаваше към къщи, толкова по-спокоен изглеждаше. Но и по-притихнал. Раздвоен.

Преминахме щатската граница и бяхме вече на трийсетина километра от Портланд, когато Ричард се размърда неспокойно на седалката, обърна се назад и внимателно огледа колите по платното, след което ми каза да отбия на следващия разклон. Излязохме на тесен път, който водеше право на изток, към Атлантическия океан. Минахме под надлеза на междущатската магистрала М-95 и продължихме още близо трийсетина километра през ниските гранитни хълмове, издадени като назъбени носове в морето. Помислих си, че такъв пейзаж може би изглежда фантастично през лятото, но сега беше още студено и голо. Тук-там се виждаха недорасли дървета, брулени от вятъра, носещ пръски морска вода, и оголени скали, от които бурите бяха отмили тънкия слой почва. Пътят се виеше и лъкатушеше през трудния терен, сякаш се опитваше насила да се провре колкото се може по на изток. Далеч напред за миг зърнах метално сивата повърхност на океана. Продължавахме да криволичим покрай вдадени навътре заливчета и остри, продълговати носове, между които се виждаха закътани плажове с груб, едър пясък. Внезапно пътят направи два остри завоя — първо наляво и веднага след това рязко надясно, и се изкачи върху продълговато било, преминаващо в нос с формата на човешка длан, с един издължен пръст, който се врязваше далеч напред в морето. Беше някакъв скалист полуостров, широк стотина метра и дълъг близо километър. По волана усещах как страничният вятър лашка бясно колата. Докато карах по хребета на полуострова, далеч напред забелязах редица хилави вечнозелени дръвчета, които сякаш се опитваха да прикрият някаква висока гранитна стена, но засега не им достигаше нито височина, нито плътност на короните. Стената беше висока може би два и половина метра. Отгоре беше увенчана с гъсти спирали остра като бръснач бодлива тел. На равни разстояния по протежението й бяха монтирани охранителни прожектори. Беше истински отбранителен вал, преграждащ полуострова през цялата му стометрова ширина. В двата си края се спускаше стръмно надолу и стигаше чак до повърхността на морето. Масивните й основи бяха иззидани върху огромни каменни блокове, обрасли с мъх. Точно по средата й имаше желязна порта. Беше затворена.

— Ето — каза Ричард Бек, — тук живея.

Пътят отвеждаше право към портата. Оттам продължаваше като дълга права алея за коли, в края на която се виждаше къща от сив гранит. Беше на самия връх на полуострова, насред океана. От вътрешната страна на портата имаше едноетажна постройка, нещо като железопътен кантон или голяма портиерна. От същия материал и в същия стил като главната къща, само че много по-малка. Беше построена върху общ фундамент с външната стена.

— Свирни с клаксона — каза Ричард Бек.

Върху въздушната възглавница на волана имаше малък знак с формата на свирка. Натиснах го с пръст и клаксонът бибипна учтиво. Видях как стъкленото око на охранителната камера върху пилона на портата се наведе към мен и ме огледа. Мина доста време, преди вратата на портиерната да се отвори. Отвътре излезе някакъв тип в тъмен костюм. Самият костюм имаше вид, като да е купен от магазин за гиганти, при това положително беше най-големият номер в каталога. Което не пречеше да му стяга в раменете и да му е леко къс в ръкавите. Собственикът на фамозния костюм беше значително по-едър от мен, което го правеше тотално нестандартен за човешко същество. Беше истински великан. Той се приближи до портата, без да я отваря, и надникна навън. Дълго ме оглежда, после хвърли бегъл поглед на хлапака. Отключи и дръпна крилата навътре.

— Карай право към къщата — каза Ричард. — Не спирай. Тоя тип не ми е много симпатичен.

Минах през портата, без да спирам. Карах бавно, като се оглеждах. Като попаднеш на ново място, първото нещо е да намериш изхода. И в двата си края стената стигаше чак навътре в прибоя. Беше твърде висока, за да я прескоча, а заради бодливата тел отгоре не можеше да се преодолее и с катерене. Зад нея навътре в двора имаше ивица от около трийсетина метра разчистено, напълно открито пространство. Един вид ничия земя. Или минно поле. Охранителните прожектори бяха насочени така, че да го покриват изцяло.

Нямаше никакъв друг изход, освен през портата. Която тъкмо в този момент великанът затваряше зад нас. Виждах го ясно в огледалото.

Къщата беше далеч напред. От три страни ни заобикаляше безбрежната сивота на океана. Самата къща беше стара каменна грамада. Имаше такъв вид, сякаш някога бе принадлежала на морски капитан, натрупал състояние с лов на китове. Беше цялата от камък, със сложни гънки, фронтони, корнизи и бордюри. Всяка стена, всяка най-малка повърхност, обърната на север, беше покрита със сив лишей. Останалото — със зелен мъх, на петна. Къщата беше на три етажа. Имаше дванайсет комина. И сложен, начупен покрив. С много островърхи тавански прозорци с къси, следващи извивките на покрива улуци и безброй дебели железни водосточни тръби за отвеждане на дъждовната вода. И с масивна дъбова входна врата, обкована с железни кантове и яки стоманени гвоздеи с големи глави. Алеята за коли се разшири и изви в плавен кръг пред къщата. Аз минах по кръга обратно на часовниковата стрелка и спрях колата точно пред дъбовата врата. Тя се отвори и отвътре се появи мъж в тъмен костюм. На ръст беше горе-долу колкото мен, значително по-дребен от страшилището при портиерната. С което не ми стана много по-симпатичен. Имаше каменно лице и безизразни очи. Той отвори невъзмутимо вратата на Ричард, сякаш бе очаквал тъкмо нас да види. Може пък и да ни е очаквал, казах си аз, нали оня от портата му се е обадил по телефона.

— Би ли изчакал тук? — каза Ричард.

Той се измъкна от колата и мрачната вътрешност на къщата го погълна. Мъжът с костюма затвори дъбовата врата отвън и зае позиция пред нея. Не гледаше към мен, но бях сигурен, че ме следи с периферното си зрение. Разкачих жиците под волана, угасих двигателя и зачаках.

Чаках доста време — някъде около четирийсет минути. Без запален двигател купето бързо изстина. Колата се полюляваше леко на морския бриз, който повяваше на тласъци иззад къщата. Седях и гледах през предното стъкло право пред себе си. Бях обърнат с лице на североизток; небето беше изметено от вятъра и кристалночисто. Леко вляво се виждаше извивката на бреговата ивица. На трийсетина километра по-нататък над хоризонта висеше размито сивкаво петно. Сигурно беше облакът градски смог над Портланд. Самият град не се виждаше, закрит от продълговат нос.

Внезапно дъбовата врата се разтвори, бодигардът отстъпи съобразително встрани и на прага се появи жена. Беше майката на Ричард Бек. В това нямаше никакво съмнение. Същата тънка фигура, същата бледа кожа, същите дълги пръсти. Беше по джинси и дебел рибарски пуловер. На вид около петдесетгодишна. Вятърът рошеше косата й. Изглеждаше уморена и някак напрегната. Спря се на два метра от колата, сякаш искаше да ми покаже, че е редно да сляза и да я пресрещна. Отворих вратата и се изправих. Тялото ми беше изтръпнало; мускулите ме боляха. Пристъпих крачка напред и тя ми подаде ръка. Аз я поех; ръката й беше студена и крехка, само кости и сухожилия.

— Моят син ми разказа за случилото се — рече тя. Гласът й беше нисък и дрезгав, като на закоравял пушач или на човек, който много е плакал. — Не мога да изразя с думи колко съм ви благодарна за помощта, която сте му оказали.

— Той добре ли е? — запитах аз.

Тя направи гримаса, сякаш сама не беше сигурна.

— Отиде да си легне.

Кимнах. Пуснах ръката й. Тя падна безжизнена отстрани до тялото. Настъпи кратка неловка пауза.

— Аз съм Елизабет Бек — каза тя.

— Джак Ричър — отвърнах аз.

— Моят син ми разправи за вашите преживелици.

Преживелици. Хубава, неутрална дума. Не отговорих.

— Мъжът ми ще си бъде довечера вкъщи — каза тя. — Той ще реши какво трябва да се направи.

Кимнах разбиращо. Отново неловка пауза. Стоях и чаках.

— Моля, заповядайте вътре — каза тя.

После се обърна и влезе във вестибюла. Последвах я. Минах през вратата и тя изписука. Обърнах се; в рамката имаше инсталиран метален детектор.

— Нали не възразявате? — попита Елизабет Бек, като направи примирен и същевременно извинителен жест с ръце. После даде знак на едрия грозник с костюма. Той пристъпи към мен, за да ме претърси.

— Два револвера — казах аз. — Празни. В джобовете на палтото.

Той измъкна двата колта с плавно, отработено движение; явно не му беше за пръв път да претърсва някого за оръжие. Постави ги на една масичка до стената. Приклекна и прокара ръце по крачолите ми, после се изправи и ме опипа по ръцете, кръста, корема и гърба. Знаеше си работата и не беше чак дотам деликатен.

— Извинявайте — каза Елизабет Бек.

Човекът с костюма се дръпна назад и отново настана неловка пауза.

— Имате ли нужда от нещо? — запита Елизабет Бек.

Точно сега имах нужда от много неща, но само поклатих глава в отговор.

— Изморен съм — казах аз. — Имах тежък ден. Трябва просто малко да подремна.

За миг тя се усмихна облекчено. Изглеждаше доволна, сякаш присъствието в дома на нейния личен убиец на полицаи, при това заспал, й беше достатъчно, за да я разтовари от някакъв непосилен протоколен ангажимент.

— Разбира се — каза тя. — Дюк ще ви заведе в стаята ви.

Тя задържа погледа си върху мен още около секунда. Въпреки бледността и напрегнатия си вид беше красива жена. Имаше тънки кости и хубава кожа. Преди трийсет години сигурно са й се лепили като мухи на мед, помислих си. Тя се обърна и изчезна в дълбините на огромната къща. Извърнах се към мъжа с костюма; предположих, че той е Дюк.

— Кога ще си получа оръжието?

Той не отговори. Посочи с пръст стълбището и ме последва по петите. После посочи следващото стълбище. Изкачихме се на третия етаж. Заведе ме до една врата, бутна я и тя се отвори. Влязох и се озовах в семпло мебелирана квадратна стая с дъбова ламперия. Всички мебели бяха стари и тежки — легло, гардероб, маса, стол. На пода имаше персийски килим. Изглеждаше тънък и протрит. Може би беше някаква безценна антика. Дюк се вмъкна покрай мен и ми показа вратата за банята. Държеше се като пиколо в хотел. После отново се провря покрай мен и се запъти към вратата.

— Вечерята е в осем — каза той. Само толкова. Отидох до вратата и я затворих. Не се чу никакъв звук, но когато я опитах, беше заключена отвън. Отвътре нямаше ключалка. Пристъпих към прозореца. Стаята ми беше в задната част на къщата и от нея се виждаше само океанът. Прозорецът ми гледаше право на изток; следващата твърда земя беше Европа. На петнайсет метра под мен морските вълни се разбиваха в скалите. Скоро щеше да настъпи приливът.

Върнах се назад и долепих ухо до вратата. Не се чуваше нищо. Внимателно, сантиметър по сантиметър, огледах тавана, корнизите и всяка мебел поотделно. Нищо. Камери нямаше, а микрофони не ме интересуваха. Нямах намерение да вдигам шум. Седнах на леглото и събух дясната си обувка. Обърнах я с подметката нагоре и с нокти изтръгнах един гвоздей от тока. После извъртях гуменото капаче встрани като вратичка, обърнах отново обувката с тока надолу и я разтърсих силно. Отвътре изпадна малък пластмасов правоъгълен предмет и подскочи веднъж върху матрака на леглото. Беше безжичен предавател за електронна поща. Нищо особено. Подобни устройства се продават по магазините, но този беше програмиран да изпраща съобщения до един-единствен адрес. По размер беше колкото пейджър. Имаше клавиатурка с миниатюрни буквички. Включих го и написах кратко съобщение. После натиснах бутона SEND.

Съобщението гласеше: „Вътре съм.“