Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Добри Жотев. Езически разкази

ИК „Христо Ботев“, София, 1993

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

ISBN 954-445-069-6

История

  1. — Добавяне

Цяло денонощие никой не излезе от кръчмата. Мъжете седяха и я караха на джанковица и мезета. Жените им, принудени сами да носят и къщната работа, и тичането около стоката в подобни случаи, не ги оставяха на мира. Ту една, ту друга притичваха на мегдана, за да призовават с цяло гърло и люти клетви своя самозабравил се стопанин.

Този път такова нещо не се забелязваше. Ако баща ми продължаваше да пее не едно, а три денонощия, пак нищо нямаше да се случи — жените ще вършат всичко и макар отдалече, ще надават ухо.

Песните му чет нямаха. Питал съм го дали между всички тези песни не пее и лично негови си. Отричаше, но аз не му вярвах. Все ми се струваше, че минава и някои свои съчинения за народни. Нали ще им падне цената. Всеки от слушателите ще се усмихне: „Я па тоя, уж народна песен, а она — негова!“ Само веднъж призна за две, но може да го е направил колкото да не ми чупи хатъра. Така и останах с неудовлетворено любопитство.

Вкъщи се прибра надвечер и ме попита:

— Що четеш, сине?

— По история — отвърнах, — за войните.

Той поседна и се замисли:

— Пленник бех по онова време. У Сърбия бех пленник. Що гладория беше, не ти е работа. Даваха ни боб, с пушка да гониш зърната. Леба само името му леб. Ребрата ни се броеха като на единаци. Некои болни легнаха, други преплитаха нозе — а̀ излезне по-силен вятър, а̀ ги събори. Вадехме камъни близо до селско гробище. Ръцете ни се напукаха също сушава земя.

А имаше един Милко. Ту ушите си като магаре клепа, ту на разноглед се прави, дума каже — смех те напуши. Запее ли, само седи и слушай. Тамънеше ги и жални, и весели — сърце да ти скине. Ама гладорията и нему подсече нозете. Заприлича на паяжина — да минеш през него.

Една заран, станал, не станал, се удари по челото:

— Брей, кучища гладни, днеска е Задушница!

— Нека си е Задушница — измърмориха.

А Милко:

— Гламави сте вие, гламави!

— Ти си гламав — сопна се Янко Сипаничавия.

— Не съм — отсече той, — сръбкините че дойдат на гробищата с погачи — за умрелите.

— Ти да не си нещо умрел? — скара му се Янко.

— Абе, още не съм умрел, ама само на баш умрелите леб не им требе.

— Каква си я намислил? — изгледа го с бялото Сипаничавия.

— Че идем на гробищата — навъси се заинатено Милко — леб да просим!

Янко го почукна по остриганата пленническа глава:

— Те това е! От гладорията кой болен легна, кой без нозе остана, а тоя полуде!

— Полудел, не полудел, че идем. И едно платнище че земем, та с него леба да донесем.

— Леб не знам, ама тебе че те донесеме на платнището.

Милко си затрая, взема едно платнище и… накъде гробищата. Охраната, сръбски войници чуха и видяха всичко, ама нищо никой не рече — и на тях им беше дотегнала войната.

Милко стигна, простре платнището пред гробищната врата и седна до него от турски, също божек. Зададе се първата сръбкиня с черна кърпа на главата и бохча в ръка. Щом го наближи, из един път се втрещи:

— Ща радиш овде, църни бугарине?

Не знам дали баш по сръбски съм го запомнил, ама така ми е останало у главата. И Милко не знаеше езика, та се мъчеше да го докара колко може. Било е голяма мешавина от нашенския говор и някои сръбски думи.

Жената направи още няколко крачки, дойде досами него и надигна глас:

— Тебе думам, ща радиш овде?

Милко наведе глава:

— Лепа госпогьо, я сам дошо…

— Видим, видим… Али защо?

— Гладни смо… леба нема…

Жената се развика — за леб бил дошъл. Що хора загинали, що сираци останали. Не леб — камък у главата заслужавал. През това време надойдоха още жени и го награчиха. Сума люти приказки издумаха, а някои се наведоха за камъни.

Като видехме накъде отиват работите, ние се развикахме:

— Бегай, човече, че те утепат! Бегай!

Не мръдна. Само още по наведе глава да им е по-сгодно на сръбкините, като го целят с камъните. Тепайте ме, демек, така барем да си умрем из един път. От това нещо жените поомекнаха, а някои пуснаха камъните на земята. Пленникът повдигна глава, огледа ги и току издума:

— И код вас… и код нас — църни кърпи… Война! Пуста да остане!

Сръбкините се умълчаха. По бойните полета загиваха и техни, и наши. Милко усети — камъните му се разминаха, та се дигна, направи поклон доземи и рече отдън душа:

— Милости просим, госпогьи!

По-милозливите пребърсаха очи, други отрязаха по коматче и го пуснаха на платнището. Женска душа, сине, майчина душа — на повечето от тях син можеше да им бъде.

Ама една от жените не се предаваше. Наведе се над платнището, събра коматчетата в престилката и посочи някакъв гроб. Там била погребана сестрата на двамина братя. И двамината загинали. Кръгло сираче била, нямала си други близки да я оплачат. А била убавица за чудо и приказ. По цялото краище я знаели. Да отишъл Милко да разчисти гроба й, да „кукля“ над него, а хляб после.

Разбра пленникът — чужд гроб требеше да оплаква. Обърка се и умолително погледна към сръбкините. Но те като да бяха съгласни с „куклянето“ — гледаха не него, а буренясалия гроб. Немаше що да чини — повлече пети към посоченото място. Жените тръгнаха подире му.

Никой от нас не беше попадал на такова нещо. И пленници, и охрана се приближихме до зида на гробището. Милко застана до гроба и заскуба бурените. Често вадеше тръни от ръцете си — имаше и бодливи. Неколко от жените го съжалиха и притичаха да му помагат. Почистиха гроба и дойде ред на оплакването. Нямаше накъде, приклекна до кръста, както приклякат оплаквачките, и се заклати напред-назад. Клати се и трае. Това продължи доста време. Една от жените меко го подкани:

— Кукляй! Кукляй!

Милко се извърна към нея.

— Па я не знам, госпогьо, како се по сръбски кукля.

Напъти го още по-меко:

— Окай, ао куку!

Пленникът пак се заклати и занарежда: „Ао куку, ао куку“… Добре, ама из един път се сети — само с „ао куку“ доникъде. Попита:

— Како й име на момата?

— Стана ю име, Стана — обадиха се няколко гласа.

Милко позатрая, па проточи:

— Ао куку, Стане, ао куку, Стане… Не е жало мене за тебе, али жени леба не давая, требе да се кукля…

Призна си — не му беше жал за Стана. Сръбкините не се ядосаха. Някои даже се засмяха. Милко погледна към кръста. А там снимка на Стана. Доста време гледа снимката. После жално занарежда:

Ао куку, ао куку, Стане!

Стани, Стане, стани, лепа Стане!

Стани, Стане, дома да те водим!

Че ти станем братец и сестрица!

Че ти станем бащица и майкя!

Че ти станем либе дор до гроба!

Стани, Стане, стани, лепа Стане!

Подкара я така и не спира. Откъде намери тия думи от хубави по-хубави, от жални по-жални. Сръбкините завдигаха крайчетата на черните забрадки към очите си. Ама гледаме и Милко се отвори на сълзи.

Сбърках се. Не му знаех живота. От пленничеството само го знаех. Сигур „кукляше“ за сирота Стана, а си припомняше я годеница, я негова си севда. Така, ама Милко задърпа яката на куртката, че я скине. И подрежда думи, край нямат. Вечер щял „свилени коси“ на Стана да реши, заран „с бистра роса да я мие“ — мале мила!

Слушаха го жените, слушаха, па се сурнаха на колене и като него на глас занареждаха. Войник от охраната не издържа, прескочи зида, изтърча и хвана пленника за рамото:

— Бугарине! Бугарине!…

Милко продума, без да го погледне:

— Мани ме, бре — душа ми плаче!

Войникът го подзе под мишниците да го вдигне и отвлече настрани. Пленникът се сви на кълбо и „кукля ли кукля“. Прескочихме зида и с общи усилия откъснахме оплаквача. Някой от охраната, за да му отвлече вниманието, рече:

— Певай песне, али као тия, ща ни сваки ден певаш!

Милко, пребелял като платно, отговори:

— Данас певам сада йедно песму — Станината!

Натрупахме се всички и го закандардисвахме. Янко Сипаничавия го раздруса:

— Айде бре, не май се!

Разтри чело, като да се буди от сън, замисли се и подхвана:

Два са бора ред по редом расли.

Между им ела тънковита.

Бори расли горе, на високо,

засеняли ела тънковита

от зли бури, от студени хали.

Не ми били два бора високи,

най ми били два брата рождени —

помежду им Елица сестрица…

Работата съвсем се обърка. Песента отведе пак към Стана и нейните загинали братя. Останала е без закрила и „злите бури“ повалили и нея. Току-що утихнали, жените занареждаха: „Стане, Стане, сиротиньо лепа…“

Тука вече не се сдържахме ни пленници, ни охрана. Очите ни се напълниха. Неколцина се обърнаха гърбом — срам ги беше и от жените, и от себе си. Войник от охраната изхлипа:

— Брача бугаре!… Брача бугаре!…

— Каква е тая судбиня наша? — изхлипа друг.

— За братя, братя сме, а защо… — не довърши Сипаничавия.

Някой от сръбските войници го прегърна. Това дойде като знак — запрегръщахме се един през друг. Ако беше най-големото началство, нямаше да стане така, ама замина нанякъде с файтон.

Прегръщахме се ние, а сръбкините сипеха половници хляб на платнището. Но едното платнище не стигна, та донесохме още. Тоя хляб ни спаси от гладна смърт.

Още в гробищата ядохме, както се казва, като попски чеда на Задушница. С нас ядяха и войниците от охраната. Имаше не само хляб, а и сирене, парчета месо, комати, натопени в мед. За всеки случай турихме пост да не би да ни изненада началството. Да ти кажа, сине, от тия баш началства най си пати народецът. Инак хората навсякъде са си хора.

По-после питахме Милко:

— Абе, ти да не би на майтап да ги върши тия работи?

А Милко:

— Какъв майтап? Като видех снимката, дойде така, та нещо ми стана…

Отвън се обади мама:

— Я излезни обръчите на бъчвата да притегнеш!

— Сега, сега — подвикна той и излезе.

Като останах насаме, се позамислих. То този оплаквач не ще да е бил Милко, а баща ми. Познавам го, на подобни неща е способен тъкмо той. Попитам ли го, ще отрече, разбира се. Изглежда, това, което разказа, му се вижда излагащо. Нали по някакви подобни причини не искаше да признае, че някои измежду народните песни са негови. Така и в този случай останах с неудовлетворено любопитство.

Тъкмо се беше захванал с обръчите, момче, изпратено от баща си, дойде в двора и го покани да иде в кръчмата. Там го чакали мъжете.

Всичко беше ясно — предстоеше му да пее още едно денонощие. Отново мъжете ще сърбат джанковицата, а жените ще хранят стоката и с едно ухо ще слушат.

Седнах пред масичката и разтворих учебника — трябваше да дочета урока си за войните.

Край