Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2010)

Издание:

Добри Жотев. Езически разкази

ИК „Христо Ботев“, София, 1993

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

ISBN 954-445-069-6


На връщане от училище погледнах през стъклата на малката бръснарница — дядо беше на бръснарския стол. Макар и веднъж-два пъти в годината, той се отбиваше там да го обръсне „градският берберин“. Тоя път обаче, седнал встрани от него, берберинът свиреше на своята тумбеста мандолина. Някога бръснарите нямаха много работа. Докато чакат клиенти, убиваха времето по такъв начин.

Познавах бръснаря и влязох, но той направи знак да не вдигам шум. Досетих се — дядо е заспал. Поседнах, а човекът шепнешком обясни:

— Отдавна е обръснат, но го оставих да си доспи. Винаги заспива. Току-що съм започнал и е готов.

— Леко бръснеш — похвалих го.

Той се усмихна доволно:

— Само дето много рядко идва.

— На село работа колкото щеш — отвърнах. — Когато се наложи да идва в града, тогава и при тебе минава.

Бръснарят кимна разбиращо глава.

— Какви са тия бразди на едната ти буза? — попитах го.

Пък той:

— От войната били.

— Каква война? — викам. — Лани ги нямаше.

— Я гледай — отвръща ми, — човек не може и да те поизлъже.

Очакваше да получи отговор от мен, но аз свих рамене като несведущ — имах сериозни основания за това. Човекът взе мандолината и без повече приказки засвири и тихичко запя „Край гората път извива…“

Слушах песента, гледах олисялата дядова глава с изящна брадичка и нос, с увиснали селски мустаци и си припомних историята с „браздите“. В моето село нямаше бръснар. И само бръснар ли, черква нямаше, прогимназия. Добре че единственият „даскал“ успяваше да обучава четирите отделения в една-единствена стаичка.

Съседът Стоимен Иванчов бръснеше дядо най-често, но зиме, когато е „по-рахат“. Кой да се занимава с него през лятото — всеки си гледа работата. И старецът така брадясваше, че по негов израз заприличвал на немско куче. Особено по жътва и вършитба брадата го сърбеше от потта и осила, чешеше се до кръв и казваше с присъщата му тъжна ирония:

— Я съм великомученик.

— Великомучениците са ги мъчели за Христовата вяра — възразих, — пък ти…

А той:

— Значи съм великомученик на а̀кере.

При едно такова брадясване дядо реши аз да го обръсна. Възпротивих се. И как няма — не бях похващал бръснач. Но старецът настояваше — щял съм да се науча. Донесе бръснача, сложи сапун в чинийка и с проскубаната четка се сапуниса старателно. После излезе и дойде накачулен с ямурлука си. Втрещих се, но той не остави да тъна в догадки — щом ще се уча, възможно е да го порежа и той, без да иска, да мръдне, а мръдне ли, по-лошо ще стане. Ето защо трябваше да настъпя полите на ямурлука. Опънатата качулка ще държи главата му като в менгеме и „мърдане нема“.

Какво да правя, взех бръснача, дръпнах го, но острието захапа бузата му. Уплаших се и почти проплаках:

— Не мога, ето порязах те.

— Айде, айде — каза окуражаващо той — ще се научиш.

Последва ново порязване, още по-дълбоко от първото. Ръцете ми се разтрепераха, а старецът нареди да донеса шишето с първака. Залях порязаното с ракията, но кръвта не спря. Досетих се, че някъде имаше йод. Йодът свърши работа и не ми оставаше друго, освен да продължа.

Уж потръгна. Но след секунда бедата се потрети. Тогава заявих:

— Не искам повече!

Старецът отметна качулката и леко се сопна:

— Работа не се оставя на средата.

— Остава се, щом не е работа като света — сопнах се аз.

Той безапелационно посочи полите на ямурлука. Отново застанах на поста си. Дръпна — порежа го — йод. Дръпна — порежа го — пак йод. Така обръснах едната буза и хвърлих бръснача.

Дядо стана да се поразходи по двора и пътем нареди да надупча с най-тънкото шило тиква, а в дупките да набода свинска четина. После да обръсна тиквата. По този начин съм щял да се науча. Макар да ми стана много обидно, изпълних заръката му. Само че тиквата престана да прилича на себе си.

През това време старецът дойде, седна на стола и наметка качулката:

— Айде!

Отвърнах заинатено:

— Не!

Той безмълвно и строго ми връчи бръснача. Взех го, но вместо да продължа бръсненето, го застъпих с пета, дръпнах и го пречупих на две. Дядо скочи и ме заудря с бастуна. Такъв беше, търпи, търпи, пък дойде ли му до гуша, претрепва те за нищо и никакво. Сега обаче закрещя:

— Бегай, че те утепам!

Пречупих хлапашката си гордост и излетях навън. Дядо се повъртя насам-натам и пое към нивата — работа го чакаше. Някъде по пътя го срещнал Стоимен и от изненада се ударил с длани по бедрата — имаше такъв навик.

Старецът рекъл шегобийно, но и с гордост:

— Унука се учи.

Стоимен го погледал, погледал, па рекъл, че на следващия ден ще дойде да го обръсне. И наистина дойде. Само че срещна препятствие — счупения бръснач. Почеса се човека по обраслия врат — имал бръснач, но бил захабен. Дядо му препоръча да го наточи.

Стоимен мълчаливо донесе бръснача. Да, но точенето се оказа сложна работа — камъкът се изхаби, а пустият му бръснач не реже и не реже. Старецът подскачаше и накрая предложи по-напред да го остриже с ножицата.

Стоимен прие предложението и домъкна огромна ножица, с която стрижат овцете — такива имаха на село. Добре, но с нея успя да хване космите отгоре-отгоре. Злополучният бръснар поседна. После походи из стаята и изведнъж рече:

— Освен да я опърлиме тая пуста брада. Че запалим вестник. Пламика лизне ли еднаж и готово. Що остане — с бръснача.

— Добре, ама че ми опърлиш и косата — забеляза старецът.

Стоимен го успокои, като донесе пешкир, намокри го с вода от стомната и омота главата му. Дядо заприлича на турчин с гъжва. Имаше доста смачкан вид, но въпреки това продума дяволито:

— Дете, видиш ли, станах ептем великомученик на акере — помълча и додаде: — Ама и тия, що за Христовата вяра са патили, и они са великомученици на акере. Надежда са имали они света по-убав да стане. А станал ли е? Не е! Само са ги мъчили…

Прекъсна го Стоимен Иванчов. Влезе с вестника. Отде беше го изровил — целия омазнен с останки от саламура. Запали го — колкото гори, пет пъти повече пушилка вдига. Дядо закиха от дима. Стоимен напсува невинния вестник и го стъпка. Подир малко намери стиска кълчища. Но и от кълчищата нищо не излезе — по-скоро тлееха, вместо да дадат пламък като пламък. Обърканият бръснар поседна отчаян, но след миг се удари по бедрата.

— Слама, бре, слама!

— Слама, я — оживи се дядо.

Изпратиха ме да донеса, така да се рече, надежното запалително вещество. Колко му е — донесох го след минута. Стоимен Иванчов подреди, изравни сламките. След туй ги стисна в дясната си ръка. Запалих сламата. Риста поизчака да стане по-голям пламък и близна с него многострадалната дядова брада. Чу се едно кратко „фуууп“ и космите се смалиха, почернели и сгърчени. Стоимен ги разтри с длан и те изпопадаха. Едната вежда пострада, но това беше дребна работа.

Оттук нататък работите потръгнаха. Старецът беше насапунисан и обръснат. Порязаните места отново намокриха с ракия. Останалата част от ракията послужи за вътрешно употребление. След това и двамата потеглиха към нивите си — беше жътва.

Градският берберин изпя „Край гората път извива“, премина към „Аз си имам две съседки“, стигна до „Видях два бука“, но дядо продължаваше да спи. Наканих се да го събудя. Бръснарят ме спря.

— Не го задявай, докато влезе клиент, нищо не ми пречи, нека спи. Отивай да си учиш уроците!

— Добре — съгласих се. Наистина имах да уча.

Излизайки, погледнах през стъклата на бръснарницата. Казват, че сънят представлявал временна смърт. Ако е така, то великомученикът, макар и за кратко, блаженстваше в полагащия му се рай.

Край