Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2010)

Издание:

Добри Жотев. Езически разкази

ИК „Христо Ботев“, София, 1993

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

ISBN 954-445-069-6


На връщане от училище изтощавах мозъка си как да измисля стотинки за хляб, когато ме спря мой съселянин, дошъл по работа в София.

— Какво ново на село? — зададох дежурния въпрос.

Той се усмихна многозначително:

— Новото е на село, ама е тука — деда ти стана будкаджия.

Изглежда, почудата ми го смути, защото човекът заобяснява, сякаш е виновен:

— Е па що да чини? Баща ти, знаеш го… още откога се е родил, се е изоглавил. Ти учиш. Сам остана старецът, не може вече да се справя със селската работа. „Що се мъчиш — думаха му некои, — кога има колай — продай една-две ниви, па с парите купи будка у града. Седи у будката и продавай това-онова. Ни коса че въртиш, ни дъжд че те мокри…“

— Къде му е будката? — прекъснах го.

— На улица „Ибър“. Знаеш ли я?

Разсеяно махнах за довиждане и поех пътя си, като се мъчех да проумея как е било възможно невъзможното. Толкова обичаше земята дядо, че ако имаше начин, би се оженил за нея. Ей така, ще влезе в черквата, ще се изправи пред свещеника и ще рече: „Отче попе, венчавай!“

Невероятното възкресяваше какви ли не възпоменания: ето ни, косим ливадата в Шабаница. Той е пред мен, но още на втория откос ме застига. Косилото свисти зад петите ми. Въртя своята коса ожесточено, а старецът снизходително минава пак отпреде ми: „Дете, косенето нече само сила, оно сака и мурафет!“ Гледам широкия му откос и се чудя — не пристъпва след косата си, а върви.

На мръкване се прибираме вкъщи. Дядо поръчва да му направят лютеница. Колцина ли бяха могли да ядат подобна гозба — лютиви чушлета, намачкани и поуспокоени с оцет и малко шарлан. Сяда дядо пред огромната пръстена паница, слага на края на софрата кожената си капа, близо до паницата половин самун хляб, с попуканите си ръце чупи едри залци, подхваща със залците колкото може повече от огнената каша и най-безстрашно я слага в устата си.

Пожар пламва върху езика му. Гаси пожара с оглушителни сърбания и колкото може повече хляб. Котаракът, уплашен от шумотевицата, изскача на двора. Капки пот браздулят чак до косматите му гърди. Залците ми се привиждат като въглени, та му викам:

— Дядо, ще подпалиш къщата.

А той:

— Друга че направим.

— Не се прави лесно.

— Не е лесно, ама а̀ не съм рекъл, а̀ не съм я направил. Я съм си сайбия и на паленето, и на гасенето.

Мама се смее, а баба го гледа сърдито:

— Лошо е това, що работиш, лошо!

Отвръща й между два въглена:

— Убаво е!

Баба се ядосва:

— Да беше убаво, щеше да го яде най-големият човек — царо.

— Я съм по-голем от цар — възразява старецът и се пояснява: — Я давам леба!

Докато разберем и паницата е опразнена. Пооправя мустаците си, надига стомната, пие на едри глътки, после се обляга на стола и като индийски йога моментално заспива. След десетина минути се събужда по войнишки:

— А! Проспах се!

Наплисква лицето си от стомната и тръгва да докоси Ливадата. Доокосяването ще трае до сутринта. Не тръгвам с него. Пък и той не ме кани — в тъмнината току-виж резнал глезените ми с косилото.

Неусетно стигнах улица „Ибър“, сега „Димитър Петков“. Поех наслука и не след дълго зърнах будката. Спрях на отсрещния тротоар и се загледах. Дебел господин си купи цигари и отмина. Веднага след него мургав дангалак навря къдрокоса глава в отвора на будката. Разбрах какво иска чак когато измъкна главата си:

— За една кариочка ли си бе, чиче?

Едвам дочух:

— Да ти дадем, ама пари немаш.

— Ще фърлим десет гьобека!

— Малко са — пошегува се дядо.

— Щом са малко — двайсе.

Старецът замълча, а дангалакът заигра кючек, като от време на време хвърляше не особено сполучливи гьобеци.

Новоизлюпеният будкаджия излезе навън, погледна го и рече:

— Айде, стига! Че ги изкараш повече, па после че сакаш две кариочки.

Къдрокосият преустанови кючека, взе кариочката, запуши и тръгвайки си, за благодарност запя познатата песен:

Да ти дава господ здраве бе, чиче,

на жената, на децата бе, чиче…

Дядо го проследи с очи и влезе в будката. Пресякох улицата и като дангалака наврях глава в отвора й:

— Добър ден!

Старецът трепна като хванат на местопрестъплението и се смали. И помен нямаше от оня Антей, който „дава леба“ и си е „сайбия и на паленето, и на гасенето“. Не ми отговори и без нужда се зарови в чекмедженцето пред себе си. Съжалих, че така неочаквано се изтърсих. За да пооправя работите, попитах:

— Има ли алъш-веръш?

Отвърна троснато:

— Има.

— Значи всичко е наред — рекох ободрително.

Последва болезнена гримаса.

— Седим у тая дупка като резан турчин — за срамотиите.

Изрече го с такова омерзение, че бях принуден да си послужа с думите на селяните, които са го убеждавали да стане будкаджия:

— Е, сега поне ни дъжд те мокри, ни слънцето те пече.

Думите ми се оказаха масло в огъня. Загледа ме с гневни очи:

— Човек, що дъжд го не мокри и слънце не пече, човек ли е? А ти немаш ли уроци? Бегай да учиш! Мене ме остави кучищата да мъ дърлят.

Бях гладен и тъкмо се канех да му поискам малко пари, но така, както се бяха сложили нещата, стана неуместно. Вместо това празният ми стомах събуди желание да отида на село. Там баба щеше да ми свари прясно мляко.

След два дни желанието стана неудържимо. Намислих да се кача на влака за Банкя без билет, а оттам пеша през хълмовете. На път за гарата се отклоних да видя дядо.

На отвора на будката ме засрещнаха очите на непознат човек. По изненадата на лицето ми се досети кого търся и рече:

— Отиде си на село. Продаде ми будката и замина.

— Кога?

— Днес ми предаде стоката и има-няма половин час потегли.

Забързах към гарата. Само че бързането не спореше — гладуването беше изсмукало всичките ми сили. На гишето видях мой съученик. Срам не срам, признах, че нямам нито стотинка, и той ми купи билет. Пребродих няколкото вагона — да не би дядо да е в същия влак, — нямаше го.

В купето съученикът ми разказваше смехории. Слушах го разсеяно — пред очите ми беше старият Антей, забързан към своята изгубена сила — земята. В онова далечно време не съм и подозирал, че след десетина години една неотменност, наречена миграция, ще изтръгне от корен милиони антеевци, за да ги доведе в градовете, в които те ще требва да намерят новата си сила…

Слязох от влака и поех стръмнината — начало на още по-големи стръмнини към село. Но краката не ми служеха добре, та почивах няколко пъти, докато се изкача над селището.

Поседнах отново, а на десетина крачки от мене пасе огненочервен жребец. Както бях останал без сили, тъкмо той ми трябваше. Запътих се към него, но добичето побегна. С хитрина успях да се вкипча в гривата му. Бях на лъскавия му гръб, когато изненаданото животно се изправи на задните си крака. Веднага усетих, че както като юноша обяздвах необяздени коне, трябваше да обяздя и този. Не се оказа от най-трудните, просто хукна накъдето му видят очите. Направлявах го в желаната посока, като го плесках по врата с длани.

Около мен дървета и ридове се въртяха в бавен хоровод. По някое време на двеста-триста разкрача надясно зърнах дядо. Той крачеше поприведен, целият устрем и воля. Извиках — не ме чу. Хлътнах в падината с шипкови храсти и след двадесетина минути се надвесих над село.

Но как да спра жребеца? Втори път прибегнах към хитрост. Свалих ученическия колан от куртката си, завъртях го с ръце и с металическата му тока ненадейно ударих препускащия кон под брадата. Изненаданото добиче притупурка и се изправи на задните си крака. Скочих от него и го задържах, като обвих шията му с колана.

Жребецът се поуспокои, макар хълбоците му да играеха в ритъма на учестеното му дишане, целите побелели от пяна. Приведох го до близкия синор и го подсуших с трева. Знаех, че ще се върне там, откъдето го взех, затова след като почаках добре да почине, го пуснах. Конят се понесе обратно в лек галоп, извил глава леко встрани.

До къщи оставаше малко, но се добрах с мъка. Баба минаваше през двора и като ме видя, се вцепени:

— А бре, защо си станал жълт-зелен?

— Бабо, свари мляко — отвърнах вместо отговор.

Старицата разбра — и друг път бях пристигал гладен от града. Влязох вкъщи, но ме втресе. Когато баба донесе свареното мляко, вече не ми се ядеше. Дойде и майка ми, нарамила дървения бъкел с вода. Двете се заеха да ме разтриват и да ми слагат мокри кърпи на челото.

Към икиндия от двора подвикна Стоимен Иванчов:

— Я излезнете, старият си иде!

Баба и мама изскочиха навън. Излязох и аз — беше ми олекнало. Събрани в нашия двор, група хора гледаха към баира, по който дядо се спускаше към село. Стоимен промърмори:

— Залудо го кандардисваха — не издеяни.

— Знаех си — обади се друг.

Никой не им обърна внимание — очите им проследяваха пътя на стареца. А той, както слизаше по стръмнината, спря и дълго, много дълго стоя така. Изглежда, не можеше да се насити да гледа обградените с трънени огради дворчета, нацъфтелите овошки, жлътналите синапени ниви. Над главата му пееха чучулиги и трептяха с крилца над слънчевите хълмове.

Яблена въздъхна:

— Боже! Боже! Пусти очи човешки!…

— Блудният син си дойде — опита да се пошегува Първанчо Кривото.

Най-после дядо заслиза и полека-лека се скри от погледа ни. Преместихме се на рида — оттам щяхме да го зърнем, когато мине през отсрещната махала. И той се показа. Вървеше бавно и разглеждаше, като да не го е имало години. Дойде до селската чешма, наведе се под чучура й, остави го да струи върху главата му, плискаше лицето си и с шепи пиеше вода.

Много продължи това, та някой се завайка:

— Ай да му се не види — че простине тоя човек!

— Не бой се, нема да простине — пошегува се пак Кривото, — главата му сума жега е събрала у будката.

— Лудньооо — не се сдържа баба и подвикна от високото, — ама ти що работиш? Ма̀рен да те убие!

Едва ли я чу, но се откъсна от чешмата и заизкачва стръмното към нашата махала. Пътем скубе троскот, стрива го в шепите си и ненаситно мирише. Пъха оскубаното в пазвата си и дограбва нов троскот. Пак го стрива и пак дълго и упоително мирише. Първанчо пусна нова шега, но смях не последва — селяните, преселени в душата му, съпреживяваха с него.

Изкачи се до нас, но нито поздрави, нито погледна някого. Стигна до къщи, поспря и крадешком помилва олющения й ъгъл. Стори ми се, че в очите му светнаха сълзи. Никога не бях го виждал да плаче. Влезе в обора. Сигурен съм — там е целунал двете кобили, Гюца и дъщеря й Нелка, както се казва в народните песни, „между двете очи“.

След доста време се измъкна от обора. Мислехме, ще влезе вкъщи. Не, прекоси двора и се отправи към възвисения на запад хълм. Оттам се виждаше целият кър. Още не бяха се наситили „пустите очи човешки“.

Насъбраните селяни се разотидоха. Мама и баба също се прибраха вкъщи. Останах сам.

Този, който „дава леба“, крачеше към вече разгорелия заник. Когато стъпи на върха, слънцето вече беше залязло. Червеното зарево постепенно потъмняваше. От всички спомени за дядо тоя може би е най-яркият: Стои на хълма, настъпващият мрак го обгръща и той бавно, бавно изчезва — целият една пророческа метафора.

Край