Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2010)

Издание:

Добри Жотев. Езически разкази

ИК „Христо Ботев“, София, 1993

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

ISBN 954-445-069-6


Докато натоварим, главата ми се замая от мириса на все още живата пролетна трева, а слънцето допря хребета на Буковски връх и неусетно хлътна зад него. Дядо хвърли поглед към заревото на заника и рече:

— Одъцнѝме!

„Одъцниме“ означава замръкнахме, но да сложа тази дума в устата му — ще приляга колкото луксозен фотьойл в селска соба.

Без да чакам покана, докарах воловете, които пасяха наблизо, приведох ги до ярема, пък те по навик сами напъхаха шиите си в него. Дядо проточи своето припряно „Диий!“, колата заквича между къртичините на окосената ливада и след малко навлезе в коловоза.

Когато заспускахме надолнището, старецът запуши с длани ушите си:

— Тууу, ама пищи тая пущина — претоварили сме я!

— Претоварили сме я — съгласих се и заоглеждах грамадата сено, под което не се виждаха главините на колелата.

Над Буковски връх заревото на заника излиня. В доловете се притаи здрач. Погледнах тревожно към най-дълбокия дол — Гяволско̀то! Докато слезем до него, щеше съвсем да притъмнее. Малък бях, още не учех, но и сега, ако се озова там по тъмно, ще ме блъсне откъм гърба някогашният суеверен страх.

Странно място! Тъкмо за дяволско сборище. Няколко пъпчасали от времето върби, край върбите живурка тънка рекичка, наоколо грамади от хълмове, обрасли с трънаци, глогини и диви круши. Гяволското нощем е тихо като дъно на пресъхнал кладенец. Стоиш, отникъде ни лъх. Само рекичката пърполи едвам чуто, потънала в някакви свои неясни сънища. И изведнъж по височините над главата ти закръжи: ш-ш-ш-ъ-ъ-ъ-х-х-х!

Това са листата на дивите круши, обезпокоени от ветреца. Но този ветрец не слиза до Гяволското. Неусетил полъха, възприемаш всичко като нещо безпричинно и до немайкъде злокобно.

Едвам затихне шепотът и някъде далече се проточи още по-злокобен човешки глас. Нощната улица не само не подозира колко неуместно е да вика тъкмо сега, а скрита от мрака долита с безшумните си криле още по-близо. Човешкият й глас прокобва вече над главата ти, по-ясен и страховит. В него се примесва внезапно оживялото ш-ш-ш-ъ-ъ-ъ-х-х-х. Рекичката, стресната в просънищата си, онемява. Звездите се вторачват към дълбочината на гяволското и примигват изплашени. Месецът още по-изплашен се скрива зад изскочил отнякъде парцалив облак.

Може би наближава полунощ и гяволетините, така по нас наричат дяволите, ще пристигнат на своето сборище…

Стараех се да не мисля за ужасното място, но напусто. В паметта ми изскочи разправяна ми отдавнашна случка. Връщали се от Брезник група мъже. Улисани в приказки, не забелязали, че наближават Гяволското. Първанчо Кривото се ослушал тревожно:

— Трайте, бре!

Било тъмно, никой не можел да види очите му, но всички усетили неспокойствието в тях. Говорът секнал. Само нечий глас се троснал дрезгаво:

— Защо да траеме?

— Не чуете ли?

— Що да чуеме?

— Гяволетините сватба дигнали… Слушайте!… Гайда, тъпан, и-ху-ху!…

Мъжете притаили дъх. Накрая чули…

— Те ти сега — рекъл един.

— Убава работа — добавил друг.

Но Първанчо Кривото ги срязал:

— Ш-ш-ш-т!

Мъжете млъкнали като ударени през устата. Съществуваше поверие, че ако в такъв момент говориш, ще онемееш завинаги. Без приказки всички се отклонили вляво. Щели да пресечат коловоза, където сега се спускаше колата, за да заобиколят опасното място.

Но тъкмо тогава станало нещо непредвидено. Йоца, олигофрен по рождение, извърнал лице към Гяволското, изпъчил гърди и завикал колкото му глас държи:

— Ееее!… Че дойдем да ви оправим невестатааа!

— Еее… ааа — разбило се ехото по доловете и в същия миг секнали и гайди, и тъпан, и дяволското и-ху-ху…

Всички спрели, ослушали се, пак се ослушали — нищо. Мъжете добили смелост и заговорили развеселени:

— Я гледай, уплашиха се!

— Види се, от луд и гяволетините бегат!

— А бре, ора, защо да обикаляме? Сичките у куп набърже през гяволското, па това си е!

Така и направили. Едва ли не хванати за ръце минали през лошото място.

Днес ще си обясня случилото се с една масова психоза, родена от суеверния страх. Но в онова време, когато колата заскрибуца край стулените в тъмното върби, тази история скова челюстите ми.

Дядо свирна на воловете. Добичетата спряха, а той откачи завързания преди спускането синджир на задното колело. Не само че не беше необходим повече, но щеше да пречи — следваше стръмнина, която за да изкачиш, трябва да си помагаш с ръце.

Не смеех да погледна встрани. Беше подозрително тихо. Само на висина кръжеше: ш-ш-ш-ъ-ъ-ъ-х-х-х, и се долавяше далечен глас на кукумявка.

— Диий — наруши тишината дядо. Воловете потеглиха. Колата отново запищя, вдигна предница въз нагорното и спря. Старецът завика и заудря безпомощните добичета. От напрежение говедата опъваха шии. Предните крака се подгънаха, та чак коленете им опряха коловоза, но колата не помръдна.

Тогава дядо подпря задното колело с камък, върна животните малко назад, за да не държат товара на шиите си, отстрани се и рече спокойно:

— Я, гяволетините се уплетоха у спиците!

По тялото ми юрна мравуняк. Но старецът не ме и погледна. За него гяволетините бяха нещо като домашните животни — трябва да знаеш как да се оправяш с тях.

Най-напред се обърна на изток и свали кожената си капа. После вдигна ръка и събра пръсти.

— Во имя отца и сина и светаго духа! Амин!

И пак същото до три пъти.

От върбите излетя птица и потъна в мрака. Месецът увисна също размахан сърп над главата ми. Страхът ме поде и не разбрах кога съм притичал и спрял до дядо. А той спусна ръце и продължи:

— Отче наш, иже есих на небесах…

Не изпусна нито дума от молитвата. Каза я бавно, отчетливо, с пълна вяра в силата й. Сетне отново събра пръсти:

— Во имя отца и сина и светаго духа! Амин!

И пак до три пъти. Веднага след туй наложи капата, взе остена и гласът му прозвуча ясно и уверено:

— Диий!

Воловете огънаха гърбове, забиха копита в пръстта и с потръпващи колене извлякоха товара.

По-нататъшният път беше сравнително по-равен. Старецът даде почивка на животните и чак сега се вгледа в мен:

— Ти да не си се нещо уплашил?

— Уплаших се — отвърнах.

— Нема от що да се плашиш — гяволетини като гяволетини. Айде да се качиме на сеното!

От грамадата сено виждах как под нас се поклащат призрачните рога и гърбове на говедата и малко се успокоих. Но дядо току-що седнал, задряма. Почувствах се сам и отново ме навести страхът. В главата ми се завъртя още една от многото истории, свързани с гяволското. Пак било по тъмно. Минал старец другоселец през страшното място. Колата му била натоварена с чували брашно. И този път „гяволетините се уплели у спиците“.

Не бил като дядо човекът — уплашил се, зарязал всичко и излазил по стръмнината. Воловете постояли, докато рогатите си намерят занимавка, по-интересна от спиците, изтеглили колата и застигнали седналия да събере мислите си другоселец. Като видял добичетата, човекът се поуспокоил, седнал на чувалите и продължил пътя си.

Но някъде из местата, където се намирахме сега, старецът дочул да мечи яре. Повзрял се в посоката, откъдето идвало меченето, и повикал животното. Из мрака изскочило черно яре и се метнало на чувалите при него. Човекът помислил, че ярето е от нечие стадо и както всеки селянин му се зарадвал. Дори започнал нежно да го кори:

— Защо си се отцепило от дружината? Видиш ли колко е лошо само из тъмнотиите, а?

Накрая съвсем се умилил и го замилвал по главата:

— Дединото яренце! Дединото яренце!

В този миг ярето извъртяло глава, облещило се насреща му, отворило уста, та чак зъбите му белнали, и закрещяло злъчно, като да му се подкривя:

— Дедин-ното ярен-нце!… Дедин-ното ярен-нце!

Ужасѐн, старецът вдигнал остена, но още преди да го стовари върху ярето, то изчезнало, а остенът ударил в натъпканите с брашно чували.

Случката завършила трагично за другоселеца — оттогава десницата му останала неподвижна и с времето изсъхнала. Осакатял човекът.

Представях си тая ужасия, пригушен в сеното, и изведнъж ми се причу мечене. Задърпах задрямалия старец:

— Дядо! Дядо!

— Що ти е, бре?

Не посмях да му кажа за меченето, та смотолевих:

— Ти спиш, а я не можем сам да карам воловете!

Дядо се прозина:

— Нема да ги закачаш — они си знаят!

Издума това и пак затвори очи. Не го оставях да заспива:

— Дядо, има ли гяволетини?

— Е па, има — отвърна той и отново се накани да подремне.

Но аз не мирясвах:

— Има, кажеш?

— Има, я!

— Има, ама я ги не видех! Се у спиците гледах — немаше нищо!

Старецът се прозина още веднъж, подвикна на животните, които залюшкаха по-живо сумрачните си рога, и рече:

— Дѐте, светът не е само това, що се види…

Затърсих очите на стареца в тъмното.

— Дядо, защо лъжеш! Това, що се не види — не-го го нема!

Дядо се замисли.

— Не е така! Ветърът, що духа, видиш ли го? Окне некой от рида — чуеш го, ама гласа видиш ли? Некому домъчнее, на очите сълзи, а мъката, що тия сълзи изкарва, видиш ли я?

Доводите на стареца съвсем ме слисаха. Поисках да продължим разговора, но той беше заспал дълбоко. Опитах да го събудя. Напразно.

Стана ми много страшно. Вторачвах се ту в трънаците, ту в звездите, ту в сърпа на месеца. Но света мълчеше, уж видим, пък видим, колкото да крие невидимото…

Край
Читателите на „Гяволското“ са прочели и: