Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2010)

Издание:

Добри Жотев. Езически разкази

ИК „Христо Ботев“, София, 1993

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

ISBN 954-445-069-6


През тоя пазарен ден Джамбаски хан не можеше да побере гостите си, нито пък дворът му техните волски коли, писани каруци, гиздави двуколки. Малка част от селяните седяха около масите, другите стояха наблъскани като в черква на Великден и пиеха от стъклени юзчета ракия. Ханджията не смогваше. Юзчетата никнеха върху тезгяха и той припряно пъхаше в тесните им гърла металическата човка на огромното ракиено шише.

В един от ъглите на кръчмата се черпеха Богдан и Тинко — неразделните. Така ги наричаха в село. И те наистина бяха неразделни. Където Богдан, там и Тинко, където Тинко, там — и Богдан.

Радваха се на приятелството им, но и ги одумваха. Някои казваха, че една майка ги е раждала, други обясняваха невероятната им дружба с магии, трети вещаеха лош завършек на приятелството им, опирайки се на народната мъдрост: „Много добро не е на добро.“

Сега в Джамбаски хан двамата стояха един до друг, допиваха юзчетата и всичко беше наред. Разбира се, както обикновено бяха прегърнати. Богдановата ръка лежеше на Тинковото рамо, а Тинковата през кръста на Богдан. По друг начин и не можеше — Богдан беше много по-висок и едър.

Когато задухът стана непоносим, двамата решиха да тръгнат. Тинко подхвърли юзчетата на сръчния ханджия и пое към вратата. Само че това не беше работа за него — не можеше да пробие навалицата. Богдан го дръпна зад себе си и леко, но резултатно заработи с лакти.

Навън здрачеше. Волските коли, писани каруци и двуколки бяха пооредели. Миришеше на сено, говежди тор и конски фъшкии. Двамата седнаха върху капрата на тяхната каруца и подкараха конете. Не бяха ги разпрягали — в Джамбаски хан се отбиха за кратко. Преди това обикаляха пазара. Търсиха хубав и непременно бял кон. Не успяха, та около това се завъртя и приказката им:

— С джамбази да си немаш работа — рече Богдан.

Джамбазите най-често бяха цигани. Като търговски посредници при продажба на коне не винаги гледаха съвестно работата си. Тинко махна с ръка:

— Мани ги!

Приятелят му плесна с дизгините гърбовете на двата коня и отвърна раздразнено:

— Нема да ги манем! Намислил съм си бел кон и че го найдем!

— Мераклия човек си, ей — засмя се Тинко, — на мерака си умираш!

— Най-убавата умирачка е от мерак — засмя се и Богдан и запя:

Най ми е мило и драго, либе ле,

твоите очи да гледам,

твоите очи да гледам, либе ле,

и у них мене да видим…

Песента прозвуча като народна, но не беше — понякога съчиняваше свои.

Улисани, двамата приятели не усетиха, че излизат от града. По онова време западната част на столицата се простираше някъде докъм сегашната улица „Димитър Петков“. Почти мръкна, но конете знаеха пътя си.

Само че не било речено всичко да мине мирно и тихо. По шосето откъм Банкя се зададе файтон, натъпкан с хора. Конете му препускаха като подгонени от щръклица. Докато двамата приятели проумеят какво става, едното колело на файтона закачи задната ос на каруцата и се унесе встрани. Богдан дръпна дизгините на конете. Спря и файтонът. Заедно със спирането му от него изскочиха пияните пътници, смъкнаха изумения Богдан и го събориха на земята.

Всичко стана толкова бързо, че той в първите мигове не успя да направи каквото и да било. Тинко остана като свързан с въжета на капрата. Челюстите му се схванаха, езикът надебеля.

Междувременно окопитилият се Богдан стегна могъщото си тяло, отхвърли нападателите, стана. Но един от тях се хвърли отзад, дръпна краката му и той падна с лице към земята. Останалите наскачаха върху него. Богдан извика като от дълбок кладенец:

— Тинко, вади слъпеца!

Казаното беше съвсем ясно за приятеля му. Трябваше да слезе, да измъкне един от четирите ко̀ла, които поддържаха страничните дъски на каруцата и да се притече на помощ. Нали приятел в нужда се познава.

Богдановият глас го извади от сковаващия уплах. Слезе. Дори посегна към слъпеца, обаче не го измъкна. Видя му се опасно да се намесва. Приятелят му, надявайки се на него, набра нови сили, докопа двамина за вратовете, напъха ги под себе си, скочи и преди останалите да са го повалили, втори път извика:

— Тиинкоооо, що се маеш? Вади слъпеца!

Тинко отново посегна към заветния слъпец, но вместо да го измъкне, крачна към полесражението и проточи с изтънял глас:

— Богдане, само че ги ядосам! Потрай, они че те побият, па че те пущат!

Вече проснат по гръб Богдан разбра — приятелят му намираше за по-разумно всичко да мине мирничко. Разбра и друго — на него няма защо да се надява. Затова събра колене, изблъска двамина, скочи, разблъска с рамене още двамина, откопчи се от останалите, хукна към каруцата, сам измъкна слъпеца и се развъртя.

Нататък всичко тръгна като по вода. Усетили дебелия кол, нападателите, кой хванат за главата, кой за кръста, взеха посока към файтона и се нахвърляха в него. Кочияшът, без да губи време, подгони конете.

Богдан се опря на каруцата, пребърса чело с пешкира, който винаги висеше втъкнат в широкия му червен пояс, и успокои дишането. После без никаква следа от гняв или озлобление стисна слъпеца и го стовари върху гърба на приятеля си. Той опита да побегне, но падна по очи. Последва втори, трети, четвърти удар. Тинко запищя:

— Олелее, Богдане, що работиш?

— Е, па, бием те — отвърна спокойно приятелят му и смени слъпеца с каруцарския камшик. Заплющя камшикът, а Тинко зарева:

— Богдане, че ме утепаш!

— Нема да те утепам — успокои го Богдан, — я че те побием, па че те пущим!

Битият отприщи всички възможности на гласните си струни:

— Лелее, лелее, лелее!

Богдан се ядоса:

— Уста да имаш — език да немаш! Трай, щото ядосаш ли ме, по-лошо че стане… Я че те побием, па че те пущим!

Тинко млъкна изведнъж. Само колкото се беше свил, още по̀ се сви на кълбо. Приятелят му го обжари още няколко пъти с камшика и сведе глава над него:

— Айде, стани!

Стана, но наполовина. Богдан го взе на ръце и го сложи до себе си на капрата. Битият обаче политаше ту напред, ту назад — не можеше да седи. Нямаше как, положи го хоризонтално на дъното на каруцата и подкара конете. Тинко стенеше под сурдинка, а когато стигнаха манастира „Св. Петка“ изпъшка:

— Вода ми се пие!

Приятелят му взе манерката, възлегна до него и го напои. После несръчно погали косата му с едрата си лапа.

Пристигнаха преди разсъмване. Богдановата жена чу каруцата, скочи и като видя мъжа си да носи своя приятел, плесна с ръце:

— Божичко, ама що му е?

— Нищо — успокои я Богдан, — биха ни, него повечко.

— Защо са ви били, бре?

— Требеше! Иди да спиш!

Жената не посмя да пита повече, прекръсти се и изчезна. Мъжът й съблече своя приятел до кръста и доближи газеничето да огледа гърба му. Това не беше гръб, а тъмнокървава плетеница. Имаше и няколко по-едри подутини. „От слъпеца са“, помисли, върна газеничето на мястото му и каза:

— Ти почакай, а я че идем да ти намерим лек!

Излезе навън и забърза. Пое край реката, прехвърли два-три хълма и се озова до овчия егрек. Кучетата завъртяха опашки край него, но сега не му беше до тях. Напъха глава в сламената колибка и събуди овчарчето. То се вдигна и загледа сънено. Богдан разтърси раменете му.

— Требе да уловиме Белуша!

— Защо па баш Белуша и по това никое време — опули се момчето.

Вместо да отговори, Богдан тръгна към егрека и завика:

— Белушке, Белушке!

Овцата изблея и дойде до трънената ограда. Бедната Белуша след няколко минути се пресели на оня свят. Богдан нарами тленните й останки и пое обратния път. Жал му беше за овцата, но какво да прави — нали приятел в нужда се познава.

Докато се върне — разсъмна. Овеси Белуша на един клон в двора надолу с главата и се зае да я дере. Жена му, която изобщо не беше лягала, напусна рамката на прозореца, показа се на вратата и заплака:

— Богдане, Богдане! Добро да не видиш, защо си най-убавата овца зяносал?

— Мани ми се от главата — сопна се той. — Потребе ли, сичките овце че одерем!

Жената млъкна и се защура по двора — уж вършеше нещо. Не след дълго Богдан влезе при пострадалия си приятел и набързо го напъха в кожата до кръста. За пострадалия задник не положи никакви грижи — ръководеше се от мъдростта: „Дупе душа нема.“ След лечебната процедура седна до леглото и рече грижовно:

— Не бой се! Сичко че се оправи, само на кьосето брада нема да порасте.

Тинко го гледаше ни обидено, ни виновно. Прошка не поиска — знаеше, че беше му простил, преди да започне да го бие. Наложи се да зяносат още две овце, обаче след двадесетина дена двамата вече се разхождаха прегърнати както в Джамбаски хан — Богдановата ръка през рамото на Тинко, Тинковата през кръста на Богдан. Никой не се смя. Селото беше се насмяло още по време на лечението.

Наскоро неразделните впрегнаха конете и каруцата запя по пътя към София. Цял ден скитаха по пазара с неколцина джамбази. Преди да тръгнат обратно, се отбиха в Джамбаски хан. Там изпиха юзчетата си и пак на път. Само че сега, вързан за каруцата, пристъпяше мечтаният великолепен бял кон.

Минаха Банкя. Богдан пое дизгините в лявата ръка, а с дясната прегърна приятеля си. Но десницата попадна на все още незаздравяло място някъде под Тинковия врат. Пострадалият подскочи и загледа гневно.

— Айде, айде — рече провинилият се, — ако човек на човека не може да прощава, закъде сме, а?

Другият се усмихна опрощаващо. След малко Богдан запя:

Най ми е мило и драго либе ле…

Тинко послуша, послуша, па неусетно се включи в песента.

Край
Читателите на „Неразделните“ са прочели и: