Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2010)

Издание:

Добри Жотев. Езически разкази

ИК „Христо Ботев“, София, 1993

Редактор: Иван Гранитски

Художник: Петър Добрев

ISBN 954-445-069-6


В ранното лятно утро по всички селски хармани вършачите размахваха дълги камшици над главите си и викаха с всички сили: „Айде, айде, е-е-ей.“ Запрегнатите един до друг коне тичаха около стожера, побит в средата на всеки харман, и ту намотаваха, ту размотаваха опънатото вършитбено въже. Под излъсканите им копита разхвърляните ръжени стъбла се чупеха и омекваха. Към залез двурогите дървени вили щяха да ги натрупат на голяма копа слама. Останалата плява ще бъде скупчена до стожера и отвята с помощта на дървените лопати и лекия вечерник.

На своя харман заедно с другите вършееха малкия си копен снопи деда Сандрия и баба Гюргена. Старата едвам креташе, но мъжът й, все още държелив, надигаше глас за двамина. Само че единствената му куца кобилка запрегъва колене и падна. Деда Сандрия се надвеси над нея, обхвана шията й и опита да я вдигне. В това време край хармана му мина Стоимен Иванчов. Той притича, помогна да изправят добичето и рече:

— Дедо Сандрио, не мъчи повече кобилката — вършачката иде.

Старецът го погледна изпод побелелите си надвиснали вежди:

— Мани я ти вършачката!

— Тебе още ли не ти е узрела рунтавата чутура — сопна му се Стоимен.

— Още!

— Още, ама кобилката цела есен има да гази това нищо и никакво копе кръстци.

— Да гази!

— Нема да ги догази. Ни видиш ли — пада.

— Нека пада!

— Че пада, че пада, па току-виж — не стане!

Диалогът между двамата беше прекъснат — надойдоха хора от съседните хармани. Искаха да научат дали вършачката ще пристигне. Стоимен им съобщи, че вече пътува насам. Като да подкрепи думите му, лекият утринник довя далечни пукотевици.

Мнозина не бяха виждали това чудо на чудесиите, та се ослушаха възбудени. Не слушаха дълго — подир петнадесетина минути върху билото на отсрещния баир се очерта вършачката. Локомобилът, приличен на черен бръмбар, мъкнеше подире си нещо като подвижна стенобитна кула — батозата.

Доста се препираха селяните, преди да изпратят Стоимен Иванчов в съседното село да преговаря с „чорбаджията“ дали е съгласен да вършее и в нашето село. Някои смятаха, че ще откаже — как ще прекара чудовището си по никаквите ни пътища — баир до баир, дол до дол. Други изтъкваха свои съображения — сламата щяла да бъде неомачкана и непригодна за храна на добитъка, зърното щяло да мирише на смазка. Трети се бояха от пожар. Машината я „кара“ огън. Колко му е — една искричка в сухата слама, пък после иди се оправяй.

В края на краищата постигнаха споразумение, като изключим деда Сандрия. От какво се боеше старецът, никой не разбра. Питаха го неведнъж — мълчи. И сега, когато всички се юрнаха да посрещнат вършачката, той остана да гони куцата кобилка около стожера. Баба Гюргена, покорна като всяка селска жена, запреплита крака около мълчаливия си стопанин.

Вършачката навлезе в село. Доста селяни се опасяваха, че мостчето над барата няма да издържи огромната батоза. Имаха основания. Невзрачното мостче се поогъна, но не се предаде.

Зарадвани от победата, насъбралите се моми подхванаха закачливи песни и окичиха локомобила с цветя. Зад ухото на машиниста също втъкнаха цвете.

Предстоеше изкачване въз баира към Паласкина махала. Локомобилът затрещя като Илия гръмотресника. Батозата се дръпна назад също заинато магаре. Наложи се селяните, налепени около нея подобно лилипутите на Гъливер, да помагат с бутане.

Най-напред вършачката спря пред хармана на деда Сандрия — беше на пътя й. Старецът се подъби намръщен, връчи камшика на баба Гюргена, а той приближи машиниста и му се сопна:

— Ма̀ни се оттука! Я нечем да ми връшеш!

Вършачът замига и, кой знае защо, свали цветето иззад ухото си. Селяните се разсмяха. По този начин опитаха да омаловажат грубата постъпка на стареца.

Деда Сандрия се заинати още повече. Пъхна ръце в широкия червен пояс и избухна:

— Вие глухи ли сте, бре? Рекох — нечем!

Хората знаеха, че той единствен не искаше да чуе за вършачката, но чак дотам… Инициаторът на вършитбената кампания Стоимен Иванчов се изправи пред него:

— Кажи сега защо нечеш, та да се убаво разбереме!

Вместо отговор деда Сандрия се извърна, взе от баба Гюргена вършитбения камшик, размаха го и демонстративно пусна гласа си: „Айде, айде, айде, е-е-ей!“ Кобилката закуца, понабра скорост и заотъпква ръжта.

Бабичката прокле едвам чуто мъжа си, после се омърлуши, поседна, огъната одве, и тихичко занарежда жалби, задето едничката им дъщеря Яблена се омъжила, та сега няма кой да им помага.

Стоимен погледа, погледа заинатения старец, па махна с ръка на машиниста:

— Карай на другия харман! Белким чутурата му поузрее!

На другия харман укрепиха локомобила и батозата, скачиха ги посредством широк кожен ремък и вършитбата започна.

Един мъж, покачен на високия копен, хвърляше снопи на друг, застанал на батозата, за да пъха снопите в лакомото й гърло. Снопите изчезваха за миг, минаваха през невидимите машинарии и излизаха на другия край във вид на зърно и слама.

Развеселиха се селяните. Някои надигнаха бъклици като на сватба, други си захвърлиха капите, а жените с опакото на големите дървени гребла избутваха сламата по-встрани. Така отваряха място на непрекъснатия сламен водопад.

След немного вършачката беше монтирана на следващия харман. Към икиндия вършитбата привърши. На другия ден вършачката щеше да посети следващата махала.

Хората като че бяха забравили деда Сандрия, но куцата кобилка го подсети — отново рухна. Притичаха да я вдигат. Някои опитаха още веднъж да придумат стареца, но той остана на своето. Баба Гюргена дойде до него и умолително зафъфли:

— Защо да не ни овършее житцето човекът, а? Те я, ич не можем. Кобилката и она!

Награчиха го жените:

— Жив да си, дедо Сандрио! Защо да гониш бабата до зимата? И она, сиромашката, че падне като добичето! Не видиш ли — душа у зъби носи! Жал немаш ли?

Старецът разчеса широките космати гърди, пребърса с опакото на двете си ръце покапалата пот върху надвисналите му вежди и нищо не отвърна.

Наобиколиха го мъжете:

— Чутуро дебела, неграмотна, твоето никъде го нема!

— Ама работа, а!

— Ей оная гарга, що лети, мозока му е изпила!

Упреците на селяните още повече го ядосаха и той изригна:

— Нечем, те това е!

Стоимен Иванчов отново влезе в ролята си:

— Питах те, сега пак те питам — кажи защо нечеш, да чуеме!

Деда Сандрия се накани да подкара куцата кобилка, но Стоимен го придърпа за пѐша:

— Мърдане да нема!

Старецът се подръпна, погледна го и изсумтя:

— Не видите ли колкаво ми е копето? Дадем ли и уем на вършача, за мене що че остане?

Награчилите го хора са разсмяха. Йоргя циганинът имитира развълнуваното му слово мотамо и добави от себе си:

— Какъв уем бре? Че дадеш пет-шест кила на вършачо и това е сичко. Кога дойдем при тебе по просия, повече ми даваш. Ама щом те е налегнал цицилъкът, тая година нема да ме видиш. Айде, разпрегай кобилката и да вършеме!

Хората помислиха, че въпросът е уреден. Само че деда Сандрия се изкопчи от ръцете на Стоимен Иванчов и изкрещя:

— Нечем!

Селяните съвсем се сащисаха. Машинистът, който също беше сред тях, приближи и продума усмихнат:

— Я слушай, старче, не ти искам уем. Така ще ти овършея. И без това копенът ти е нищо и никакъв. И с уем, и без уем все там.

Каза това човекът и тръгна да докара вършачката. Доста от мъжете поеха след него да помогнат.

Деда Сандрия остана на мястото си и не се помръдна, докато не нагласиха машината до неговия копен. Йоргя циганинът се пошегува, че старият щял да „кяри“ двойно — и от вършача, и от него, понеже обещал тая година да не го навестява с просешката торба. Стоимен го сръчка да не говори много-много, а да се качи на копена и да хвърля снопи. Йоргя понечи да се качи, но деда Сандрия го дръпна за крачола:

— Остави се от тая работа!

— Защо? — удиви се съвсем неподправено циганинът.

И не само той, всички се удивиха. Старецът усети, че трябва да обясни поведението си. Най-напред потъпка на място, после изгледа вторачено батозата и заяви:

— Ако вие сте будали — я не съм!

Думите му подействаха като шок. Двама-трима се засмяха насила, други го гледаха с празни очи, трети се обадиха:

— Те ти турчин, те ти беля!

— И будали излезнахме!

— Акъл — море!

Стоимен Иванчов, вече ядосан, наздраво го придърпа към себе си.

— Кажи защо сме будали, езика че ти отрежем и капата нема да ми мигне!

— Будали сте я — ядоса се е старецът. — Видите ли това, що батоза му думате?

— Видиме, е?

— Видите, ама само отвънка, а вътре нищо не видите. Колко машинарии и колко дупки има там, знаете ли? Гълта си батозата зърно колко може, а вие после и уем давате! Мижи да те лъжем е тая работа!

Това беше толкова неочаквано, че селяните се вцепениха от смайване. Стоимен неволна пусна яката на ризата му. Оповестил своето хитроумно откритие, деда Сандрия закрачи победоносно към куцата кобилка и размаха вършитбения камшик:

— Айде, айде, е-е-ей!

Добичето наподоби скок, но изведнъж се препъна и приклекна на колене. Старецът притича да повдигне предания си помощник. Повика и баба Гюргена да помага. От смайването извади селяните Първанчо Кривото. Развика се с пискливия си глас:

— Верицата му проста! Защо го гледаме? Стоимене, мъже, да го вържеме за стожера и да вършеме!

Идеята на Кривото се възприе моментално. Мъжете, начело с Риста Иванчов, скепциха деда Сандрия и започнаха връзването. Старецът беше як, та „враговете“ му се озориха. Псуваше наляво и надясно. Когато известните псувни свършиха, похитеният започна да сътворява свои собствени. Йоргя се пошегува, че по псувни надминал сърбите. Констатацията му развесели всички.

В края на краищата успяха. Омотаха го на стожера като разбойник, и то с лице към вършачката — да гледа, та да му мине страхът. Но страхът не мина. Напротив, от минута на минута нарастваше. Лицето му от червено стана синьо. По напукания като стар дънер врат потече пот. В същото време батозата поглъщаше снопите от мъничкия копен.

Постепенно очите на деда Сандрия потъмняха, гласът заглъхна и отдавна оплютата брада опря гърдите му — загуби съзнание.

Случилото се не затрогна никого. Поляха го с вода. Когато дойде на себе си, малкият му копен вече го нямаше.

 

 

Огледа се с ужас. Тоя ужас разширяваше неговите очи до края на живота му, щом си припомнеше годината и деня, в които дошла връшачката и глътнала половината от и без това оскъдното му зърно.

Край
Читателите на „Преди техническата революция“ са прочели и: