Лий Чайлд
Лош късмет и неприятности (1)

1

Мъжът се казваше Калвин Франц, а хеликоптерът беше модел „Бел 222“. И двата крака на Франц бяха счупени, така че трябваше да го качат в хеликоптера с носилка. Не беше трудно. „Бел 222“ е голям, с два двигателя, обслужва фирми и полицейски управления и в него има място за седем пътници. Задните врати бяха като на микробус и се отваряха широко. Седалките от средния ред бяха свалени. На пода имаше предостатъчно място за Калвин Франц.

Витлото на хеликоптера се въртеше на празен ход. Двамата мъже с носилката се наведоха, за да минат под въздушната струя, и продължиха — единият вървеше напред, а другият заднишком. Когато стигнаха до отворената врата, този последният постави носилката на ръба и отстъпи встрани. Колегата му я бутна силно, за да влезе в хеликоптера. Франц беше в съзнание и изпитваше болка. Извика и се раздвижи, но не много, защото беше здраво стегнат с ремъци за носилката. Двамата мъже се качиха след него, седнаха на местата си зад свалените седалки и затръшнаха вратите.

После зачакаха.

Пилотът на хеликоптера също чакаше.

От една сива врата излезе трети човек и прекоси асфалтовата писта. Наведе се и сложи ръка на гърдите си, за да задържи вратовръзката на място. Така приличаше на обвиняем, който се кълне, че е невинен. Мъжът заобиколи и седна отпред, до пилота.

— Тръгвай — каза той и си закопча колана.

Пилотът се подготвяше за излитане. Мързеливото „уоп-уоп“ на витлото се превърна в забързано центробежно „уип-уип-уип“, а после се изгуби в рева на изгорелите газове. Хеликоптерът се издигна отвесно, наклони се леко наляво, завъртя се, прибра колесника и се издигна на триста метра. После се стрелна на север — високо и бързо. Под него се мяркаха шосета, научноизследователски центрове, малки фабрики и спретнати предградия. Тухлени стени и метални покриви блестяха на лъчите на залязващото слънце. В угасващата светлина на деня мъждукаха миниатюрни изумрудени морави и тюркоазени басейни.

— Нали знаеш къде отиваме? — попита мъжът на предната седалка.

Пилотът мълчаливо кимна.

Хеликоптерът продължи на североизток, като набираше височина и се насочваше към приближаващия мрак. Далеч под него се виеше магистрала — поток от бели светлини в западна посока и друг поток от червени светлини — на изток. След още една минута застроените зони отстъпиха място на ниски голи хълмове. Склоновете бяха окъпани в оранжевия блясък на залеза, а в сенките на долините цареше кафеникав полумрак. После ниските хълмове отстъпиха място на заоблени планини. Хеликоптерът летеше бързо, съобразявайки се с релефа на местността. Мъжът на предната седалка се обърна към Франц, който лежеше на пода зад него. Усмихна се и каза:

— Още двайсетина минути.

Франц не отговори. Болката беше прекалено силна.

Оптималната скорост на хеликоптера беше 161 мили в час, или 260 километра в час, така че след още двайсет минути той се беше отдалечил почти на 54 мили от мястото на излитане, беше прелетял над планините и се носеше над пустинята. Пилотът вдигна носа и намали скоростта. Мъжът на предната седалка притисна лице към стъклото и погледна надолу в тъмнината.

— Къде сме? — попита.

— Където бяхме преди — отвърна пилотът.

— На същото място?

— Приблизително.

— Какво има под нас в момента?

— Пясък.

— На каква височина сме?

— Почти хиляда метра.

— Атмосферни условия?

— Спокойно. Има въздушни течения, но няма вятър.

— Безопасно ли е?

— От въздухоплавателна гледна точка, да.

— Добре, да го направим.

Пилотът намали скоростта, завъртя хеликоптера и почти спря на хиляда метра над пустинята. Мъжът на предната седалка отново се обърна и даде знак на двамата отзад. Те разкопчаха предпазните си колани. Единият се наведе напред, встрани от краката на Франц, като продължаваше да стиска предпазния колан в едната си ръка. С другата отвори вратата. Пилотът, който ги наблюдаваше, полуобърнат на мястото си, наведе хеликоптера, така че вратата да се отвори докрай от собствената си тежест. После отново изравни машината и бавно я завъртя по посока на часовниковата стрелка, така че инерцията и въздушното налягане да задържат вратата в това положение. Вторият мъж отзад клекна до главата на Франц и вдигна носилката под ъгъл от 45 градуса. Първият застъпи другия край на носилката, за да не й позволи да се хлъзне навън. Човекът отзад продължи да я издига като щангист, докато я изправи почти вертикално. Франц се отпусна на ремъците. Беше едър и тежък. Освен това имаше силна воля. Краката му бяха безполезни, но горната част на тялото му се напрягаше с всички сили. Главата му се мяташе като камшик.

Първият мъж извади сгъваем нож и отвори острието. Първо сряза ремъка на бедрата на Франц. После спря за миг, преди да среже с едно движение и ремъка на гърдите му. В същия миг другият рязко изправи носилката вертикално. Франц неволно пристъпи напред, за да запази равновесие. Стъпи право на счупения си десен крак. Изкрещя и инстинктивно направи втора крачка. На счупения си ляв крак. Размаха ръце, политна напред и падна през отворената врата в шумния мрак навън, в ураганната въздушна струя от витлото, в нощта.

От хиляда метра над пустинята.

За момент настъпи тишина. Сякаш дори шумът от двигателите утихна. После пилотът промени посоката и вратата на хеликоптера се захлопна сама. Турбините отново набраха мощност, витлото загреба въздух и машината наведе нос.

Двамата мъже отзад се отпуснаха на седалките си.

Мъжът отпред каза:

— Да се прибираме.