Иван Събчев
Чапкъна

Навремето някои казваха, че Тотьо Чапкънов е най-големият шегаджия.

Та те, неговите шеги и закачки, бяха толкова много!

Дълги години бе учител в първоначалното Калпакчийско училище (сега „Екзарх Антим I“).

Ръст към два метра, тънковат, със слабо лице.

Живееше на ул. „Скобелев“. И нали домът му е на път, пък и черпнята му е винаги дежурна, мнозина и неканени не го отминаваха.

Веднъж идват му такива гости. Той ги поканва на масата, навежда се и изважда изпод кревата едно нощно гърне. Тупнал го пред тях и ги кани:

— Ха, заповядайте! Хапнете и пийнете си!

Гостите надникнали в гърнето и само за миг един през друг изхвръкнали навън от стаята.

Бръкнал тогава той в гърнето, извадил един кренвирш, отхапал си, отпил от ледената бира, налята в него, и ухилен до уши, дълго слушал, как отвън дворната му ограда гостите изпразват стомасите си.

За Тотьо Чапкънов се приказваше, че бил добър педагог, умеел да печели сърцата на малките си възпитаници, като към немарливите и слаби ученици прилагал своя „методика“.

На един ученик, който веднага заспивал на чина, като почнел часът, затъквал китка на ухото.

— За здрав сън! — казвал той.

А на друг, който и бъкел не знаел, пъхал в ухото му фуния, направена от листове на учебник, та буквите да се излеели в главата му.

Не само в цивилния живот, но и като мобилизиран на военна служба, шегата съпътствала Чапкъна.

Бил комендант на някаква военна част. Научил се, че жена му може да го посети. За да вдигне рейтинга си на верен съпруг, нарежда на часовия пред комендантството:

— Като ме търси жена, която и да е, каквато и да е, и каквото да те увещава, не я пускай и казвай: „Леки жени началството не приема!“

Идва жена му. Настоява, моли, казва, че е съпругата му, часовият си знае едно и все него повтаря:

— Началството леки жени не приема!

И тя си отишла.

Първата световна война не отминала и Чапкъна. Но нали си е шегаджия, пък и късметлия, та на фронта и куршум не го лови. Не го уловил и когато при една престрелка с французите излязъл извън окопа с трима от войниците си, които в ръцете си, вместо пушки, държали музикални инструменти. Засвирили игриви мелодии, а Чапкъна ги дирижира.

Отсреща французите спрели стрелбата, наскачали по окопите си и бурно заръкопляскали.

То неговите край нямат! Де да можеха да говорят: турският хамам — какви голи кючеци се хвърляли около търкалото му по време на къпане, царската чешма — за двуметровата самодива, наметната с бял чаршаф, играла хоро посред нощ около нея, стаята в дома му — в която върху орехи се е играла ситна ръченица…

Веднъж обаче Чапкъна заболял и постъпил на лечение в Старозагорската окръжна болница. Не минала и седмица и от името на лекуващия го лекар, жена му получава телеграма:

Бог да прости Тотьо Чапкънов. Посрещнете покойника на гарата!

До идването на влака тъжната новина обикаля близките и приятелите му. До един те изпълват перона на гарата. Жена му — забулена в черно, останалите — с траурни лентички на реверите.

Влакът едва спрял и от него скача ухилен до уши Чапкъна:

— Разбрах, какви сте ми приятели! — вика той отдалеч и маха ръце към посрещачите си.

Всички ахват. Не знаят да плачат ли, да се смеят ли или да ругаят.

Телеграмата пратил сам Чапкъна.

Този случай обаче така се запечатал в съзнанието на посрещачите му, че когато след години клепнала камбаната на умряло и се разнесло, че Тотьо Чапкъна умрял, повечето от тях не повярвали. Не повярвали и когато се изправили пред ковчега му.

Даже един го посръгал лекичко и пошепнал на ухото му:

— Тотьо, ставай, че ще изпуснеш печените костенурки на Чорито!

Но… уви! Този път не било поредната му шега!