Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Ричър (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Enemy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 113 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и начална корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Врагът

Издателство „Обсидиан“, София, 2004

Редактор: Димитрина Кондева

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954–769–066–3

История

  1. — Добавяне

В памет на Адел Кинг

Всички герои в тази книга са измислени и всяка прилика с действителни лица е случайна.

1

Да не би да е инфаркт! Вероятно това са били последните думи в съзнанието на Кен Креймър, предсмъртен взрив на паника само миг преди да спре да диша и да се срине в бездната. Бил оплел конците във всяко отношение и го знаел. Намирал се където не му е било мястото, в компанията на някого, с когото не било редно да бъде, и носел със себе си нещо, което трябвало да съхранява по-внимателно. Но явно си е мислил, че и този път ще му се размине. Кен бил най-добрият в тази игра. Играел я, за да печели. Може би дори се е усмихвал на дързостта си, когато внезапният глух удар в гръдния кош го предал. В този момент всичко се преобърнало. Успехът станал катастрофа. Съдбата не му оставила време да поправи грешките си.

Никой не знае какво точно се усеща при фатален инфаркт. Няма оцелели, които да разкажат. Лекарите говорят за некроза, за съсиреци, за кислородна недостатъчност и запушени кръвоносни съдове. Някои предполагат забързано, безпомощно прескачане на сърцето; други — внезапно спиране. Специалистите използват термини като стенокардия или фибрилация, но на нас тези думи не ни говорят нищо. Просто умираш внезапно — така е правилно да се каже. Във всеки случай Кен Креймър бе направил точно това. Бе умрял внезапно, отнасяйки тайните си в гроба, а бъркотията, която бе оставил след себе си, без малко да прати и мен в небитието.

* * *

Бях съвсем сам в чужд кабинет. На стената имаше часовник. Само с две стрелки — за часовете и за минутите. Без стрелка за секундите. Електронен. Не тиктакаше. Беше абсолютно тих, като самата стая. Гледах напрегнато по-дългата стрелка. Тя не помръдваше.

Седях и чаках.

Дългата стрелка оживя. Премести се напред с шест деления. Движението й беше плавно и отмерено. Направи отскок, потрепери леко и отново се закова неподвижно.

Една минута.

Една мина, остава още една.

Още шейсет секунди.

Седях и гледах. Дълго време часовникът не помръдваше. После минутната стрелка отново подскочи напред. Още една минута. Удари полунощ и 1989-а се смени с 1990-а.

Бутнах стола си назад и се изправих зад бюрото. В този момент телефонът иззвъня. Помислих си, че някой иска да ми честити новата година. Но не. Обаждаше се някакъв полицай — не военен като мен, а граждански, — за да ми съобщи, че открил мъртъв военнослужещ на петдесет километра от базата.

— Търся дежурния от военната полиция — започна той.

Бавно седнах зад бюрото.

— На телефона — отвърнах.

— Тук има един от вашите, мъртъв.

— Един от моите ли?

— Военнослужещ — каза той.

— Къде?

— В един мотел в града.

— От какво е умрял? — запитах.

— Така като гледам, от инфаркт — отвърна оня.

Замълчах. Пресегнах се и обърнах календара на бюрото си от 31 декември на 1 януари.

— Нищо подозрително? — запитах.

— Аз поне не забелязвам.

— Виждал ли си преди умрели от инфаркт?

— Да, доста.

— Е, добре — казах аз. — Обади се в щаба на базата.

Дадох му номера.

— И честита Нова година — добавих.

— Няма ли да дойдеш?

— Не — отвърнах и затворих телефона. Нямаше нужда да ходя никъде. Армията е голяма институция, малко по-голяма от Детройт, малко по-малка от Далас и точно толкова лишена от сантименталност, колкото и двата града. Мирновременната й численост възлиза на 930 000 военнослужещи — мъже и жени, които като демографски профил са напълно представителни за населението на страната. Смъртността в Съединените щати е 850 на 100 000 души годишно, а при липса на продължителни бойни операции военните не умират по-често или по-рядко от обикновените хора. В общи линии те са по-млади и в по-добра физическа форма от населението като цяло, но пък пият и пушат повече, ядат по-лоша храна, изложени са на повече напрежение и освен това вършат всякакви опасни неща по време на учения. В резултат средната продължителност на живота им е горе-долу колкото на останалите. Ако направим една проста аритметика с годишната смъртност, умножена по числеността на личния състав, ще излезе, че всеки ден от всяка година би трябвало да умират по двайсет и двама американски военнослужещи — от нещастни случаи, самоубийства, сърдечни болести, рак, инсулт, белодробни заболявания, чернодробна и бъбречна недостатъчност. Също като при гражданите на Детройт или Далас. Така че нямаше никаква нужда да ходя където и да било. Аз съм полицай, а не погребален агент.

Часовникът отново помръдна. Дългата стрелка подскочи, потрепери и замръзна. Три минути след полунощ. Телефонът отново иззвъня. Този път ми честитяха новата година. Беше сержантката от стаичката пред кабинета, който не беше мой.

— Честита Нова година — каза ми тя.

— И на теб — отвърнах. — Толкова ли не можеш да станеш и да си подадеш главата през вратата?

— А вие защо не станахте да си подадете вашата?

— Говорех по телефона.

— Кой беше?

— Никой — отвърнах. — Просто някакъв от нашите не могъл да доживее до новото десетилетие.

— Искате ли кафе?

— Разбира се — казах. — Защо не?

Отново затворих телефона. До този момент бях вече над шест години във войската и знаех, че армейското кафе е едно от нещата, заради които си струваше да се служи. Кафето на американската армия беше най-доброто в света, по това спор нямаше. А също и сержантките. Тази конкретно беше от планините на Джорджия. Познавах я от два дни. Живееше извън базата, във фургон, паркиран между няколко десетки подобни фургони из пущинаците на Северна Каролина. Имаше си и дете, момченце. Беше ми разправила надълго и нашироко за него. Но нито дума за съпруг. Беше слабичка и жилава, и корава като камък, но мисля, че ме харесваше. Всъщност бях сигурен, понеже ми носеше кафе. Ако сержантът ти не те харесва, няма кафе. Най-много нож в гърба. Вратата на кабинета ми се отвори и тя влезе с две чаши в ръце — една за мен, една за нея.

— Честита Нова година — повторих аз.

Тя постави и двете чаши на бюрото ми.

— Дали ще е честита наистина? — запита.

— Не виждам причина да не бъде — отвърнах.

— Берлинската стена е наполовина паднала. Показаха я по телевизията. Наоколо хората празнуват.

— Радвам се, че поне някой някъде празнува.

— Имаше много хора. Огромни тълпи. Пееха и танцуваха.

— Не съм гледал новините.

— Беше преди около шест часа. Заради разликата във времето.

— Сигурно са още там.

— Носеха големи чукове.

— Не е забранено. В тяхната половина от града са свободни хора. Нали затова сме там от четирийсет и пет години!

— Скоро вече няма да има враг, от който да ги пазим.

Опитах кафето. Горещо, черно — най-доброто в света.

— Ние победихме — казах. — Нима това не е добре?

— Не, ако живееш от парите на Чичо Сам.

Беше облечена като мен — стандартна бойна камуфлажна униформа с горски десен. Ръкавите й бяха навити нагоре. Лентата над лакътя й с инициалите на военната полиция беше идеално водоравна. Предположих, че я е прихванала с безопасна отвътре, където не се вижда. Ботушите й блестяха.

— Нямаш ли пустинни камуфлажки? — запитах.

— Никога не съм била в пустинята.

— Смениха им десена. След пет години научни изследвания. Сегашните са на големи кафяви петна. Пехотинците им викат шоколадов десерт. Не го бива тоя десен. Трябва да върнат стария. Ама сигурно ще им трябват още пет години, за да се сетят.

— Е, и?

— Щом са им нужни пет години, за да измислят нова шарка за камуфлажките, сигурно синът ти ще е завършил колеж, докато им дойде на ума, че трябва да съкратят числеността на армията. Тъй че не си го слагай на сърце.

— Е, добре — отвърна недоверчиво тя. — Значи смятате, че синът ми става за колеж?

— Не го познавам.

Тя замълча.

— Армията мрази промените — продължих аз. — Освен това винаги ще имаме врагове.

Тя мълчеше. Телефонът иззвъня отново. Тя се пресегна и го вдигна вместо мен. Слуша мълчаливо десет-единайсет секунди и ми подаде слушалката.

— Полковник Гарбър, сър — каза тя. — От Вашингтон.

После взе чашата си и излезе. Полковник Гарбър беше шефът ми и макар да беше, общо взето, симпатичен човек, едва ли ми се обаждаше осем минути след настъпването на новата година от едната гола куртоазия. Не беше в стила му. Някои началници много си падат по любезностите. Могат да позвънят и да те обсипят с благопожелания на някой голям празник, сякаш наистина те мислят за равен. Но на Лион Гарбър не би му минало и през ум подобно нещо по отношение на когото и да било, да не говорим за мен. Дори да знаеше, че аз съм дежурен.

— Ричър на телефона — казах аз.

Дълга пауза.

— Аз пък мислех, че си в Панама — рече той.

— Получих заповед за преместване — отвърнах.

— От Панама във Форт Бърд? Защо?

— Не е моя работа да питам.

— Кога те преместиха?

— Преди два дни.

— Но това е понижение.

— А, така ли?

— А не е ли? В Панама поне е било по-интересно.

— Не беше лошо — казах.

— И вече те сложиха дежурен на Нова година?

— По мое собствено желание — отвърнах аз. — Мъча се да се харесам на околните.

— Безнадеждна работа — каза той.

— Една колежка току-що ми донесе кафе…

Той помълча за миг, после каза:

— Не ти ли се обадиха преди малко за военнослужещ, умрял в мотел?

— Преди осем минути — отвърнах аз. — Препратих ги в щаба.

— Оттам пък са ги препратили някъде другаде и така нататък, докато току-що не ми прекъснаха празнуването, за да ме уведомят.

— Защо пък вас?

— Защото въпросният покойник се оказа генерал с две звезди.

По линията настана тишина.

— Не се сетих да попитам — казах аз.

Тишината от другата страна продължаваше.

— Генералите също са смъртни — добавих.

Никакъв отговор.

— Няма нищо подозрително — продължих аз. — Свършили са му дните на човека. Инфаркт. Може да е имал подагра. Не виждам защо трябва да се впрягаме толкова.

— Въпрос на офицерска чест — каза Гарбър. — Не можем да оставим един генерал-майор проснат мъртъв пред очите на хората, без да реагираме. Трябва да засвидетелстваме присъствие.

— И присъствието съм аз?

— Ако питаш мен, бих предпочел някой друг. Но ми се струва, че в този час ти си най-старшият трезв военен полицай. Така че, да, присъствието ще го засвидетелстваш ти.

— Ще ми трябва поне час, за да стигна дотам.

— Човекът не бърза за никъде. Умрял е. А и още не са открили трезв съдебен лекар да направи оглед на трупа.

— Хубаво — казах аз.

— Дръж се почтително.

— Хубаво — повторих.

— Бъди учтив — продължи той. — Извън базата сме им в ръцете. Под цивилна юрисдикция.

— Знам ги аз цивилните — отвърнах. — Веднъж се запознах с един.

— Същевременно гледай да контролираш ситуацията — добави той. — Ако се нуждае от контрол, искам да кажа.

— Човекът сигурно е умрял в леглото си — казах. — Като повечето хора.

— Обади се — рече той, — ако имаш нужда от нещо.

— Хубаво ли си прекарвате? — запитах.

— Страхотно — отвърна той. — Дъщеря ми е на гости.

И затвори телефона. Набрах полицейския диспечер и взех номера и адреса на мотела. После оставих кафето си недопито на бюрото, казах на сержантката какво се е случило и се запътих към стаята си, за да се преоблека. Реших, че за да засвидетелствам присъствие, ми е нужна пълна парадна униформа, а не някакви си там камуфлажки с горски десен.

 

 

От парка на военната полиция взех един джип „Хъмър“ и излязох през главния портал, където записаха данните ми, номера на автомобила и часа на излизане. Намерих мотела за по-малко от петдесет минути. Беше на петдесетина километра право на север от Форт Бърд. Пътят минаваше през глухата провинция на Северна Каролина; наоколо беше тъмно и не се виждаше нищо особено, ако не се брояха редките крайпътни заведения и супермаркети, проскубаните храсталаци и някакви спящи зимен сън ниви, най-вероятно картофени. Всичко беше ново за мен. Преди никога не бях служил по тия места. Пътищата бяха пусти. Всички празнуваха. Надявах се да успея да се прибера във Форт Бърд, преди хората да са почнали да се разотиват по къщите си. Макар че, като се замислех, шансовете на хъмъра при челен сблъсък с цивилно возило не бяха никак лоши.

Мотелът беше част от неголяма групичка ниски сгради, скупчени в мрака край голямо магистрално кръстовище. В средата на търговския комплекс имаше бензиностанция със заведение за отмора на шофьорите на тежкотоварни камиони. Заведението — всъщност най-долнопробна закусвалня — беше отворено през празниците, а бензиностанцията беше достатъчно широка, за да приема грамадните влекачи с полуремаркета. Малко встрани имаше безименен бар с неизмазани тухли от сгуробетон, без прозорци, но с много неон. Над бара отдалеч се виждаше надпис „Екзотични танцьорки“ с розови светещи букви; имаше паркинг с размерите на футболно игрище, целият оплескан с мазни петна от камионите; локвите сияеха с цветовете на дъгата от разлятата нафта. От бара кънтеше силна музика. Околовръст в три редици бяха паркирани коли. Целият район беше осветен в мъртвешко жълто от лампите на шосето. Нощта беше студена, вятърът носеше мъгла на талази. Самият мотел се падаше точно срещу бензиностанцията, през шосето, и представляваше очукана постройка с белеща се блажна боя, неравни стени и с около двайсетина стаи, празни, както изглеждаше. В левия край имаше рецепция със символична веранда и бръмчащ автомат за кока-кола.

Първи въпрос: Защо му е било на един генерал с две звезди на пагона да ползва услугите на подобно заведение? Сигурен съм, че ако беше отседнал в „Холидей Ин“, Министерството на отбраната едва ли щеше да го разследва за злоупотреба с държавни средства.

Точно срещу предпоследната стая на мотела бяха паркирани накриво две патрулни коли на градската полиция. Между тях беше затиснато невзрачно автомобилче с четири врати, цялото изпотено от мъглата. Беше червен четирицилиндров форд от най-простия модел, с тесни гуми и пластмасови тасове. Очевидно беше под наем. Спрях хъмъра до дясната патрулка и изскочих на студа. Музиката отвъд шосето задумка още по-силно. Лампите в предпоследната стая бяха загасени, а вратата й зееше широко отворена. Помислих си, че полицаите искат да поддържат температурата вътре ниска. За да не би старецът да се размирише. Нямах търпение да му хвърля един поглед. Никога преди не бях виждал мъртъв генерал, това поне беше сигурно.

Трима от полицаите останаха в колите си, само един слезе, за да ме посрещне. Беше с бежов униформен панталон и късо кожено яке, с издърпан до брадичката цип. Без шапка. От значката на якето му разбрах, че се казва Стоктън и е заместник-шеф на полицията. Не го познавах. Никога преди не бях служил по тия места. Беше побелял, около петдесетгодишен. Среден на ръст, възпълен и леко отпуснат, но от начина, по който огледа значките ми, предположих, че може би е бивш военен, каквито впрочем са много от полицаите на гражданска служба.

— Господин майор — каза той вместо поздрав.

Кимнах. Бивш военен, без съмнение. Върху пагоните на майора има златни дъбови листенца, два сантиметра широки, по едно от всяка страна. Човекът ме гледаше изотдолу и малко косо, което не е най-удобният ъгъл, но очевидно знаеше къде да погледне и разбираше от военни чинове. Аз пък познах гласа му. Беше същият, който ми позвъни по телефона в дванайсет и пет секунди.

— Аз съм Рик Стоктън — каза той. — Заместник-началник.

Гласът му беше равен. Явно и преди бе виждал умрели от инфаркт.

— Джак Ричър — отвърнах. — Дежурен от военната полиция.

На свой ред той също позна гласа ми. Усмихна се.

— Значи дойде — рече той. — Все пак.

— Не ми каза, че починалият е с две звезди.

— Е, такъв е.

— Не съм виждал досега мъртъв генерал.

— Малко хора са виждали — отвърна той. От начина, по който го каза, заключих, че е служил в армията.

— Военен, а? — запитах.

— Морски пехотинец — каза той. — Сержант първи клас.

— Баща ми беше служил в морската пехота — отбелязах аз. Когато разговарям с морски пехотинци, не пропускам да подчертая този факт. Сякаш той ме легитимира пред тях, най-общо казано. Да не би случайно да ме вземат за обикновен чорбар. Ала без повече подробности. Не им казвам например, че баща ми е стигнал до чин капитан. Сержантският и офицерският състав на морската пехота не изгарят от взаимна симпатия.

— Хъмър — отбеляза той, като оглеждаше одобрително джипа ми. — Бива ли го?

Кимнах. Хъмър е популярното название на всъдеходния джип „Хъмви“, което е лесна за произнасяне версия на съкращението за „високопроходима многоцелева колесна машина“, което пък описва достатъчно изчерпателно за какво става дума. Така впрочем е с повечето названия в армията — всяко нещо си има име, а името казва всичко, което трябва да знаеш.

— Върши работа — отвърнах.

— Като че ли е малко широчък — отбеляза той. — Не бих желал да го карам в град.

— Пред теб ще има танкове — казах аз. — Да ти проправят пътя. Това е идеята.

Музиката откъм бара кънтеше все така силно. Стоктън не каза нищо.

— Е, да видим умрелия — предложих аз.

Той се обърна и влезе пръв. Натисна един бутон и запали лампата в антрето. После втори, за да освети цялото помещение. Беше стандартна стая, като във всеки мотел. Около метър широко антре с гардероб отляво и баня и тоалетна отдясно. После правоъгълно помещение с размери приблизително шест на три и половина метра, отляво вграден плот със същата дълбочина като гардероба, а срещу него двойно легло със същата дължина като дълбочината на банята. Нисък таван. В отсрещния край — широк прозорец със завеси, с климатичен шкаф под перваза. Повечето неща в стаята бяха поохлузени, захабени и кафеникави на цвят. Самата стая изглеждаше мрачна, спарена и безрадостна.

Върху леглото имаше труп на мъж.

Беше гол, легнал по корем. Бял, наближаващ шейсетте, доста висок. С телосложение на позастарял професионален атлет. Или по-скоро треньор. Все още прилични мускули, но и с малко сланинка на хълбоците, каквато имат възрастните хора, колкото и в добра форма да са. Бледи, безкосмени крака. Стари белези по тялото. Остра като тел посивяла коса, остригана ниско до скалпа; сбръчкана кожа с цвят на гьон отзад на врата. Типичен военен. Сто души да го погледнеха, както си беше чисто гол, и стоте щяха да отсекат: бил е в армията.

— В това положение ли е намерен? — запитах аз.

— Да — отвърна Стоктън.

Втори въпрос: Как така? Човек си наема стая за през нощта и очаква да го оставят на спокойствие, поне до следващата сутрин, докато пристигне камериерката.

— Как така? — запитах на глас.

— Как какво?

— Как така е бил намерен? Да не би да е повикал бърза помощ?

— Не.

— Че как тогава?

— Ще видиш.

Не казах нищо. Защото нищо не виждах.

— Обръщали ли сте го? — запитах.

— Да. После го върнахме по корем.

— Може ли да го огледам?

— Заповядай.

Пристъпих към леглото, проврях ръка под мишницата на стареца и го обърнах. Беше студен и леко вдървен. Тъкмо започваше да се вкочанява. Поставих го по гръб и видях четири неща. Първо, кожата му имаше характерен сивкавоблед цвят. Второ, на лицето му бяха изписани болка и страх. Трето, с дясната си ръка беше хванал лявата — високо горе, за бицепса. И четвърто, беше с презерватив. Кръвното му налягане отдавна бе спаднало до нула и членът му се беше свил, така че презервативът висеше почти празен, подобно на прозрачна кожичка. Беше умрял, преди да постигне оргазъм. Това беше очевидно.

— Инфаркт — каза зад гърба ми Стоктън.

Кимнах. Сивкавата кожа беше сигурен знак. Също и изразът на изненада и уплаха, и внезапната болка в горната част на лявата ръка.

— Масивен инфаркт — казах аз.

— Дали поне е успял да го вкара? — запита Стоктън. По гласа му познах, че се подсмихва.

Леглото беше напълно оправено. Мъртвецът лежеше върху покривката, а тя беше още плътно опъната върху възглавниците. Ала в едната възглавница имаше кръгла хлътнатина, явен отпечатък от нечия глава; покривката беше набрана и притисната надолу, към матрака, от натиска на нечии лакти и колене.

— Жената е била отдолу, когато е станало — казах аз. — Това е сигурно. Трябвало е да изпълзи изпод него.

— Ама че шантава смърт!

Обърнах се и го погледнах.

— Има и далеч по-неприятни начини да умреш.

Той само се усмихна.

— Какво? — казах аз.

Не отговори.

— И не се знае коя е жената? — запитах.

— От нея няма и следа — отвърна той. — Изпарила се е.

— Не са ли я видели на рецепцията?

В отговор Стоктън само се усмихна.

Изгледах го. После разбрах. Евтин мотел до магистрално кръстовище, с бензиностанция и стриптийз бар, на петдесет километра северно от военна база.

— Била е проститутка — казах. — Така са го и открили. Човекът на рецепцията я е познавал. Видял я е да бяга преждевременно от стаята. Станало му е любопитно и е отишъл да провери защо.

Стоктън кимна.

— Обади ни се незабавно. Разбира се, когато дойдохме, дамата отдавна си беше отишла. Освен това той изобщо отрича, че е имало дама. Дава си вид, че заведението не е такова.

— Имали ли сте преди работа тук?

— Понякога. Заведението си е точно такова, повярвай ми.

Гледай да контролираш ситуацията, ми беше казал Гарбър.

— Инфаркт значи? — рекох аз. — Нищо повече.

— Може би — отвърна Стоктън. — Но за да знаем със сигурност, трябва аутопсия.

В стаята беше тихо. Не се чуваше нищо освен радиотрафик от полицейските коли отпред и думкането на музиката откъм бара. Обърнах се отново към леглото. Погледнах лицето на умрелия. Не ми беше познато. Огледах ръцете му. На дясната имаше пръстен на випускник от военната академия „Уест Пойнт“, а на лявата венчална халка — стара, широка, белезникава, най-вероятно девет карата. Погледнах гръдния му кош. Идентификационните плочки с името и отличителните му белези бяха скрити под лявата мишница — точно там, където с дясната ръка се беше стиснал за бицепса. С усилие повдигнах ръката му и ги издърпах. Бяха обточени с гума, за да не дрънкат. Вдигнах ги към очите си, доколкото позволяваше верижката на врата му. Казваше се Креймър, беше католик, кръвна група 0.

— Можем ние да уредим аутопсията, ако предпочиташ — казах аз. — Във военномедицинския институт „Уолтър Рийд“.

— Извън границите на щата?

— Той е генерал все пак.

— Нямате интерес да се разчуе.

Кимнах.

— Така е. Ти също.

— Може би.

Пуснах плочките и от леглото насочих вниманието си към нощните шкафчета и вградения плот. Нищо. В стаята нямаше телефон. На място като това можеше да се очаква да има най-много телефонна кабина до рецепцията. Проврях се покрай Стоктън и огледах банята. До мивката имаше несесер от черна кожа, вероятно лично негов, не военен, с плътно затворен цип. Отгоре бяха отпечатани релефни инициали „КРК“. Отворих го. В него имаше четка за зъби и самобръсначка, и компактни тубички с паста и крем за бръснене. Нищо друго. Никакви лекарства. Никакъв препарат за поддържане на сърцето. Никакво пакетче с презервативи.

Проверих и в гардероба. Вътре имаше парадна униформа, прилежно провесена на три отделни закачалки — панталонът върху напречника на едната, куртката на втората, ризата на третата. Вратовръзката все още беше под яката на ризата. Точно в средата върху лавицата над закачалките беше поставена напред с козирката офицерска фуражка, цялата обточена със златен ширит. От едната й страна имаше сгъната бяла тениска, от другата — бели шорти, също сгънати.

На пода на гардероба имаше чифт обувки, изравнени една с друга, а отстрани — зелен платнен куфар, внимателно подпрян до задната стена. Обувките блестяха, в тях имаше стегнато навити чорапи. Куфарът също беше личен, а не военен и беше подсилен с естествена кожа на всички важни места. Не беше нито нов, нито особено пълен.

— Ще получиш резултатите — казах аз. — Нашият съдебен лекар ще ти изпрати копие от доклада, без нищо изтрито или добавено. Ако забележиш нещо, което не ти харесва, веднага ти подаваме обратно топката, все едно нищо не е било.

Стоктън не отговори, но не усещах да излъчва враждебност. Някои от полицаите в тия градчета са свестни хора. Присъствието на голяма база като Форт Бърд неминуемо се отразява на цивилния живот. В резултат военните полицаи прекарват доста време със своите колеги от гражданската полиция, като понякога това е твърде досадно, а понякога не. Усещах, че Стоктън не е тип, който създава големи проблеми. Беше спокоен. Истината беше, че ми се видя малко мързелив, а мързеливите хора имат това предимство, че с радост те оставят да им вършиш работата.

— Колко струва? — запитах.

— Кое?

— Колко струва една курва по тия места?

— Двайсет долара ще ти свършат работа — отвърна той. — В тия пущинаци не се предлага нищо екзотично.

— А стаята?

— Да речем, петнайсет.

Претърколих трупа отново по корем. Не беше лесно. Човекът тежеше минимум деветдесет килограма.

— Е, какво мислиш? — запитах.

— За кое?

— Да закараме трупа за аутопсия в „Уолтър Рийд“?

Настана кратка пауза. Стоктън стоеше, забил поглед в стената.

— Може и да се окаже приемливо — каза накрая той.

На вратата се почука. Беше един от полицаите от патрулните коли.

— Току-що се обади съдебният лекар — рече той. — Още поне два часа нямало да може да дойде. Нова година е все пак.

Усмихнах се. Много скоро приемливо щеше да се замени с твърде желателно. Стоктън нямаше два часа за чакане. Не след дълго по пътищата щеше да има стълпотворение от хора с коли, връщащи се от всякакви празненства. След два часа той вече щеше да ме моли да го отърва от умрелия старец. Аз не казах нищо и полицаят излезе да чака в колата си; Стоктън прекоси стаята и застана до прозореца, с гръб към трупа. Извадих от гардероба закачалката с куртката и я закачих на вратата на банята, за да я осветява крушката от коридора.

Да разглеждаш парадна униформа на военен е като да четеш книга или да седиш до него в бара и да слушаш историята на живота му. Въпросната куртка беше с размерите на тялото върху леглото; на табелката отпред пишеше „Креймър“, също както и на плочките. Имаше лентичка за медала „Пурпурно сърце“ с две китки бронзови дъбови листенца отстрани, указващи второ и трето награждаване със същия медал — броят точно съответстваше на белезите по тялото му. Върху пагоните имаше по две сребърни звезди — потвърждение, че наистина е генерал-майор. Знаците за войскова принадлежност на реверите му показваха, че е генерал от бронетанковите войски на САЩ, а нашивката на ръкава — че служи в XII корпус. Имаше и значки за множество войскови отличия, както и цяла коледна елха лентички за всякакви ордени и медали, някои още от Виетнам и Корея, част от които може би наистина си бе заслужил, други може би не. Сред тях имаше и лентички за чуждестранни отличия, чието носене върху парадната униформа беше позволено наистина, но не и задължително. Куртката беше доста обкичена, сравнително стара, но добре поддържана, стандартна, а не шита по поръчка. Като цяло тя издаваше човек, притежаващ професионална, но не и лична суета.

Пребърках джобовете. Бяха празни, ако не се смяташе ключът от наетата кола. Беше на ключодържател от прозрачна пластмаса с формата на цифрата 1, вътре с жълта хартийка с надпис „Хърц“ и номерче, написано на ръка с черна химикалка.

И никакъв портфейл. Никакви дребни монети.

Върнах куртката в гардероба и проверих панталоните. Нищо в джобовете. После обувките. Нищо в тях, ако не се смятаха чорапите. Фуражката. Нищо под нея. Извадих платнения куфар и го разтворих на пода. Вътре имаше бойна генералска униформа и полево кепе. Резервен комплект бельо, чорапи и чифт излъскани полеви ботуши от обикновена черна кожа. И една празна преградка, явно за несесера. Нищо друго. Абсолютно нищичко. Затворих куфара и го върнах на мястото му. Коленичих и надникнах под леглото. И там нищо.

— Има ли нещо, което да ни притеснява? — запита Стоктън.

Изправих се. Поклатих глава.

— Не — излъгах.

— Тогава е твой — каза Стоктън. — Аз обаче получавам копие от доклада за аутопсията.

— Дадено — отвърнах.

— Е, честита Нова година — рече той. После излезе и тръгна към колата си, а аз — към моя хъмър. Подадох по радиостанцията сигнал 10–5, пратете линейка, и наредих на сержантката да изпрати и двама военни полицаи, които да опишат и опаковат всички вещи на Креймър и да ги донесат в кабинета ми. После седнах зад волана и зачаках Стоктън и хората му да се разкарат. Проследих с поглед колите им, докато се изгубиха в мъглата, след което се върнах в стаята при Креймър и извадих от джоба на куртката му ключа от наетата кола. Излязох отново навън и отключих форда.

В колата нямаше нищо, ако не се брояха копията от наемния договор и неприятната воня на препарата за почистване на тапицерия. Според договора Креймър бе получил форда в един и трийсет часа следобед на летище „Дълес“ край Вашингтон, бе платил със собствена кредитна карта „Америкън Експрес“, като му бе направена отстъпка. При получаване на колата километражът бе показвал 21 276 километра, а в момента показваше 21 756. Според моята проста аритметика това означаваше, че Креймър е шофирал 480 километра, което горе-долу съответстваше на разстоянието от летището до мотела, без излишни отклонения.

Сложих книжата в джоба си и заключих колата. Погледнах в багажника. Беше абсолютно празен. С всяка крачка, която правех, музиката откъм бара се усилваше. На десет метра от сградата ме лъхна остра миризма на бира и цигарен дим откъм вентилаторите. Проврях се между паркираните коли и намерих вратата. Беше масивна, дървена и плътно затворена заради студа навън. Дръпнах я и в същия миг мощна вълна от пулсиращ тътен и горещ спарен въздух ме удари в лицето. Помещението беше като врящ казан. Вътре имаше поне петстотин души; стените бяха боядисани в черно, червени и лилави лъчи на прожектори се отразяваха от въртящите се огледални топки на тавана. На задната сцена до металния кол видях танцьорка. Беше чисто гола, ако не се смяташе бялата каубойска шапка на главата й. Пълзеше на четири крака и събираше банкноти от зрителите.

Зад касовия апарат до самата врата беше застанал едър мъжага с черна тениска. Лицето му беше изцяло в сянка. В светлото петно от насочения към него прожектор се открояваше само гръдният му кош — широк и цилиндричен като петролен варел. Музиката беше оглушителна; тълпата изпълваше плътно цялото помещение от стена до стена. Излязох заднишком и вратата сама се затвори след мен. Постоях няколко мига на студа, после се извърнах, пресякох обратно платното и се насочих към рецепцията на мотела.

Помещението представляваше потискаща гледка. Луминесцентните тръби пръскаха зеленикава светлина, автоматът за кока-кола до вратата бръмчеше натрапчиво. На стената имаше телефонен апарат с монети, подът беше застлан с протрит линолеум, стената зад високия до кръста плот на рецепцията беше облицована с евтина ламперия от имитация на дърво, каквато повечето хора слагат в мазетата си. Зад плота, подпрян на високо столче, стоеше бял около двайсетгодишен младок с дълга немита коса и скосена безволева брадичка.

— Честита Нова година — казах аз.

Той не отговори.

— Вземал ли си нещо от стаята на умрелия? — запитах.

Той поклати глава.

— Не.

— Да чуя пак?

— Не съм вземал нищо.

Кимнах. Вярвах му.

— И така — казах, — кога пристигна той?

— Не знам. Аз застъпих в десет. Човекът вече беше тук.

Кимнах отново. Креймър бе напуснал паркинга на „Хърц“ при летище „Дълес“ около един и трийсет и две минути, като по показанията на километража не се бе отклонявал, преди да дойде в мотела; следователно можеше да се допусне, че е пристигнал някъде около седем и трийсет. Или може би в осем и трийсет, ако бе спрял да вечеря по пътя. Или най-късно в девет, ако бе карал извънредно предпазливо.

— Ползвал ли е телефона? — запитах.

— Повреден е.

— Че как тогава е поръчал проститутката?

— Каква проститутка?

— Онази, която е чукал, когато е хвърлил топа.

— Тук няма проститутки.

— Или може би е отишъл да си я хване от бара?

— Човекът беше в предпоследната стая, почти до пътя. Откъде мога да знам какви ги е вършил?

— Имаш ли шофьорска книжка?

Младокът не отговори веднага.

— Защо?

— Елементарен въпрос — казах аз. — Или имаш, или нямаш.

— Имам.

— Покажи я.

Бях по-голям от автомата за кока-кола, целият покрит със значки и нашивки, така че той постъпи, както би постъпил на негово място всеки двайсетгодишен хлапак, особено когато заговоря с този тон. Отлепи задника си от високото столче, посегна и извади портфейл от задния си джоб. Отвори го. Шофьорската му книжка беше затъкната зад мътно найлоново прозорче. На нея бяха отпечатани снимката и името му заедно с адреса.

— Така — рекох аз. — Сега знам къде живееш. След известно време ще дойда пак с още въпроси. Ако те няма тук, ще те открия вкъщи.

Той не отговори. Извърнах се, бутнах вратата и излязох да чакам в хъмъра.

 

 

Четирийсет минути по-късно се появи военна линейка с още един хъмър. Казах на хората си да приберат всичко, включително наетата кола, но не ги изчаках да приключат, а тръгнах право към базата. На портала отново записаха данните ми, после се върнах в кабинета, който не беше мой, и наредих на сержантката да ме свърже с Гарбър. Седнах зад бюрото си и зачаках разговора. Не бяха минали и две минути, и телефонът иззвъня.

— Какво става? — запита той.

— Казва се Креймър — рекох аз.

— Знам — рече Гарбър. — Обадих се на полицейския диспечер, след като говорих с теб. Какво му се е случило?

— Инфаркт — казах аз. — По време на полов акт с проститутка, дошла доброволно. В мотел, където на една по-придирчива хлебарка не би й стъпил кракът.

Настана продължително мълчание.

— Ах, мамка му — рече накрая Гарбър. — Та той беше женен!

— Да, видях брачната му халка. И пръстена от „Уест Пойнт“.

— Випуск петдесет и втора — каза Гарбър. — Проверих.

По линията отново настана тишина.

— Ах, мамка му — повтори той. — Защо умни иначе хора вършат подобни дивотии?

Не отговорих, понеже сам не знаех.

— Трябва да бъдем дискретни — рече Гарбър.

— Не се бойте — казах аз. — Потулването на случая вече е в ход. Местните ми разрешиха да го изпратя за аутопсия в „Уолтър Рийд“.

— Добре — рече Гарбър. — Чудесно. — Помълча малко, после каза: — Хайде, разправяй отначало.

— Беше с нашивки от Дванайсети бронетанков корпус — казах аз. — Това значи, че базата му е била в Германия. Вчера е пристигнал на „Дълес“. Вероятно от Франкфурт. С граждански полет, разбира се, понеже беше с параден костюм. Сигурно се е надявал да го сложат в първа или бизнес класа. Ако беше летял с военен транспорт, щеше да е с полева униформа. На „Дълес“ взел евтина кола под наем и пропътувал четиристотин и осемдесет километра до мотел за петнайсет долара на нощ, където си хванал проститутка за двайсет долара.

— Знам за полета — каза Гарбър. — Вече се обадих в щаба на Дванайсети корпус. Казах им, че е мъртъв.

— Кога?

— След като разговарях с диспечера.

— Казахте ли им къде и как е умрял?

— Казах им, че най-вероятно от инфаркт, нищо повече, никакви подробности, никакво местонахождение на трупа. Сега все повече ми се струва, че съм взел правилното решение.

— А какво знаете за полета?

— Пътувал е с „Америкън Еърлайнс“ вчера от Франкфурт до „Дълес“, кацнал е в тринайсет нула-нула, имал е връзка в девет нула-нула днес от Вашингтон за „Ел Ей Интърнашънъл“. Отивал на конференция на Командването на бронетанковите войски във Форт Ъруин. Той беше един от командващите на бронетанковите войски за Европа. Важна клечка. С известен шанс, не много голям, до две години да го повишат в заместник-началник щаб. Понастоящем заместник-началникът е от пехотата, а там обичат да ги сменят на ротационен принцип. Така че е имал шанс. Но сега вече няма, не мислиш ли?

— Ни най-малък — отвърнах.

Гарбър не отговори.

— Колко време е щял да остане тук?

— Трябвало е да се върне в Германия до седмица.

— Как са трите му имена?

— Кенет Робърт Креймър.

— Хващам се на бас, че знаете и рождената му дата — казах. — И мястото му на раждане.

— Е, и?

— А също и номерата на полетите и дали е седял до прозореца или до пътеката. И дали е поръчал месно или вегетарианско меню. Както и номера на стаята, която са му пазили в общежитието за командировани във Форт Ъруин.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Искам да попитам защо и аз не знам всичко това?

— Откъде да го знаеш? — рече Гарбър. — Все пак аз говорих по телефона, докато ти претърсваше някаква си стая в мотел.

— Знаете ли какво? — рекох аз. — Всеки път, когато пътувам за някъде, мъкна със себе си цяла пачка самолетни билети, пътни листове, хотелски резервации и тъй нататък, а когато се връщам от чужбина, нося паспорт. А пък ако отивам на конференция, ще имам и куфарче, в което да разнасям всичко това, плюс още цял куп боклуци.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че от стаята в мотела липсват неща. Билети, резервации, паспорт, програма за пътуването. С две думи: всичко, което човек обикновено си носи в едно куфарче.

Гарбър не отговори.

— Креймър имаше голям куфар — продължих аз. — Платнен, зелен, с кожени ремъци. Обзалагам се десет към едно, че е имал и малко куфарче от същия материал и цвят. Предполагам, че жена му ги е избрала в комплект. Може би по каталог. Като коледен подарък преди десетина години.

— И куфарчето го нямаше?

— Много е вероятно да е държал в него и портфейла си, щом е бил с парадна униформа. С толкова лентички от ордени и медали, вътрешният му джоб сигурно е бил сплескан.

— Е, и?

— Мисля, че проститутката е видяла къде си слага портфейла, когато й е плащал. После двамата се захващат за работа, той хвърля топа, докато е отгоре й, а тя решава да изкара още някой и друг лесен долар. Мисля, че тя му е задигнала куфарчето.

Известно време Гарбър не каза нищо.

— Дали от това произтича проблем? — запита накрая той.

— Зависи какво е имало в куфарчето — отвърнах аз.