Родино моя, ти си като майка,
Балканът горд грижовен е баща,
Родопа е прекрасната тракийка,
която ме омая с красота!
След нощен сън
нахлува звън,
камбанен звън
ликува вън.
Един след друг
възкръсва звук,
божествен звук
вълшебства тук.
Звучи за нас
възвишен глас
и в този глас
съм вслушан аз.
О, ранно утро, целуни ме,
измий очите ми с роса,
аз нямам нищо, само име,
а ти си пълно с чудеса.
Дали съм принц или магаре,
поело пъргаво на път?
Но все едно, за всяка твар е
прекрасен в утрото светът.
Елхово разлистен
сред летния зной
полъхва пречистен
родопски усой.
Над долове злачни
навява до днес
безмълвия здрачни
дълбокият лес.
Нашепват върхари,
щом вятърът вей,
пророчества стари
на древен Орфей.
Там нейде изгубен
сред горската шир
поток изумруден
бълбука безспир.
Балканът унесен
припява безкрай
вековната песен
за дивния рай.
Изгряват посред нощ
родопските брилянти
и свирят с пълна мощ
щурците — музиканти.
Оркестърът е нов,
но песните са стари,
от мъка и любов
извиват цигулари.
Копринена нощта
загръща ги с воали
и слуша песента
в концертните си зали.
Среднощен полилей
сияе сред ефира,
маестрото — Орфей
невидим дирижира.
Мълчи притихнала гората,
не трепва в жегата лесът
и чува се сред тишината
на ручей сребърен гласът.
Оглася бодро и звънливо
леса безгрижният поток
и буди чудото пенливо
дола задрямал и дълбок.
Далече мяркат се полята,
обвити в златна мараня
и чакат жадно небесата
да пратят хлад и ведрина.
На моя внук
Греят ярки звезди,
цяла нощ, до зори,
а щурчето твърди,
че били само три.
Колко пъти по три
са звездите, щурче?
Над поля и гори
пее твойто гласче.
Или ти не броиш,
ами сричаш със жар
този звезден афиш,
този вечен буквар?
Щом щурецът озвучава
всяка вечер като щур,
той напълно заслужава
да е нощен трубадур.
Песни пее, не заспива,
възхвалява любовта,
зарад горска самодива
пръв певец е на нощта.
Ала слънце щом изгрее
млъква малкият щурец —
как петлето да надпее
сладкогласият певец?
Червената роза на двора
ухае с гирлянди от цвят
и златни пчели без умора
събират от тях аромат.
Под розово-шарена сянка
излегнат е стар котарак
и тихо в следобедна дрямка
сънува детинството пак.
Как с мама и татко начело
задружно си мъркали те
и припкало котето смело
тъй както безгрижно дете.
Но буря внезапно извила,
замлъкнал любимият глас,
а малкото коте спасила
съдбата в последния час.
Затуй сред съня си смутено
простенва понякога пак
под розата легнал блажено
дремливият стар котарак.
След ясна нощ над езерото
сребреят утринни звезди
и месец светъл колелото
догонва в тъмните води.
Там всяка капка е надежда
родена в бистра глъбина
и сплита бисерна одежда
на лека утринна вълна.
Потъват бавно в езерото
последни сребърни звезди
и месец блед без колелото
тъжи над светлите води.
Есен щедра, щедра есен,
прегърни бездомните листа,
те отлитат в свода ясен,
оросени с тъжна красота.
Златно слънце, слънце златно,
позлати ненужните листа,
те залязват безвъзвратно,
пресъздали твойта красота.
Кестен див мой, бляскав,
объл като гръд,
мен ли чакаш ласкав,
сам, на кръстопът?
С тъмен поглед, влюбен,
гледаш ме в очи,
неразбран и труден
нещо ти горчи.
Жив заровен в листи,
много див и сам,
чакаш нечий пръсти
да те стоплят с плам.
Брезата златни листи рони
като пендари под дъжда
и зъзнат голите й клони
като сирачета в студа.
Къде е модната им дреха
с цвета на лятна резеда?
Защо самотни, без утеха
ридаят клоните в дъжда?
Южнякът топъл ще разлисти
от студ скованите брези
и пак капчуците сребристи
ще ронят пролетни сълзи.
Свърши боят. Вече нощ е.
Стене в тъмното дъжда.
Изпод ризата ми още
блика кървава вода.
Няма пукот. Няма писък.
Някъде бучи река.
Стиска шепа мокър пясък
вледенената ръка.
Падат капки. Тежко падат.
Мойта кръв ли е това?
Край бълбукащата вада
зъзне есенна трева.
Спря да капе. Проясни се.
Месецът огря дола.
Борът мълком наклони се
и опи ме със смола.
Сън сънувах. Някой вика.
Вие глутница в нощта.
И от раната заблика
непресъхнала кръвта.
Ах, Родино! Майко мила!
Гроб си нямам, нито кръст.
Одър черен ми застила
овдовялата ти пръст.
Есен днес е. Утре — зима.
И кръвта ще изтече.
Ще обагри ли килима
щом южнякът затъче?
Месец скри се. Стана тихо.
Рукна в тъмното дъжда.
Звънна с него като ехо
капка кървава вода.
Потъна в зимен сън реката,
наметна бял кожух брегът,
без листи мръзнеща гората
загръща предано снегът.
Заспаха дебрите дълбоко,
настъпи звездна тишина,
застанал месецът високо
разлива зимна светлина.
Белеят снежните поляни,
под преспи кълновете спят,
като вълшебни великани
елхите сребърно блестят.
Сънува приказка реката:
южнякът преспите стопил
и златни вейки във водата
оглежда дрянът подранил.
По пъртината едва проправена
мъча се да стъпвам
в стъпките пред мен,
а фъртуната от сняг задавена
диша тежко, бълва своя дъх студен.
Крача и се вслушвам: под обувките
жалостиво скърца и хрупти снегът,
бял килим застилат ми снежинките,
за да се завърна в моя бащин кът.
Златната жарава
грейнали следим,
времето минава
леко като дим.
Огненият пламък
вае вдъхновен
кулите на замък
пурпурно червен.
Лумнали искрите
мигом се стремят
редом до звездите
вечно да блестят.
Странни полусенки
бродят мълчешком —
образи от снимки,
скитащи без дом.
С въглени рисува
мракът — исполин,
вятърът врачува
в черния комин.
Приказно-мистичен
пламъкът твори
замък фантастичен,
чезнещ сред искри.
След вихри снежни в януари
и леден мраз през февруари
настъпи март, перчем развял,
за китна пролет закопнял.
Южнякът зимни бури гони
далеч от родни небосклони
и с глас приятелски шепти:
„Човече, с мене полети!“
Бих искал, вятърко любезни,
напук на пропасти и бездни,
надмогнал всички теглила
да литна с пролетни крила!
Облаче плава в небето,
корабче сякаш в море,
где ли отива то клето,
где ли на пристан ще спре?
Нямам си свидна родина,
скитам се вечно в света,
всичко е китна градина,
всичко, но с тъжни цветя.
Твойте полета зелени
пустош безплодна покри,
чезнат в сърцето ранени
чудни хайдушки гори.
Бързай, пътувай нататък,
дето бе земният рай,
пътят човешки е кратък,
вечен е родният край.
Бърза ли бърза, бистра реката,
Рожба на щедри, райски земи,
Арка прохладна сплита гората,
Цялата в трепет, щом загърми.
Извори златни денем милуват
Горди балкани, жадни нивя,
Облаци звездни нейде пътуват
Вечер с незнайни рой същества.
Огнени сили влива в сърцата
Родствено близка звездната нощ,
Обич неземна чувства душата
Даром живяла в този разкош.
Набор любими стари портрети
Острата памет свидно цени,
Ласкави думи, вехти предмети,
Юлските сенки в жарките дни.
Будният месец вечер изгрява,
Орлово вгледан в чудната шир,
Вятърът сънен нежно припява
Приказна песен в нощния мир.
Родната къща предано чака
Искрени думи, глъчка и смях,
Ехото живо вика от мрака
Минали гости, станали прах.
Има ли чаша вино за тях?
Злато самородно
са твойте земи,
Брацигово родно,
любов приеми!
Любов без омраза,
макар да боли,
брациговска роза
със силни бодли.
Душата ти страда
за твойте чеда,
жестока награда
за миг свобода.
Сърцата разбити
забрава грози,
води лековити
са твойте сълзи.
Грамади чернеят
под лунни лъчи,
съзвездия греят
с бунтовни очи.
Прииждат реките,
щом буря гърми,
припомнат борбите
за твойте земи.
Балканът надвесен
нашепва безкрай
родопската песен
за родния край.
На моите любимци
По пътя стар, дълбан от дъждовете,
на гроба идвам раздвоен —
цъфти наоколо ми диво цвете
и пръска мирис, врязан в мен.
Прижуря слънцето. Какво предрича?
От задух въздухът тежи.
Самотна мравчица по кръста тича
живота с миг да удължи.
Мравунък някъде съвсем наблизо
потайни двери е разкрил,
из лабиринти споменът навлиза
и става все по-скръбно мил.
Над гроба вишна клоните простира
с молитвен шепот и копнеж,
цветята вехнат, всеки лист умира,
но следва пролетен цъфтеж.
Расте забравата. Защо да крия?
Дано и друг да прошепти,
макар случайно: Ангел и Мария
и нека вишната цъфти.
Нещастна, бедна, наранена
е днес тракийската земя,
но пак пребъдва несломена
тъй както в стари времена.
В пръстта погребани навеки,
под древни срутени дворци,
възкръсват прадедите траки
чрез свойте майстори-творци.
Духът нетленен се възражда
отново в българския ген
и търси вечната му жажда
светът да види съвършен.
Българийо, толкова страда,
но вечно духът ти живей,
по-древна дори от Елада,
младееш със своя Орфей.
Прекрасната твоя Европа
на запад с любов задоми,
а Хемус и дивна Родопа
прославиха твойте земи.
Ахил и Спартак са чедата
що тежкият жребий надви,
но после обкичи съдбата
бунтовните техни глави.
Затуй преродена възкръсна,
тъй както зората след мрак,
щом меч Аспарухов докосна
на Дунав тракийския бряг
Методий и Кирил откриха
тракийското славно писмо
и гордо пред Рим защитиха
библейското твое четмо.
А Левски и Ботев зовяха
безправните твои чеда
и в огъня свят изгоряха
да грее над теб свобода.
Но пак си така нажалена,
че твойте любими деца
проляха кръвта си свещена,
а страдат отново сърца!
Родино моя, ти си като майка,
Балканът горд грижовен е баща,
Родопа е прекрасната тракийка,
която ме омая с красота!
Откакто татко своя път измина
и мама после Господ я прибра,
Българийо, едничка ти остана
да бъдеш моя майчица добра!
Пресели се и брат ми на небето,
но свидни спомени го връщат тук,
тъй както ято щъркели в полето
гнездата родни връщат ги от юг.
В страна далечна щерката замина,
прокудена от родната страна,
и с моя внук говорят си в чужбина
за древни наши славни времена.
Живеем някак двама със жената
в студена зима, с пролетен копнеж,
когато пак събрани под асмата
ще ни опива майският цъфтеж.
Духът, успокоен, ви съзерцава
любими образи и светлини,
като небесен вир ви отразява,
за да ви вземе в свойте глъбини.
Потъват ручеи, звезди и птици,
неразтопени, ярки снегове,
от щастие препълнени зеници
и вятър, който птиците зове.
Но всеки образ после сам изплува,
изчезват ручеи, звезди и сняг,
тъжат зениците и пак надува
крилата вятърът към някой бряг.
Остават въглени под звезден шатър,
неизразимо нежна белота,
душа на птица и попътен вятър
за най-красивото ни — любовта.
Високо светнали простори
огряват тъмния ми път,
там някой може би говори,
но може би крещи духът.
Не чувам нищо. Тихо само
догаря падаща звезда,
лъчът запалва мойто рамо
и тъмнините на града.
Така те търсих, съкровена,
и ти най-сетне се яви,
бъди в нощта благословена
и мойта нощ благослови.
Следях играта на фонтана,
на водоскоците безброй,
водата щедро разпиляна
шуртеше в нощния покой.
Загръщаше се в хладни струи
богиня бронзова пред мен,
долавях нежните контури
на стана кръшно извисен.
Завиждах й за тези ласки
на буйно бликнали води
студен бе бронзът, станът
царски, горяха моите гърди.
Късна есен или ранна зима,
птиците са в топлите страни,
где си ти и чуваш ли, любима,
над полята ситен дъжд звъни?
Песента му — медена камбанка,
непрестанно сънено зове,
може би сънува всяка гранка
белоснежните си цветове.
Няма да сънувам и не искам,
нека друг сънува зарад мен,
но духът безсънен да препуска
и да търси пролетния ден.
Късна есен или ранна зима,
птиците са в топлите страни,
где си ти и чуваш ли, любима,
над полята светъл дъжд звъни?
И все така посред вълните
на искреност и на лъжа
по-светъл пристан търсят дните
да хвърлят корабни въжа.
Но все така са неразделни
добро и зло,живот и смърт,
ту хоризонти безпределни,
ту изведнъж — студена твърд.
Потърсиш обич, найдеш скука
и тръгваш мрачен по света,
отчаяш се, а тя почука
и носи грейнали цветя.
Но, Боже мой,какво остана
на любовта си да дариш?
И зейва двойна твойта рана
и пак в предчувствия гориш.
Но все така припряно бие
сърцето в кипналата гръд
и с топла кръв тревожно мие
на светли пристани брегът.
Минавам сам, защото сам останах,
по коридора с римската мозайка
и стръкчета поникнала трева
да търся знак от твойте стъпки,
които век след век са отшумели.
Звукът на залите е тъй различен
и ромонът на ручея е спрял.
Напразно искам да отгатна
сред шепота на нощните води
гласа на арфата,която
събуждаше в сърцето ми копнеж.
На мястото на двата водоскока
бреза, пораснала, трепти
и аз забавям крачките, загледан
в миражите безплътни на душата,
защото чакам тебе, засияла,
да се огледаш в тъжните звезди.
Но няма никой. Стражите ги няма
и безнаказано прониква всеки
до ручея и приказните зали,
които зарад теб са сътворени.
Ти може би си слязла до морето
да слушаш в утрото хорала
на нимфите, събудени от сън,
докато дойда, влюбен, да те взема.
Ако търсиш обич —
не бъди безсърдечен!
Ако търсиш вяра —
не бъди фанатичен!
Ако търсиш надежда —
не бъди безнадежден!
Ако търсиш съчувствие —
не бъди равнодушен!
Ако търсиш истина —
не бъди безразличен!
Ако търсиш добро —
не бъди безучастен!
Ако търсиш правда —
не бъди малодушен!
Ако търсиш смелост —
не бъди безгръбначен!
Ако търсиш гордост —
не бъди самовлюбен!
Ако търсиш знание —
не бъди безкритичен!
Ако търсиш щастие —
не бъди безчовечен!
Каквото търсиш —
ще намериш!
Но търси не само за себе си!
Вън денят е дъждовен,
тоест пак е лъжовен
и през утринен креп
плаче, слънце, за теб.
Над земи и пространства
твоят взор постоянства
и напомня ми той
на библейския Ной.
Нека има за двама
топлина без измама,
нека ражда живот
най-човечният род.
Като свещта, горяща в мрака,
пламтят душите от любов
и даже никой да не чака
изпращат своя светъл зов.
Но не за скърби, за блаженство
пулсира пламнала свещта
и сътворява съвършенство
сама сред мрака на нощта.
Тайфуни сменят ветровете,
земята крепости руши,
но пак свещта сияйно свети
и стопля нашите души.
Борбата вечно продължава
между душата и плътта
и всяка страстно настоява,
че тя разпалва любовта.
Душата ангел е божествен,
плътта е божия творба,
тогава всеки е съществен
и няма нужда от борба.
Душата тъжна е принцеса
без своя принц незаменим,
а плът без обич е метреса
на цар богат, но не любим.
Мълвях така, почти отчаян
в градините на пролетта,
но от зюмбюлите омаян
набрах цветя за любовта.
Налей ми чаша тъмна бира
напук на всяка светлина,
кръвта отровена пулсира
от много злъч и тъмнина.
Аз мога много да обгърна,
не само твойте рамена,
но днес не искам да се върна
при мойте горести, жена.
Налей забрава в паметта ми,
дори отрова ми налей,
като хиена над трупа ми
плачи след туй или се смей.
Присмя се всеки на сърцето,
копняло песен и любов,
но виж — безкрайно е морето
и свеж е приливът му нов.
Душата ни страда
от нашата плът
и търси пощада,
но пречи умът.
Тогава сърцето
изпраща ни зов
да бъдем, което
е само любов.
Да пазим от болка
невинни сърца
и земната люлка
на всички деца.
Блести снегът. Градината е бяла.
Дори боли от тази белота.
Горят очите ми, душата цяла
потръпва в преспите от самота.
Сред този кът фонтаните къде са?
Нима замръзнахте, о звукове?
Как жадно вслушвам се защото търся
затрупаните ваши светове!
Жадувам звън, но всеки звън зимува.
Сълзите топли стичат се без звук.
Така безмълвно е, че ми се струва
самият аз ще зазвъня напук.
Да, сякаш сън. А всичко е наяве.
Аз крача сам и вслушвам се по здрак
как болно скърцат и хруптят наздраве
при всяка крачка преспите от сняг.
Сърце, останало само,
замръзнало и вкаменено,
ти живо нявга си било,
сега си мъртво, но нетленно.
Ухото щом те доближи
на вечно живата вселена,
кръвта започва да шуми
отново в тебе съживена.
Заслушам ли се в този шум,
напрегнал слух, долавям ясно,
въпросите на моя ум
повторени от теб стогласно.
Аз чакам отговор, сърце!
Живот и смърт какво са — зная,
но кой разпъна тез ръце
протегнати от мен в безкрая?
Ти днес със своите години
рождена дата изравни,
то значи небесата сини
благословяват твойте дни.
В тях мрак е имало и слънце,
мечти и тъмни гласове,
душевност, сбирана по зрънце,
докато стане класове.
С листа-палитри пътят бил е
застилан щедро в есента,
до бор зелен омайно биле
за теб е расло в пролетта.
Ти вдишвала си шир безбрежна
с дима на огън на брега,
делила си с вихрушка снежна
и радост своя и тъга.
Затуй щом с твоите години
рождена дата изравни,
то значи небесата сини
ти предвещават бъднини.
След празниците шумно мили
притихват масите сами,
къде, защо, с кого са били —
споделят с будните тъми.
Едните — с романтични чаши
и свещник моден от бутик
света делят на наши-ваши
и туй намират даже шик.
А другите — с две-три чинии
и с чаши — за вода и сок
одумват простите филии
и търсят смисъл по-дълбок.
Споделят трети и десети,
през смях и сълзи, може би,
и сякаш старите сюжети
предричат бъдещи съдби.
Безлюдни маси, с тихи чаши,
като в среднощно кафене,
живеят празниците наши
край тях до утрото поне.
Ще забравим ли всичко и ние
както други по пътя си нов
и морето с вълна ще изтрие
всяка стъпка от нашта любов?
Ще забравим ли някога дните,
през които бе слънцето бог
и разсичаше с меч висините
като съдник сияен и строг?
Ще забравим ли вечер луната
чула тайните наши слова
и вълшебния дъх на тревата,
сплела пръсти под твойта глава?
Ще забравим ли даже балкона,
дето рожба люлееше ти
и за първи път виждах мадона
толкоз жива със земни черти?
Ще забравим ли? Да, ще забравим
този стоплящ сърцата пожар
ако в снежната вечер оставим
да угасне сърдечната жар.
След трескав сън нощта гори
със светлини искрящи,
проклинам твоите игри
и всичките ни срещи.
Потъвам в сън, едва успял
от теб да се избавя,
но твоят образ засиял
не искам да забравя.
Излизам вън. Повява студ.
Нощта над мен пулсира.
Прегръща в топъл земен скут
Вселената Всемира.
Звезди горят. Там няма нощ.
Реалност и химера.
Защо любов с такава мощ
не мога да намеря?
Животът толкова години
се мъчи да ме промени,
мени декори, пантомими,
банални драми и сплетни.
Приведе всички аргументи
на бойния си арсенал —
от най-блестящи комплименти
до недотам блестяща кал.
Разкри ми тъмните си тайни
в безмълвието на нощта —
какво е той, какви безкрайни
са връзките му със смъртта.
А аз зареждах думи прости
и в упор казвах му така:
че любовта е като пропаст,
в която хвърля се река
и като зов от памтивека,
повтарян призивно, тръби,
че няма друг път, ни пътека
за две обречени съдби.
И нищо, че комай напусто
изстрелях всеки ред до днес —
покрай гледжосаното лустро
на калната му смес.
Летях възторжен до небето,
до рая бляскав и висок,
а после скитах по морето
над ада тъмен и дълбок.
И дълго време не съзнавах,
че рай и ад воюват в мен,
но даже в ада продължавах
да търся раят съвършен.
Накрая някой ме научи,
че друг е смисълът суров
и тъй сърцето ми получи
най-сетне земната любов.
Далечна болка се обади
и ми напомни, че съм жив.
Бе сякаш стих от Леопарди,
но може би бе друг мотив.
Сънувах някакви неясни,
неразплетаеми слова,
куплети дъхави и сластни
като косената трева.
Звучаха странно стиховете.
Прокрадваха в сърцето скръб.
Навярно плачеше поета
над някой минал образ скъп.
Четях в забрава, в упоение
и както спях насън открих,
че аз съм този, който стене
над неродения си стих.
Мамо, мамо, минаха години,
не люлееш вече своя син
и косите тъмно — кадифени
посребрил е ранният жасмин.
Твойта младост, срещи и раздели
хоризонтът скрива свечерен,
но очите твои заблестели
пътеводна обич са за мен.
Тя ме връща вечно у дома ми,
дето волно детство съм живял
и лети през спомени духа ми
за сърдечна среща закопнял.
Устата ти е езерна корала,
потънала в прозрачна глъбина,
без слънцето тя дълго би сияла,
докосната веднъж от светлина.
Очите ти са въглените ранни
от огъня вълшебен на нощта,
разискрени от устните уханни
на твоята и моята мечта.
Косата ти е бляскава коприна,
ухаеща на влюбени цветя,
но все така си тайна несравнима,
защото си самата красота.
Усмивката ти нежна
прилича на вълна,
играеща безгрижна
над бистра глъбина.
Очите ти са ясни
две капчици роса,
сияещи прекрасни
под ведри небеса.
Косата ти — коприна,
ухае на цветя,
но пак си несравнима,
защото си мечта.
Мили мои, весели момичета,
палави и хубави като снега,
тази нощ снежинките — кокичета
посребриха като приказка брега.
От дървета, цъфнали нечакано,
омагьоса ви дантеленият фриз
и целувахте с лице разплакано
белотата на вечерния сюрприз.
Искахте в сърцата си да скътате
красотата на минаващата нощ,
с топли пръстчета да си накъсате
нежни стръкчета от зимния разкош.
А снегът валеше и снежинките
ви венчаваха с корона от кристал,
Дядо Мраз се смееше с трапчинките
и ви кимаше, че всичко е разбрал.
Като виното опиваш —
силно и омайващо,
но макар сравнена с него,
еталонът всъщност ти си.
Слънцето копира тебе,
прасковата южна — също,
даже всеки съд краде те,
в който вино отлежава.
Гроздето тракийско аз съм,
слънчев сок, което сбира,
на, вземи ме и върни ми
рожба алено червена.
Набързо с думи се рисувам
щастливо грейнала до мен
и в унес често те целувам
от твоят огън вдъхновен.
Сребреят пясъци среднощни,
морето, бездните над нас,
но вместо бисери разкошни
рисувам твоят образ аз.
Рисувам жарката прегръдка
на дълго сдържана любов,
рисувам, тръпна като лодка,
за ново плаване готов.
В нощта едва те различавах
по тялото ти фосфорно, Жанет,
с целувки цяла те дарявах
от жажда непресъхваща обзет.
Небесно — земни портокали
набъбваха желани в час дълбок
и звездно грейнали опали
олтара палеха на своя бог.
Замайваше ме аромата
на приглушения ти смях и глас,
ти амфора бе непозната,
изпълнена с амброзия и страст.
Привличаше ме твойто тяло,
богато с форми, тръпнещо от плам,
като грънчар, вглъбен всецяло,
безсмъртна исках да те пресъздам.
Жарките ни срещи,
сладките игри,
думите горещи
спомням си дори.
Устните ти впити
розов са атлаз,
панделки навити,
вързани със страст.
Жадните ми длани
макове берат,
грейнали поляни
огнено цъфтят.
Женската ти хубост
роза е сред зной,
мъжката ми лудост
летен е порой.
Искам, но не мога
теб да те сравня,
пратена от Бога
слънчева жена.
На дъщеря ми
Ти и твоята дрънкалка
сте еднакви в мойта длан,
но дали си толкоз малка
или аз съм великан?
В тази първа твоя есен
ранен сняг вали навън
и безмълвната му песен
те унася в зимен сън.
Спи, сънувай тази чудна
белоснежност в есента,
като пролет ранобудна
грее твойта красота.
И макар като дрънкалка
да те нося в мойта длан,
ти не си ми толкоз малка,
нито аз съм великан.
Вчера зарад плачка
Радост бе бавачка.
Днеска за закачка
Димка е пушачка.
Утре на играчка
Станчо вдига стачка.
С модата е в крачка
нашта забавачка!
Живели на земята
в къщурка не богата
две котета послушни
и много добродушни.
Да бъдем все пак ясни:
били те най-прекрасни!
Котакът бил наперен
и твърде правоверен.
А котето — Писана,
умница и прибрана,
ту тихичко, ту звънко
предяла много тънко.
Отлична домакиня —
от постно и смокиня
варяла задушено
и сладко съвършено.
Котакът пък чудесен
от някой орех пресен
приготвял вкусни ядки
за котетата сладки.
От нищо — нещо, значи!
Решавали задачи!
И дните и нощите
преяждали,горките!
Черното коте
с ясни очички
стана приятел
бързо на всички.
Вчера на двора
цъфна случайно,
както цветчето
цъфва омайно.
Гали се, мърка,
маха с опашка,
ангелче също
в дяволска дрешка.
Носят му всички
вкусна храница,
сякаш е тяхна
тази душица.
Гледам и мисля:
тук на земята
колко са пълни
с обич сърцата!
Ах, колко съм злочест!
И страдам не от днес.
Години вече аз
изгарян съм от страст.
Щом даже и за миг
покаже Заю лик,
блуждая като в сън
и душа всеки пън.
За мъката разбра
вред цялата гора,
но Заю Баю Пух
преструва се на глух.
Бутилка каберне
и две — защо пък не,
бих пийнал вдъхновен
със Заю Баю… в мен.
Дванайсти ден,
дванайсти месец,
след двайсти век
дванайста зима,
не ща за мен
платинен ланец,
а скъп човек
до мен да има!
Орфей животни, даже ада
с вълшебна арфа възхитил,
но пак накрая за награда
човек бездушен го убил.
На Омир древните герои
за битки славни ни зоват,
но пак съвременните Трои
данайски дарове рушат.
След Буда всеки е наясно,
че трябва будна доброта,
но пак е толкова опасно
да бъдеш буден на света.
Спартак поведе легиони
бунтовни роби срещу Рим,
но пак неправди и канони
послушно хората търпим.
Христос донесе на човека
надежда, вяра и любов,
но пак безбожната пътека
да следва всеки е готов.
Разбрал тъгите на народа
Коран създаде Мохамед,
но пак човешката природа
не спазва праведния ред.
Докато цял светът робува
на разни златни божества
човекът вечно ще враждува
със свойте ближни същества.
О, Хераклитово движение!
Земята-пумпал бясно се върти
и слънчевото отражение
като камшик край шията блести.
Какво, почувства ли умората?
Ти толкоз дълго вече се въртиш
и от враждата между хората
започна страшно много да тежиш.
От твоя бяг край двата полюса
на атомния първобитен век
изхвръкна като птица в Космоса
да търси дом и сигурност човек.
Земя, Земя, настана времето
за миг в Галактиката да се спреш
и центробежни сили бремето
да хвърлят в звездния световъртеж.
Тогава пак това копнение
на най-любимите ти синове
ще заблести като прозрение
за милион светлинни векове.
Духът е горда птица,
душата — славей нежен,
а тялото гнездо е
сред космоса безбрежен.
Духът е вик победен,
душата — зов любовен
и никога не свършва
дуетът им съдбовен.
Духът е звезден кораб,
душата — странник вечен,
а тялото е пристан
по пътя им далечен.
Духът е жарко слънце,
душата — грозде южно,
а тялото е чаша
за тържество задружно.
Духът е бистър ручей,
душата — земна жажда
и като китна пролет
човекът се възражда.
Звезда най-ярка в небесата
от радост Господ сътворил
когато в бедност на земята
Исус сред ясли се родил.
Изпълвал с пламъци небето
небесен огън тази нощ
и парел като жар сърцето
на Ирод в блудния разкош.
Пророци древни разгадали
що значи звезния пожар
и тайно хората мълвяли
за нов невиждан Господар.
Но не блестящата корона,
а честност, обич, доброта
Исус поискал от амвона
да греят вечно над света.
От страх сдушили се тогава
цар Ирод с хитрия Пилат
и тъй разбойникът Варава
навеки станал им събрат.
Без жал разпънали Исуса,
а после Бог го възкресил,
но пак стои до днес въпроса:
защо невинен разпнат бил?
Безбожен и божествен,
обгърнат от мистерия,
блести светът тържествен
сред звездната феерия.
В омайните пространства
на райските селения
земята жадно странства
изпълнена с копнения.
Нещастна, безутешна
от многото страдания
лети земята грешна
сред вечните сияния.
Страната на първото слънце
потъна сред траурен мрак,
цунами и облаци стронций
връхлитат японския бряг.
Гневи се земята свещена,
пропадат невинни без вест.
Защо тази люлка рождена
люлее се яростно днес?
За чужда вина ли наказа
най-свидните свои деца,
тъй както Исус бе наказан
да страда за всички сърца?
Сред тъмни бездни притаени
Титаник чезне разгромен,
но тъжни вопли разпилени
донася вятърът до мен.
От блян последен озарени,
сами в простора вледенен,
сърца за обич сътворени,
прощален помен и от мен!
Но днес щом бури разразени
застигат кораб устремен,
душите сякаш възкресени
пътуват в бурите до мен.
Не те видях. Зората се разпука
и аз погледнах слънчевия свят
когато ти бе минала оттука
и покосила много нежен цвят.
Една легенда ми разказа само
за аления мак, окървавил
полетата, където тежко рамо
пшениченият клас е наклонил.
И ти, отнела толкова копнежи,
легенда би останала за мен,
в която само споменът бележи
печален край на древен Картаген.
Но аз видях едно момче, което
загубило баща си в Балатон,
на братската могила сред полето
посипа с мак снарядния патрон.
То вярваше, че винаги ще има
за братските могили по света
от Тропика до полюсната зима
в сърцата ни омраза и цветя.
Гробът на Левски
не знае никой…
Къде в земята си заровен, сине,
в земята, вкочанената от скръб?
Дори тополата за тебе гине —
бесилка, стенеща с пречупен гръб.
— Завит съм, мале, в зимни одеяла,
ни студ, ни жега се усеща тук.
Да бе ми песен нашенска запяла,
дано разбуди ме със своя звук.
Бих пяла, сине, Боже милостиви:
„Балканът бял нахлупил е калпак,
покълва житото сред плодни ниви“,
но ще ли станеш с неговия злак?
— Ти плачеш, мале! Пей ми издълбоко,
любимата хайдушка ми запей:
„Теглото черно, а пък Бог високо,
хайдутин, мале, волно се живей!“
Ах, пея, сине! Зимата припява.
Но знаеш, чедо, тъй си е било,
на теб щом пея, сякаш се стопява
жорчилката на черното тегло.
Загледан в свода ярък на нощта,
отдалечен, споходен от видения,
потъвам в призрачната пустота
на небесата, пълни със знамения.
Над хребета на оня черен хълм
звезди горят и сякаш са разпятие,
в нозете на което като псалм
звучи нощта с любов или проклятие.
По-ясни стават тайнства и звезди
и пътят млечен води към Голготата,
започващи и гаснещи бразди
разсичат глъбините на природата.
Замръзват бавно ярките тела.
Покрива свода ледената Аркткиа.
Начупени и пръснати стъкла
фиксират необятната Галактика.
Студено свети звездното кубе.
Луната ясна зъзне от кандилото.
В такава нощ под зимното небе
възкръсна Дякон Левски от бесилото.
От къде река пенлива
твоят земен път пълзи?
Облак ли в беда пролива
над усоите сълзи?
Или извори звънливи
през горите ромолят
и унесени, щастливи
чудни приказки мълвят?
Нито облак е надвиснал,
нито извор зашуртял,
в тъмна нощ куршумът писнал
и пробол сокола бял.
Първо либе Яна жали,
първо либе, млад Стоян,
бистри ручеи станали
сред хайдушкия балкан.
Черната фея
на черния кон,
всеки на нея
й прави поклон.
Сутрин се буди
след мрака света,
само за луди
е вечна нощта.
На дядо Иван
Сред черната земна утроба
притихва след време човек
шегува се даже пред гроба
а после замлъква навек.
Човекът с несметно богатство
и бедният дрипав клошар
потъват в студеното царство
на вечния призрачен цар.
Защо сме напразно тогава
жестоки, бездушни и зли
щом злато и земната слава
са само крайпътни мъгли?
Дори и в несгоди живяли,
но с обич и честни лица,
нетленния плам сме предали
на волните млади сърца.
Човече, черепът ми беден,
когато вдигнеш от пръстта,
знам, няма да ти е потребен
дори за глобус на света.
Логично. Два живота няма.
Не ме отчайва участта
ако обратно в тази яма
намери черепът калта.
Макар че този череп тука,
почти разяден от смъртта,
изстрада в своята черупка
горчива перла — същността.
На запад гаснат в небесата
прощално — залезни лъчи
и неусетно в тъмнината
изгряват звездните очи.
Нощта брилянтно засиява,
сменила слънчев летен ден
и кръговратът продължава,
но безнадежден е за мен.
Дълбока нощ за миг настъпи
над жарки чувства и мечти,
след време може да отстъпи,
но този ден не ще си ти.
Немилостива възраст,
Дантево прозрение!
Почти отгатвам в тебе
на своя дух контурите.
Съзвездия неясни
зад тях са очертани,
а вътре в тях бушува
материя неукротена.
Бягащ от признания,
жаден за разбиране,
какво ми носиш още
нечувано, невиждано?
Немилостива възраст!
Вгледана еднакво
към изгрева и залеза,
бедна на илюзии,
хора и приятелства
загубила по пътя,
нима ми обещаваш
вселената в замяна?
Бляскаща в движение,
в миг себе си разкрила,
потъваща в безкрая,
живяна много пъти,
докрай неизживяна.
Половин час, време малко,
равносметка и покой,
мъж бъди, не куче жалко,
всякога не влизай в бой.
Дните идват — млада орда,
преосмисля всеки ред,
следвай свойта вяра горда,
но обичай най-напред.
Половин час, вечност цяла,
раздвоеност на века,
в своя бяг за миг е спряла
секундарната стрелка.
Свойта гривеста порода
не заменяй даже с крал,
нищо, че не е на мода
зодиакът с Буцефал.
Както може всяка пешка
за царица да сменим,
тъй накрая Пепеляшка
среща своя принц любим.
Цяла приказна вселена
Дядо Господ е създал
да пребъдва устремена
към възвишен идеал.
Сега, когато ни разделя
пространство, време и нощта,
когато звездните предели
посрещат хладно мисълта,
към малкия монитор нежно
вдигни в очакване глава
да не заглъхнат безнадеждно
за теб родените слова.
Бях млад и значи бях
блестящ като пендар,
сега, щом остарях,
ръждяса моят чар.
Бях млад и значи бях
на лудите другар,
сега, щом побелях,
нормална станах твар.
Бях млад и значи бях
мечтател и бунтар,
сега, щом овехтях,
изгубих този дар.
Бях млад и значи бях
на замък господар,
сега, щом обеднях,
бездомен съм клошар.
Бях млад и значи бях
искрица от пожар,
сега, щом прегорях,
съм само супер стар.
Избродил здравните пътеки
беднякът с луди се събрал
и тъй митарствата на всеки
от лични разкази разбрал.
Един подробно му разказал
какви престъпници сразил,
но после, всъщност, се оказал,
че той престъпен лидер бил.
А друг повтарял непрестанно
шербетно сладостни слова
и тъй представял си навярно,
че той държавен бил глава.
От трети обръчите важни
научил как се майсторят,
та после кръгове продажни
изгоден танц да завъртят.
Четвърти своята персона
всесилна мислел си комай
и сам нареждал на закона
да пази лъвския му пай.
При пети нямало проблеми
да бъде вожд незаменим
и пак към пропасти големи
да води всички несломим.
Накрая докторите мили,
сестрите, лелките добри
дарили го със свежи сили
и вън го пуснали дори.
Измина доста време вече,
но пак сме в нашенския ад,
затуй — да тръгваме, човече,
напред, без връщане назад!
Назад — към вечната несгода,
без вяра в утрешния ден,
напред — към вота на народа,
но не продажно подменен.
Партийни чучела безродни
изпълват всеки парламент
и вместо болките народни
разбират само от процент.
Полята мутри контролират,
балкани чезнат зарад сеч,
от бедност старите умират
и бягат младите далеч.
Борци прибират милиони,
без милост банките дерат
и трябват Крумови закони
грабежи всякакви да спрат.
Хомотът страшно натежава,
не свършва преходът жесток
и шества в цялата държава
безсрамен алчният порок.
Върви, проклинайки човека,
роден сред рай-пропада в ад,
но следва стръмната пътека,
която дърпа го назад.
На Пламен Горанов и другите живи факли!
Велик и славен си, народе мой,
за теб щом палят се чедата твой,
но болките на пламнали сърца
не трогват никак алчните лица!
Протест е нужен, бурен и могъщ,
да рукне като пролетния дъжд,
земята черна пак да разцъфти
от слънцето на пламенни мечти!
Прилича днешната България
на истински Армагедон,
същинска дяволска лотария,
начело с мрачния Мамон.
Подобно нова инквизиция,
задгърбила човечността,
зад маската на демокрация
наднича хищно алчността.
Две палми сенчести растяха
сред пясъчен пустинен зной
и рай божествен сякаш бяха
за морни пътници безброй.
Под тях извираха фонтанно
прохладни гейзерни води
и сплитаха се непрестанно
към тях отправени следи.
Кервани, птици и животни,
подобно божи небосклон,
по равно — бедни и имотни
деляха хладния подслон.
Но после някой ненаситен
заграби палми и вода
и даже пясъкът пустинен
реши да вземе за беда.
Запали джипа в маранята
и хукна в пясъчната шир,
но в миг закъсала колата
и там намерил вечен мир.
А двете палми пак простират
сред зноя сенчести листа
и хладни гейзери извират
за всички жадни по света.
До столичния подлез „Плиска“
живееха пет кучета добри
и сняг ли вее, дъжд ли плиска
играеха на кучешки игри.
Но всеки пес бе пес различен
на вид и цвят, прекрасен и напет,
един бе само по-невзрачен,
нещастно малък, куц и разноглед.
Без ропот там, на тротоара
лежаха кротко,въпреки шума
и взряни в бързащите хора
посрещаха поредната тъма.
Наблизо будки неугледни
красяха стоки с евтина цена,
а хората, макар и бедни,
на кучетата носеха храна.
Измина време, разрушиха
бедняшките сергии изведнъж,
но кучетата продължиха
да чакат хората сред сняг и дъжд.
Коли фучаха безучастно
по булеварда денем и нощес
и наблюдаваха безстрастно
пет кучета човешкия прогрес.
Хакерчо, здравей!
Май не ти се смей!
Мрачен си, защото
си слуга на злото.
Тръгнал си на нож,
но не струваш грош.
Чувството вълшебно
е за теб враждебно.
Искаш без слова
да сведем глава.
Словото прекрасно
е за теб опасно.
Слушай, запомни:
не прави злини.
Злото се завръща
в родната си къща.
Русия — символ на безкрая,
на вечно предани съдби,
земя, отстъпена от рая
и отстоявана в борби.
Тайга, морета, океани,
реки, полета, планини,
на изток ярко са огряни,
на запад тънат в тъмнини.
На север — Арктика зимува,
на юг са степни далнини,
човекът в Космоса пътува
из необятни ширини.
Русия — приказна вселена,
неразгадаема до днес,
като небето възвисена
и неизбродна като лес.
Обичах те и любовта ми може
в душата ми все още да пламти,
но нека повече не те тревожи,
не искам аз да бъдеш тъжна ти.
Обичах те бъзмълвно, безнадеждно,
ту предан роб, ту горестно ревнив,
обичах те тъй искрено, тъй нежно,
дано тъй друг обича те щастлив!
Самотен парус се белее
в мъгливо — синьото море.
За край далечен ли копнее,
или за родни брегове?
Вълни играят, вятър свири
и мачта вие се, скрипти.
Уви! Той щастие не дири
и не към щастие лети.
Под него — блеснали лазури,
над него слънчев лъч сияй,
а той, бунтовен, търси бури,
като че в бури търси рай!
Настъпвал краят на Земята,
наставал сетният й час,
звездите, гаснещи в зората,
били последните над нас.
Вещаят свършека прокоби
на всяка земна красота,
след толкова трагични проби
настъпвал краят на света.
Напразно съска тъмнината,
че мракът вечен е дошъл,
не са зловредни небесата,
зловреден е човекът зъл!
Океанът
Где сте мили, где сте скъпи,
спомняте ли си за мен?
Корабът челото къпе
в океана устремен.
Самота
Пак съм буден и гледам небето:
запламтяли, далечни звезди,
а тъгата се спуща в сърцето
и засява дълбоки бразди.
Делата
Човекът греши
от слабост човешка,
но който руши
е грях, а не грешка.
Смях и тъга
От всяка грешка
се ражда смешка,
но всеки грях
е млъкнал смях.
Алчност
Защото алчният
царува,
затуй престъпният
върлува.
Рай и ад
Прости, Българийо, прости,
земя божествена си ти:
за някой Рай си несравним,
за други — Ад непоносим.
Приятелството
Приятелството
помага на слабия
да не стане роб.
Миражи
Не губи кураж,
често и пустинята
също е мираж.
Късметът
Късметът на другите
е радост за щедрите
и мъка за лудите.
Омир
О, мир — възкликнал
поетът сляп и беден
и станал Омир.
Азът
Не хленчи Азът,
дори и да го газят,
затуй го мразят.
Дините
Трудно се носят
две дини под мишница,
но лесно ядат.
Пътят
Чрез добруване,
без враждуване, можем
да векуваме.
Ламтежи
Богатства ламтят
обществата човешки,
затуй се рушат.
Урок по история
Всяко царуване
почва с хитруване
и свършва с гладуване.
Животът
Животът личен,
но не егоистичен
е свят космичен.
Снегът
Снегът отъпкан
забрави красотата
на снежинките.
Урокът
Страданието
учи как да страдаме
утре по-малко.
Спартак
Дори безправен,
духът свободен горд е,
иначе е роб.
Мярката
Мярка за всичко —
подобие Божие —
е човечността.