Казват, че не съм красив,
че съм рошав и свадлив,
че не съм добър певец,
нито пък голям храбрец.
Може да е вярно туй;
но, момченце, ти ме чуй! —
Август мине ли по нас,
ненастанал още мраз,
разни птици хубавци
и прославени певци
през реки и планини
бягат в топлите страни.
А пък аз и в пек, и студ,
необлечен, необут,
все стоя си, всеки знай,
в моя хубав роден край.
Нека да не съм красив,
да съм рошав и свадлив,
нека да не съм певец,
аз съм патриот-врабец!
Вред по птичата държава
мене всеки ме познава —
чужди думи аз повтарях
и така си разговарях.
Но за тая занимавка
взеха ме на подигравка —
бил съм чужди думи крал,
бил съм глупав папагал!
Никак не ми беше леко
и от яд веднъж си рекох:
„Папагале, вземай книги
и набързо прочети ги!“
Взех и четох без умора
думите на умни хора.
Четох, четох и накрай
ги запомних, то се знай!
Тия думи заповтарях
и така си разговарях.
Думите пак чужди бяха,
но за тях не ми се смяха!
Не, напротив — оттогава
все нараства мойта слава —
бил съм много поумнял,
бил съм учен папагал!
Колко жалко, колко жалко —
рекли, че съм самохвалко!
Кой голям лъжец можа
да скрои такваз лъжа?
Но за тая зла обида
аз реших и ще отида
зад реки и зад блата
чак на края на света.
Ще отида и тогава
всеки тук ще съжалява,
ще ме вика с много скръб:
„О, ела, Пауне скъп!
О, ела, Паунче мило,
с твойто прелестно ветрило,
с твойте гиздави крилца
и коронка от перца!“
Ще се върна тук, а всички
някакви си прости птички,
ще признаят, че в света
аз съм пръв по красота?
Колко жалко, колко жалко
рекли, че съм самохвалко!…
Ум ли нямат във главата
всички хора по земята
от мънѝчки до голями,
та харесват песента ми?
Щом запея, те замират,
слушат ме и не разбират,
че е мойта песен лесна
и съвсем неинтересна.
Питах славея на края:
„Я кажи ми да узная
хората какво ги мами,
та харесват песента ми?“
Сла̀вейко се пообърна
и накратко ми отвърна:
„За това, че ти умееш
от сърце да пееш.“
Куку, куку — не отричам,
само себе си обичам.
Гледам мен да ми е леко,
топличко, удобно, меко…
Не обичам, и децата —
тайно снасям си яйцата
да ги мъти в храсталака
глупавата кака сврака.
Куку, куку — не отричам,
само себе си обичам.
Но пред другите хитрувам,
на прекрасна се преструвам!
Нека всички да запомнят,
че съм нежна, че съм скромна,
че съм честна и умница,
че обичам всяка птица!
За да мислят, че в гората,
съм от всички най-добрата,
аз дори се осмелявам
пролетта да възвестявам!…
Сто кокошки качулати,
качулати, глуповати
се превиваха от смях,
че не мога като тях
да прелитам над огради
между ниски стари сгради,
над градинки и лехи,
край прозорци и стрехи!
Рекох: „Мога, но крилата
носят ме към небесата,
а светът, видян оттам,
е прекрасен и голям!“
Сто кокошки качулати,
качулати, глуповати
пак превиха се от смях,
че не мога като тях…
Литнах над поля и друми
и на себе си продумах:
„Виж кокоши ум незрел,
смеят се, че съм орел!“
Щом зажари жарко лято
и се люшнат ниви-злато,
с кръшни песни във сърцето
аз излитам към небето.
Пея, пея и се вдигам,
облаците бели стигам
и сама сред висините
се здрависвам със орлите.
А пък те край мен се реят,
добродушно ми се смеят:
„Пустата му чучулига,
с тез крилца къде се вдига!“
Аз тогава им отвръщам:
„Хей, орли, орли могъщи,
песента ми е крилата,
тя ме вдига в небесата!“
Ча-ча, ча-ча, ча-ка, ча-ка,
запомнете — аз съм сврака,
шарена, умница, ловка,
със дебела, яка човка!
Ча-ча, ча-ча, ча-ка, ча-ка,
запомнете — аз съм сврака!
Оглушахте ли бе, хора,
цяла сутрин ви говоря!
Ча-ча, ча-ча, ча-ка, ча-ка,
запомнете — аз съм сврака!
Ох, дошло ми е до гуша,
никой вече ме не слуша!
Иде ми да онемея!
Иде ми… ама не смея,
че без мойто ча-ка, ча-ка,
ще забравят, че съм сврака!
За това, че аз умея
волни песнички да пея,
мене хората до днес
ме заключват във кафез.
Дават ми вода, трошици,
вардят ме от хищни птици,
но кафеза ме мори,
дайте ми поля, гори!
Блъскам се в кафеза бясно,
ту наляво, ту надясно,
а заспя ли, и насън
все сънувам, че съм вън!
Хората са интересни:
„Пей ни, казват, волни песни!“
Да, но кой е пял до днес
волни песни във кафез?!…
Все се чудя и се мая
и какво съм сам не зная.
Птиците ме пъдят: „Бягай,
с нас да си не ти приляга —
нямаш клюн, пера на птица,
мязаш малко на къртица,
не, на мишка по̀ приличаш,
беж със мишките да тичаш!“
Мишките ме пъдят: „Бягай,
с нас да си не ти приляга —
с тез крила си като бухал,
като врана, като чухал,
беж, защо при нас стоиш?
С птиците да си летиш!“
Лошо е да си, дечица,
ни животно, нито птица!
Мръкне ли се над земята
и потъне в сън гората,
аз наострям своя слух
и извиквам ясно: „Чуух!“
Но животни, птици, хора
спят след дневната умора
и не чуват как навън
месецът звъни — звън, звън!
Мрак сгъсти се над земята
сам-самичък в тишината,
все изострям своя слух
и отново викам: „Чуух!“
Но животни, птици, хора
спят след дневната умора
и не чуват как за миг
тихото надава вик!
Нощ преваля — аз будувам
и какво ли недочувам —
всеки камък, чука, храст
имат свой различен глас.
Но животни, птици, хора
спят след дневната умора
и до сънния им слух
стига само мойто: „Чуух!“